Алберт Лиханов
Измама (19)

7

За Октомврийската революция квартира не дадоха.

Но нищо. За Нова година непременно ще дадат.

Вечер след работа Ана води Серьожа и Никодим при техния бъдещ дом. Той вече съществува. Построен е. В него даже горят светлини. Разбира се, светлините осветяват още мътни стъкла, изпоцапани с вар, боя. Работниците боядисват таваните, подовете.

Майка му потропва с ботушките, смее се весело, събаря Никодим в пряспата.

— Скоро — крещи тя, — скоро в домашна баня ще се мием, под душ ще се къпем! Стига сме ходили в общата баня! Омръзна ми!

Никодим се търкаля по снега, Серьожа блъска отстрани майка си, иска също да я повали в пряспата, но Никодим вика:

— Внимателно! Внимателно!

Серьожа оставя майка си на спокойствие.

Отначало не му е много ясно защо майка му все за Котка заговаря с него?

— Как ти харесва Котка на леля Нина?

— Световно момче — отговаряше Серьожа. — Мислител! Защо?

— Добре, добре — съгласяваше се майка му. И се възхищаваше: — Такъв палавник! Дошли да правят у тях ремонт. Бояджиите донесли варел със златна боя — цветя да правят с нея по стените. А той се наврял във варела, идва и се хвали: — „Аз съм златен!“

Серьожа се смееше. Такъв си е Котка. Все ще измисли нещо. А майчините думи приемаше буквално. Харесва й Котка и толкова.

Това беше още през лятото. Но после, през есента, майка му започна нещо да пълнее. И вече открито започна да говори: Какво би искал повече Серьожа — братче или сестриче?

Най-напред Серьожа едва не заплака от обида. Решили без него! А сега питат!

Той се почувства самичък, бездомен, ненужен. Това майчино решение му се стори предателство, жесток егоизъм. Серьожа се сърдеше, не разговаряше. Майка му го разглеждаше с любопитство. След това започна да прави равносметка:

— Това е, защото през целия си живот ти расна сам. — И добави: — Помисли само, ще си имаш братче. Такова забавно като Котка.

Серьожа помисли. Но, ако е като Котка — тогава добре. А след няколко дни се смееше на себе си. Ами ако не е като Котка, а нещо по-особено? Или ако е момиченце, тогава?

— Добре — каза той на майка си, — раждай каквото ти искаш. По твое усмотрение.

Майка му се разсмя. После каза:

— Момиченце искам! И момченце!

Сега пък Серьожа се смееше:

— Алчна си ти!

— Алчна съм — кимна майка му, — алчна, Сергунка! Искам да имам много деца. Нали за жената децата са щастие! Това е нейното продължение, разбираш ли? Децата — това е продължението на човечеството. Ето и ти ще имаш деца, твоите деца също ще имат деца — твои внуци, техните пък деца ще бъдат твои правнуци и така ще продължава!

Изобщо майка му много се беше променила. Не говореше вече грубо. Съвсем престана да пуши.

— Вредно е за тях — казва майка му и клати глава. Шегува се: — А то ще се родят и вместо биберон ще поискат бонбон.

Те се смеят весело. Рима се получава! Вместо биберон ще поискат бонбон!

Въобще те често се смеят. Ето и сега. Ана и Серьожа измъкнаха Никодим от пряспата, тя изтри сълзите си от смях и казва:

— Не е на добро това! След смеха — сълзи!

— Пепел ти на езика! — казва Никодим. — Глупости говориш!

Домът, в който ще дадат на майка му квартира, стои пред тях важно, величествено. Серьожа дори малко се смущава пред него, представя си каква квартира ще имат, какви мебели ще си купят.

Той си спомня как баба му, като дойдеше, укоряваше неговата майка, че не живее като хората, че няма квартира, прилична обстановка и въобще… Майка му й отговаряше: „Значи не е сполучила твоята дъщеря“. А после разнасяше из стаята цигарения дим.

„Как всичко се измени“ — си мисли Серьожа. Сега и те ще имат хубава квартира. Но и това не е главното. Майка му е щастлива — ето кое е най-важното. С нищо не можеш да я различиш сега от леля Нина.

„Глупак — ругае се той сам. — Какъв глупак съм бил! Нали ако Никодим не беше дошъл при нас, нищо нямаше да се измени, така и щеше да си остане всичко, както си е било.“

Той нарича себе си глупак, хвали Васка за това, че го е научила на ум и разум, мисли за новата година, какъв ще бъде.

Още по-щастлив?

Разбира се, по-щастлив!

Така и става, както мисли Серьожа.

Ключовете от квартирата ще им дадат в три часа. На тридесет и първи! А в дванадесет часа е Нова година.

Майка му долетя вкъщи с такси, втурна се зачервена, весела. Високо в ръката си държи железен ключ. Сякаш той е вълшебен, златен. Тя се смее зад гърба на Никодим.

— Приготвяй се! — вика тя на Серьожа. — Ще летим!

Те летят с такси, на всяка крачка се стремят да ги спрат — всички бързат, времето е малко, но колата се носи бързо, рязко завива, ей сега ще забие нос в пряспата!

— По-бавно! — вика и се смее майка му на шофьора. — Още не сме влезли в новата квартира! Пък и изобщо не бива да бързаме! Имаме още работа на този свят!

Шофьорът се усмихва, разглежда майка му — тя е с пухкава зелена барета с помпонче — и казва неочаквано:

— Извинете, вашият глас ми е много познат отнякъде.

— Познат! Всяка сутрин слушате как обявявам какво ще бъде времето — важно отговаря майка му.

— Наистина ли? — учудва се шофьорът. — Вие да не сте Воробьова?

— Умерен до силен вятър — едва изменяйки гласа си, казва мама. — Температура в областта — минус петнадесет, в южните райони — минус дванадесет. В града се очаква заоблачаване. — Тя не издържа и се засмива.

Шофьорът клати глава.

— Как го правите? — казва той. — Учили ли сте някъде?

— Самоук съм! — смее се майка му.

После те тичат по стълбите до петия етаж. Домът е пететажен, без асансьор.

— Тежко ще бъде да се ходи! — казва Никодим.

— По дяволите! — бунтува се майка му.

— На теб ще ти бъде тежко — провиква се след нея Никодим. Тя ги изпреварва. — По-внимателно де! — сърди се той. — Каква си луда! Къде летиш!

— Към небето! — шегува се майка му. — Нагоре, към небето!

С трепереща ръка тя обръща ключа на вратата, отваря я, захвърля ботушките, тича в едната стая, после в другата. Връща се и мълчешком, едва дишайки, се хвърля на шията на Никодим.

Той я прихваща внимателно, върти я на място. И изведнъж майка му се разплаква.

Никодим я пуска. Тя сяда на пода, сълзите като градушка се леят от очите й.

— Боже мой! — казва майка му. — Само помисли! Всичко това е мое! — Тя сочи Серьожа. — И ти! — Гледа Никодим. — И ти! — Разперва ръце, за да обгърне квартирата. — И това!

Тя плаче горчиво, безутешно, и веднага се смее, трие лицето си с пухкавата барета и размазва грима от клепачите си.

Серьожа неочаквано забелязва: лицето на майка му, което току-що беше радостно, изведнъж стана уморено. Сякаш майка му дълго-дълго е вървяла по някакъв път и най-после е пристигнала, седнала е. Всичко в нея се е отпуснало. Успокоило се е.

Тя е постигнала целта си.