Метаданни
Данни
- Серия
- Семейни обстоятелства (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Обман, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Емилия Гергова, 1975 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Личност и общество
- Съвест и разкаяние (изкупление)
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Четиво за деца
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Алберт Лиханов
Заглавие: Измама
Преводач: Емилия Гергова
Година на превод: 1975
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1975
Тип: повест
Националност: руска (не е указано)
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 25.IX.1975 година
Редактор: Люба Мутафова
Художествен редактор: Тодор Варджиев
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Ани Кожухарова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20899
История
- — Добавяне
9
Влакът пристига рано сутринта.
Непознатият голям град пълзи дълго във вагона, някак без желание. После го зашеметява. С грохота на трамваите. С огромната пъстра тълпа от хора. С лъсналите се огромни локви по мазния асфалт. С дружно излитащите ята гълъби.
Серьожа отива при един милиционер, подава му бележката с адреса и докато му обяснява как да го намери, той с любопитство, сякаш за първи път вижда милиционер, разглежда фуражката, синия мундир, златистите копчета.
Ето човека, който олицетворява справедливостта. Дори тук, в другия, големия град можеш да му кажеш сега — аз съм еди-кой си, ограбих един бюфет на много километри оттук — тогава той ще промени лицето си и ще те закара където трябва, защото справедливостта навсякъде е справедливост, във всеки град тя е еднаква.
Тази мисъл гнети Серьожа. Той се разделя с милиционера, качва се в трамвая, пътува и си мисли, че всичко това е наивна бабина измислица. А пък може и да е права, ще заглъхне тази история, ще се забрави за него, живеещия в друг град, няма и да си спомнят и всичко ще бъде добре, окей!
Добре ли? И той да забрави? И никога в живота си да не си спомни?
Трамваят весело лети по широкия проспект, обграден с високи къщи, провира се между тях, пътува покрай стари дървени къщички, после пак върви по нова улица.
Серьожиното училище е точно срещу спирката, но той не отива там, а пита за общежитието. При неговото появяване Колка опулва очи, после страшно се зарадва, разбира, че Серьожа е дошъл при него — да живее и да учи, дърпа го при директора, но Серьожа се противи.
— Почакай — казва той — първо разкажи за твоя „занаят“.
— Това не е никакъв „занаят“ — обижда се Колка. Той е още като зашеметен, но и страшно доволен. Към всичко се прибавя и някаква суетна гордост от това, че живее в голям град и учи в това училище. — П. Т. У. — обяснява той. — Ние не сме „занаятчии“, а „политехници“. Погледни какви класни стаи имаме… Работилници… Спортен салон…
Той води Серьожа по коридорите, светещи от чистота като в болница, сочи с пръст червените вимпели по стените и купите, матово светещи в стъклените шкафове.
— Знаеш ли! — тържествува Колка. — При нас е като в суворовско училище! Първо имаме дисциплина! Второ — ние сме на самообслужване! И трето — на самоуправление! А главното е, че имаме кодекс на честта, чувал ли си? В кое училище имат такъв? А ние имаме такъв кодекс! Ако някой замъкне нещо — макар и една лъжица! — съдим го и го изгонваме, разбра ли?
— Как съдим го? — замръзва Серьожа.
— Така! Общото събрание — това е нашият съд.
Съд! И тука има съд! Навсякъде възмездие, навсякъде наказание, всичко това са глупости, никъде не можеш да избягаш!
Серьожа си представя огромна зала, пълна с народ. Непознати, чужди момчета размахват юмруци и викат в хор: „Да се изгони! Позор!“.
Позор! Разбира се, че е позор! И не можеш да се скриеш от него. Ето ще отидат те с Васка при директора. Той ще попита: „Работил си?“ — „Работил съм“ — ще отговори Серьожа. „Дай трудовата си книжка. Къде е характеристиката ти?“ „Ето я трудовата книжка. А характеристика нямам.“
Обещаха по-късно да я изпратят, ако е необходимо. Трябваше да пишат дълго, а баба му бързаше: трябва да заминава, там има конкурс, това е рядко училище, а те едва сега разбраха…
Баба му казваше: мълчи. Аз, старата грешница, сама ще лъжа. Но ето дойде време и той да лъже. По уговорката той трябваше да даде само свидетелството от училище. Сякаш през лятото се беше разхождал като всеки ученик. И сега постъпва.
Да лъже. Трябва да лъже.
А всъщност за какво? Защо там, у дома, лъга баба му, а не той? Защо тя го спасяваше, а той стоеше като мумия? Нали той е виновен, а не баба му. Бюфета ограби той, а не тя…
Серьожа се изпотява, става на петна, Колка го дърпа в стола и ругае себе си:
— Аз съм дурак, гледам — ти зеленееш, хайде яж, а то без плюсканица накъде?
Серьожа едва бодва вилицата в кюфтето, не му се яде. Той наблюдава Колка, не може да го познае. Как се е изменил! Тогава само преди година и нещо! — той беше селско момче, пушеше солидно и се държеше някак много важен. Навярно за да се покаже пред Серьожа… А сега святка с белите зъби, говори си нормално, без важности. Добре би било да се сдружи с него — тогава не стана, авария, после, през зимата, не му беше до това. Може, сега…
— Много ли — пита Серьожа, — ти се караха за трактора?
— Страшно — въздъхва Колка. — Баща ми ме би здравата! Заради това едва не го лишиха от права…
— Как не забравихте и за велосипедите? — учудва се Серьожа, усмихва се замислено и разказва за майчиния му глас във влака.
— Твоята майчица ние винаги я слушахме — казва Колка. — По нейния глас сутрин тичаш в училище. Когато е студено, слушаш каква температура ще обяви и си мислиш: „Лельо Аня, хайде по роднински прибави още пет градуса!“.
Серьожа се смее. Винаги му е хубаво да мисли за майка си. Само това… Защо тя го измами? Нима може да се мами за добро? За справедливост? Его сега той лъже, мами, та нали върши всичко само за да скрие подлото… Благородна измама няма.
Те лягат да спят само двамата в една голяма стая. Краят на август е, мнозина още не са пристигнали, някои ще бъдат на практика — Колка ще практикува тук, в града, в голям завод.
Те изгасват лампата, но Серьожа не може да заспи, върти се насам-натам като на ново място, скърца с пружината.
— Ти не ме ли лъжеш? — неочаквано пита Колка. — Не лъжеш ли, че си дошъл да учиш?
Серьожа мълчи.
— Исках, но размислих — отговаря тежко той. И изведнъж пита Колка: — А ти знаеше ли за моя баща?
— Чувал съм — отговаря Колка — той се е разбил…
— Кой казва това? — напрегнато пита Серьожа.
— Всички в село. И баща ми.
Серьожа с облекчение въздъхва. Той разплита мислите си като възел.
„Баща нямам — мисли си той, — по-точно, имам, това е Авдеев, но за него — за онзи, измисления — всички говорят хубави неща и го помнят с добро.“ Значи измисленият от майка му несъществуващ човек все пак съществува? И макар Серьожа да е унищожил за себе си тази легенда, макар тя да се е разсипала като пясъчна къщичка, образът на бащата летец живее в другите хора, независимо от Серьожа… Измисленият от майка му баща продължава да съществува и за да го унищожи, трябва да ходи от човек на човек и на всекиго да обяснява: това не е истина, няма никакъв летец герой, а съществува просто Авдеев…
Серьожа въздиша, върти се ту на едната, ту на другата страна, не може да заспи, докато Колка вече хърка като онзи трактор беларус, който той разби о брезата.
Значи все пак може ли да има благородна измама? А може ли да има подла?
Между впрочем, мисли той, баба му лъже сега заради него. Нали ако се беше случило нещо подобно с нея, тя отдавна да си е признала.
Серьожа си спомня леля Нина и Олег Андреевич. И си представя: научили са вече за бюфета. Нима те няма да се досетят, че тук има тайна връзка? Ограбили бюфета и той бързо заминал. Намерил неповторимо училище. Разбира се, те ще отидат при баба му, ще разпитват каква е работата.
Тя няма да каже. Ще плаче, ще лъже, ще се измъчва, но няма да каже, защото Серьожа е неин внук.
Но защо тогава той не мисли, че тя е негова баба? Че тя не трябва да лъже заради него, да го защитава, да поема върху себе си цялата тежест на лъжата, на измислиците, на измамата.
На Серьожа му е задушно, той отмята смачканото одеяло, обръща възглавницата, но все едно, топло му е. Той е изтормозен и колкото повече мисли, толкова по-тежко му става.
После си спомня Доронин. Тогава му се струваше обидно — летецът го сгълча, засрами го и му каза: „Нима може така да се отпускаш“.
И действително, нима може?
Нима трябва да се криеш зад гърба на възрастните, като си направил беля? Нима трябва да поставяш под удара баба си, и да се криеш в храстите? Нима трябва да лъжеш?
Серьожа сяда. Навън е вече светло.
Майчината му измама може да се прости. Тя стана жестока едва след нейната смърт. Ако тя беше жива, и измамата щеше да си съществува. И той не би могъл да я осъди, защото нямаше да знае за нея.
Друга е неговата измама. Тя не бива да се таи. Тази измама не може да съществува винаги. Защото излъжеш ли веднъж, можеш да излъжеш и втори път. Можеш да превърнеш целия си живот в непрекъсната измама.
Да лъже за баща си, измисления герой. Да лъже за себе си, за своята порядъчност и честност.
Серьожа става, навлича панталоните си и измъква раницата под кревата.
Сяда и с тъп молив написва на парче жълта хартия:
Колка! Прощавай! Аз трябва да се върна!