Алберт Лиханов
Измама (32)

4

Това е вярно, разсъждава Серьожа по време на предаването, на живота трябва да се гледа без всякакви измислици. Колкото по-дълго живее, толкова повече той се убеждава в това. На живота трябва да се гледа трезво, умно, сериозно. Никой няма да дойде при теб и да ти каже: „Серьожа, ето ти пари. Иди и ги хвърли на Литературата. Заедно с техните вехтории“. Чичо Ваня е прав. Трябва сам да управляваш живота си, а не да чакаш, докато ти тръгне. Това не е някаква шейна, правилно.

Пари! Пари! Колкото повече мисли за тях Серьожа, толкова по-уверен става: непременно! Непременно трябва да ги върне. И греши леля Нина, която смята, че тези пари не го оскърбяват. Много силно греши! Тях повече нищо не трябва да ги свързва. Нищо. Нито четката, нито това подаяние.

Серьожа не може да дочака да завършат „Новините“. След тях ще има детективски филм — една след друга две серии — това са два часа, не по-малко, и ако леля Нина се съгласи, те ще успеят да притичат до тях… Няма какво да се прави, решил е да иска назаем от нея. Трябва само да не казва защо.

„Новините“ свършват. Серьожа обръща прекъсвача и лампите изгасват. Той отива в дикторската стая. Леля Нина седи с гръб към вратата, държи в ръцете си китара.

— Седни, Серьоженка — казва тя ласкаво и леко докосва струните. — Какво правиш? Всичко наред ли е? С Андрон ли дружиш? Той е забавен чичко, нали? Такъв философ е.

— Всичко е добре — отговаря Серьожа, — с Андрон е нормално…

Леля Нина започва да свири и Серьожа трепва. Майка му. Това е майка му!

Гори, гори над мен, звезда,

любовна и приветна…

Една си ти за мен заветна,

навеки моя на света.

— А коя — като насън пита Серьожа, — коя е тази ваша звезда?

— Котка! — отговаря леля Нина.

— А Олег Андреевич! — пита той.

— И Олег Андреевич — усмихва се леля Нина.

Серьожа преглъща бучката, заседнала на гърлото му. Всичко, както беше. И дори отговорите са същите. Само че когато той попита за баща си, майка му заклати глава. „Не — отговори тя, — само ти.“ Сега на Серьожа му е ясно защо тя е заклатила глава, защо е отговорила така…

Изпълват го спомени, притискат раменете му. Интересно какво би казала сега майка му, мисли си той, какво би го посъветвала? Ясно — да се разплати с Никодим и Литературата. Но как?

— Лельо Нина — казва Серьожа, — дайте ми назаем триста рубли.

— Нямам — отговаря тя и се учудва: — За какво са ти толкова.

„Колко е неудобно — мисли си той, — но какво да се прави — попитах ей така, за всеки случай.“

— Трябва непременно да върна един дълг — казва Серьожа.

— Бих ти дала — казва леля Нина — без много приказки, но сега нямам. Не може ли да се почака един месец? Или хайде тогава да взема от друг назаем.

Не, не! Той да не е малък! Серьожа отказва и обяснява, че въобще не е задължително, че той сам ще си намери.

Той излиза от дикторската стая. Остава едно. Понтя. У тях е дошъл дядо му — генерал. Дядо му навярно е богат.

Серьожа се обажда на Андрон и се качва в тролейбуса. Понтя е у дома, но генерала го няма, само някакъв старик с чехли на бос крак и раирана пижама гледа телевизор.

— Пантелеймоша! — казва Серьожа с умоляващ глас. — Поискай от твоя генерал триста рубли. Знаеш ли как са ми нужни!

Понтя разсеяно се оглежда, после пита:

— Защо?

— Само не питай — казва високо Серьожа, — ще разбереш после! Моля ти се, поискай от генерала!

— Ти какво мислиш! — намесва се изведнъж старикът до телевизора. — Щом е генерал, значи е милионер? Така ли?

— Не — обяснява разгорещено Серьожа, — не е милионер, у нас такива няма, но все пак!

Старикът клати глава. И едва сега Серьожа разбира, че този старик е генералът. Той наистина има мустаци. И когато заклати главата си, поглади носа с мустаците си — точно така, както Понтя мърдаше устните си.

— Вие ли сте? — казва объркано Серьожа. Той отстъпва към вратата и се изчервява. — Тогава извинете! — мърмори Серьожа.

Старикът става от креслото, очите му се смеят, той интересно, как, но досущ като хлебарка мърда мустаците си.

— А ако намеря — казва той — триста рубли, кога ще ги върнеш? След една седмица?

Серьожа си спомня за Андрон. „Нещо такова — казваше той, — аморално, но не съвсем.“ Какво значи това — не съвсем аморално, да кимне с глава, да обещае, а после да не ги върне.

— Тогава след две седмици — казва генералът и Серьожа вижда Понтиното лице встрани. Понтя се радва, намига, вземи ги, казва. Но след една седмица Серьожа не може да ги върне? Дори след две. Може след половин година.

— Не — казва той, — благодаря. След две също не мога.

— Но дотогава аз трябва да си замина — обяснява старецът, — ти разбери, макар и да съм генерал, аз съм пенсионер, ще ми трябват пари за билет. За път. За разни покупки.

Серьожа гледа добрия старец. Не, той не може да го подведе. И себе си не може. По никакъв начин.

Серьожа се сбогува с генерала и с Понтя. Те му стискат ръката. Серьожа излиза на улицата и с облекчение въздъхва.

Той се усмихва. Тези триста рубли са му страшно нужни, но добре че не ги взе от генерала. Тогава нямаше да може и в огледалото да се погледне.

Серьожа се прибира вкъщи. Баба му я няма. Отишла е някъде.

Той отваря гардероба и сваля закачалките с майчините рокли.

Сърцето му се къса.

С тази рокля майка му отиде в болницата, когато Серьожа стана на четиринадесет години. С тази ходеше, когато чакаше бебе.

Да продаде майчините си рокли? Само това не! По-добре да открадне.

Серьожа си спомня: плосколиката зла бюфетчийка сложи пари в чекмеджето на тезгяха.

Тези пари, тези купчинки се мяркат пред очите му отново и отново.

„Колко ли са? — мисли той. — Около петстотин рубли. А може да са и хиляда!“

Той отблъсква това привидение, преглежда закачалките в гардероба и смъква от тях свои вещи: евтино костюмче, купено още от майка му, палто, ризи. „Това, разбира се, е дребна работа — мисли той, завързвайки вещите на вързоп, — но все пак. Може пък и да има за около сто рубли?“

В комисионния магазин вече виси табелка „затворено“, но Серьожа се мушва под нея и вижда една начервосана лелка.

— Не си ли грамотен? — вика тя. — Вече е осем часът!

— Леличко — настоятелно моли Серьожа, — приемете вещите, много ми трябват пари!

— На всички са нужни! — успокоява го лелката. — Но приемателката вече си отиде, това е едно. А главното е, че от деца не приемаме.

— Аз не съм дете! — казва Серьожа.

— Паспорт имаш ли? — срязва го лелката. — Ето, виждаш ли, значи си дете.

Той се измъква (под табелката) на улицата и тича вкъщи. Време е! Скоро ще свърши този детективски филм!

Баба му още я няма. Серьожа хвърля вързопа на масата. Тръгва бързо към вратата. И изведнъж се спира.

Запътва се към гардероба, намира ръкавиците си и ги мушва в джоба.

Сърцето му бие също като чук.

Той бърза към студиото спокоен и уверен. Знае какво трябва да направи. Андрон казваше — не съвсем аморално. Той грешеше. За да размотаят това кълбо, е необходимо време. А време няма. Значи трябва да вземе брадва и да разсече възела. Излиза, че трябва да извърши съвсем аморалното. Да открадне.

В студиото светват лампите… Леля Нина сяда на масичката… Операторите повдигат камерите…

Серьожа седи в ъгъла и нищо не вижда. Тресе го от това, което е намислил да прави!

Ще открадне! Решено е!

В края на краищата бюфетчийката няма да пострада. Нали това ще бъде кражба. Няма да я заставят да внесе откраднатите пари. После, когато той спечели тези проклети триста рубли, ще й ги върне. Така както ще ги открадне — безшумно. Ще отиде в края на града в пощенския клон, където никой не го познава, и ще ги изпрати със запис без обратен адрес. Впрочем адрес може и да измисли. И най-после, ако там има не триста, а повече, излишните той няма да вземе. Ще ги остави.

Операторите свалят наушниците, светлината в студиото изгасва. Серьожа се скрива в склада за декори, който е до студиото, и никога не се заключва. Всички бързат за вкъщи. Стъпките стихват.

Серьожа взема една от шпагите, с която се сражаваха дебелите мускетари, пресича тъмното студио, изкачва се към бюфета и леко като котка прескача през тезгяха.

Ето го това чекмедже. Има вътрешна ключалка. Серьожа изважда от джоба ръкавиците, слага ги, мушва шпагата в цепнатината и натиска с цялото си тяло.

Острието на шпагата се отчупва с трясък.

Ледени тръпки побиват Серьожа. Той пада и от страх се притиска върху пода. Долу при портиера свири радио. Серьожа става. Отново мушва шпагата в цепнатината. И пак натиска с тялото си. Като се огъва, дървото под метала издава странен, едва шипящ звук.

Той си поема дъх. Мушва шпагата по-навътре. Цепнатината става все по-широка и по-широка. Той натиска отново. Квадратчето на металическата ключалка е свободно. Пластинката с отверстието, врязана в тезгяха, повече не го крепи. Той подпира тезгяха с шпагата, а с другата ръка повдига чекмеджето.

Сърцето му спира.

Чекмеджето е празно…

Не, там има пари. Но не са тези, които той видя през деня. Тук няма купчинка, а тънка пачка от по една рубла и копейки. Копейките са много — посипано е цялото дъно, между тях има и метални по една рубла, но онази пачка я няма.

Не бива да размисля.

Серьожа взема парите, дребните изсипва в джоба. После мушка чекмеджето обратно и изважда счупената шпага. Тезгяхът пак закрива ключалката. Следите от шпагата личат ясно, но ключалката е заключена.

Серьожа се навежда, събира парчетата от шпагата, спуска се на пръсти, промъква се в студиото и оттам — в склада. Захвърля шпагата в пролуката зад шперплатови щитове. Парчетата слага в джоба.

После тръгва към изхода.

На пост седи леля Дуся. Тя дежури подред — ту на радиото, ту тук. Портиерката го гледа приветливо.

— Закъснял ли си? — пита тя.

— Днес гръмнаха две лампи — казва той. — Такъв трясък беше! Сменях ги…