Алберт Лиханов
Измама (38)

10

Влакът едва-едва се влачи. Стои на всеки стълб. И то с часове. Часовниците на всички спряха. През десет минути Серьожа пита:

— Кажете, моля ви се, колко е сега?

— Момче! — възмущават се пътниците. — Вече ни дотегна.

Дотегна! Той и на себе си е дотегнал.

Черната ограда, мръснокафявите покриви на складовете, сивата гара се извъртяват сега в обратната посока, а далечните пушеци на ТЕЦ-а, кутийките на домовете и старото гробище вървят напред. Обратно се върти и невероятната плоча, на която вместо музика е записан животът. Но не можеш да накараш плочата да се върти обратно. Живота да, него можеш, ако поискаш, разбира се.

Ако решиш.

Той пръв скача от вагона. Тича на гаровия площад към тролейбусната спирка.

Влиза в тролейбуса и радостно гледа познатите улици. Той отива при Олег Андреевич. Нека баба му да научи след това. Нека да не се вълнува напразно.

В милицията Серьожа намира нужната му врата и я отваря. Олег Андреевич повдига вежди, учудва се, усмихва се и казва:

— Шегобийка е твоята баба. Той е заминал — казва.

— Не е шегобийка — отговаря Серьожа — аз вече се върнах. — И добавя: — Олег Андреевич, аз ограбих бюфета. — И Серьожа разказва всичко подробно, цялата работа, мълчи само за Литературата — тук, в милицията, това няма значение и Олег Андреевич се мръщи, замисля се, гледа през прозореца и почуква с писалката по бюрото.

— Тогава всичко е ясно — казва накрая той — и заминаването сте го измислили вие с баба ви, за да бъдеш по-далеч, нали?

Защо да крие — Серьожа кима с глава.

— Ех, че работа-а — казва замислен Олег Андреевич и изведнъж пита: — Ти защо се върна? Защо разказваш на мен? По-добре да не ми беше разказал! Ти имаш пълно алиби! Кражбата е станала вчера… Макар, почакай… Вчера тебе наистина те нямаше. С кой влак замина? Пазиш ли билета? А колко лева си взел? Ех, че работа! — ядосва се Олег Андреевич, взема телефонната слушалка, избира номер и казва: — Семьонов! Срочно!

Влиза възрастен милиционер, дебел и отпуснат, с печални очи и поглежда Серьожа подозрително, а Олег Андреевич му обяснява:

— Ето, крадецът се яви. Призна си вината. Но той твърди, че е взел двадесет и девет и шестдесет. А не шестстотин…

Серьожа дори подскача:

— Какви шестстотин!

— Ето такива — отговаря Олег Андреевич. — Бюфетчийката заяви, че грабежът е извършен вчера и че са взети шестстотин.

Олег Андреевич и възрастният чичко се забулват с черен дим, Серьожа чувства, че той загива, при това загива с някакъв странен невероятен образ, за който не е помислял и не е предполагал.

— За какво са ти били толкова? — пита го възрастният милиционер. — Мотоциклет ли си искал да купиш?

— Какво се подигравате! — вика Серьожа. — Трябваха ми триста. За да им ги върна, разбрахте ли! За да не се унижавам! Заедно с четката! С панталоните!

Серьожа го втриса, не му достига въздух. „Боже мой — мисли той — защо хвърлих в реката тези пари? Бих им ги показал сега колко са. Впрочем…“ И неочаквано клюмва. Нали той искаше да вземе триста. Кой е виновен, че там са се оказали малко. Той, все едно, е откраднал. Много или малко, какво значение има!

— Добре! — казва той уморено. — Нека да са шестстотин!

— Нищо не разбирам — свива рамене отпуснатият дебелак. — Ту отказва, ту признава.

— Почакай, Семьонов — спира го Олег Андреевич и нарежда на Серьожа: — Я дай билетите.

Серьожа послушно ги изважда.

— Така! — доволно каза Олег Андреевич. — Първият пункт не съвпада. Пристигнал днес, заминал не вчера, а завчера.

— Билети могат да се намерят — унило казва Семьонов.

— Вярно — усмихва се Олег Андреевич, — могат да се намерят. Кой те е видял в другия град?

— Колка! — вяло отговаря Серьожа.

— Това вече е друго нещо — усмихва се Семьонов, — фамилия, име, адрес?

Серьожа клюмнал обяснява. Какъв срам. Сега ще започнат да разпитват Колка. Комендантката на неговото общежитие — от нея те взеха разрешение за нощуването и някакви други хора в чуждото училище, което Колка показа на Серьожа, представяше го като брат…

— А парите? — пита Олег Андреевич, — онези, които си взел — изхарчи ли ги?

Серьожа върти глава и разказва за кърпичката. За моста. Отново проклина себе си, защо ги е хвърлил.

— Върви ти на тебе — казва Семьонов и предлага на Олег Андреевич: — Да вървя ли? Ще звъня в О. С. В. О. Д. — После се обръща към Серьожа: — Ще покажеш ли мястото?

Тръгват тримата с газката на милицията и Олег Андреевич подробно го разпитва за Литературата, за размяната, за доплащането, което беше съблазнило баба му.

Серьожа разказва за онази сутрин, за раздялата с велосипеда, за плавниците и боксьорските ръкавици, за мрежата с тежката диня…

— Успокой се! — нарежда му Олег Андреевич.

— Нищо, момче! — обръща се отпуснатият дебелак. — Ти напразно си се разкиснал! Напразно си тръгнал по такъв път, като си се озлобил! Аз разбирам, ненавистта те е накарала, но ти не си малък, трябва да знаеш: не всички хора са добри. Пък и не са длъжни всички да бъдат! Нали доброто може да се види само когато е редом до злото. И не бива да се отчайваш. Ти трябва да живееш… Свиквай с това, че негодници ще срещнеш неведнъж. Не бива да се отпускаш заради негодниците, не бива да се отчайваш — с тях трябва да воюваш!

Олег Андреевич потупва Серьожа по врата и му се усмихва:

— Чуваш ли — казва той — какво ти говори следователят Семьонов? В тази работа той е врял и кипял.

На моста те слизат, Серьожа ги води към онова място, където беше хвърлил кърпата. Долу боботи катер с водолаз.

Семьонов посочва мястото, където трябва да се гмурне, крещи, сложил ръцете си като тръба.

— Бяла кърпа, вързопче. Пясъкът не може да го е отнесъл. Завчера е хвърлен. Оттук — долу по течението!

Водолазът кима с глава и внимателно се спуска във водата. Над него се образуват мехурчета.

— Водичката е студена — казва, потрепервайки, Семьонов и пита: — Какво ще правим, ако не го намерят?

— Хитър си ти, шмекер си! — смее се Олег Андреевич. — Питаш, а сам по-добре от мене ги разбираш тези работи, обмислил си всичко, щом си повярвал на Серьожа. — И го пита: — Повярва ли му?

Семьонов приближава до Серьожа, гледа го в очите и казва неочаквано:

— Отговори ми, моля ти се, мили приятелю, на един въпрос. Как ти напусна училището? Някой те накара или ти сам?

— Накара ме — отговаря Серьожа. — Мама. Аз чух нейния глас! — казва Серьожа. Очите му се напълват със сълзи. — Помните ли — пита той Олег Андреевич, — тя чете стихове? За нара? Те са записани на лента. И изведнъж включиха лентата.

Те мълчат.

— Ех, мили! — казва тихо Семьонов.

Водата кипи от мехурчета, от дълбочината се появява водолазът и от катера го подхващат.

„Не ги е намерил!“ — разкъсва се сърцето на Серьожа.

Водолазът сваля маската си, изважда от устата дихателния шланг и издига над главата си малко топче.

— Един на нула — казва Семьонов и отново гледа Серьожа. — Дръж се, мили, щом си избрал честността — казва той. — Това не е така лесно и просто. Ще трябва и да потърпиш и да пострадаш…