Алберт Лиханов
Измама (25)

5

Рожден ден…

Измина една година и Серьожа пак има рожден ден. Петнадесет…

Вече е съвсем голям.

Серьожа гледа Понтя и Васка и си мисли, че в сравнение с тях той е старец: какво ли не преживя през тези месеци?

В стаичката, където живее Серьожа с баба си след размяната, е тясно. Той никого не беше поканил, но всички дойдоха сами. Понтя и Галя си дойдоха просто така, а леля Нина надонесе лакомства и дори вино — едно леко, червено, приличаше на гъст нектар. Олег Андреевич налива на дъното на чашката на всички, като пропуска само Котка.

— Е, Серьожа — казва той тихо, сериозно, — дано се свърши твоето детство, рано започна истинският живот. Но ти се длъжен да се държиш, длъжен си да живееш, трябва да осъществяваш мечтите си — помниш ли, ти мечтаеше да станеш летец. Да пием, приятели, за летеца Сергей Воробьов!

Серьожа се криви. Длъжен, та длъжен! Нищо не е длъжен. И летец няма да стане никога, всичко е измама, лъжа, розови детски миражи.

Серьожа пие вино — сладка водичка. Тя не заглушава, не замъглява мислите.

„Какво да разсъждава? — си мисли той, — времената се менят, както казва неговият татко Авдеев. Възгледите се менят. Мненията.“

По-рано всички добри думи, казани от хората, той поглъщаше, без да дъвче, като гладна рибка. Изглежда, че беше преял. Сега от добрите думи му се повдига. Дори и тогава, когато ги произнася Олег Андреевич.

Някой чука. Баба му припряно се тътри към вратата и отваря пред Литературата и Никодим.

Серьожа оставя шумно чашата си на масата и опулва очи. Литературата бърбори някакви поздравления, обикаля масата, иска да целуне Серьожа по челото, но той демонстративно се навежда — що за фокуси! — И тя го целува по врата.

— Ето ти подаръци! — казва Вероника Макаровна и изважда от мрежата футболна топка, албум за марки и боксьорски ръкавици.

„Боже, мисли Серьожа, колко пари е похарчила“ — и мисълта за пари го жегва.

— Нищо не ми трябва! — казва той рязко на учителката си, но тя дори не го чува, сяда на табуретката, угодливо подадена й от бабата, усмихва се приветливо на Галя, на Понтя, ръкува се с леля Нина и Олег Андреевич, фъфли нещо на Котка.

Никодим се е съвзел, понапълнял е, загладил се е, по лицето му пълзи и усмивка. Но той някак си се страхува да се засмее открито, сякаш се срамува от нещо. Серьожа нагло наблюдава Никодим, неговия външен вид, разглежда новия му светъл костюм — по-рано го нямаше! — шарената вратовръзка — преди той ненавиждаше вратовръзките, вечно ходеше с разкопчана яка. Серьожа забеляза, че Никодим се смущава, устните му потреперват, веждите играят. Без нужда реши косата си, прокашля се, говори нещо за Олег Андреевич.

На Серьожа му става срамно.

Сега той разбира някои неща. Малко се е успокоил и вече разсъждава. Всъщност Никодим не е лош човек, не е хитрец, не е подлец и той действително обича майка му. Но срещат се и такива хора — като амеби, най-прости същества: лесно изменят формата си. Дори ако ги разрежат — половинките ще си живеят нормално и няма и през ум да им мине, че те са част от цяло. Въобще стават в природата какви ли не чудеса. Има животни, които менят цвета си в зависимост от обкръжаващата ги обстановка, температурата на тялото, могат да престанат да се хранят, дори да дишат, ако е нужно. И всичко това за какво? Само за да живеят. На всяка цена да живеят, въпреки всичко.

Никодим е такъв. Той срещна майка му и всичко беше прекрасно — нима ще забравиш онова поле край купата сено, мъглата, която приличаше на мляко, и как Никодим и майка му беряха цветя?

Той стана дори по-силен: нали когато Серьожа го видя с Литературата за първи път на улицата, те спореха. Разбира се, за майка му, за какво друго? Спореха и Никодим дойде при тях, не послуша Вероника Макаровна. Тя искаше на него да му е по-добре — сама казваше, а по-добре, това означаваше, да не бъде с майка му.

Силен! Разбира се, той е силен. Слабият не би постъпил така — съвестта ще го измъчи. Впрочем тя може и Никодим да мъчи, но той не отстъпи от своето и край. Точка.

Всъщност той още не е стар. Трябва да живее. „На нещастието няма да помогнеш“ — внушаваше на Серьожа Вероника Макаровна. И на своя син същото беше внушила.

„За парите пак тя беше виновна“ — мисли си Серьожа. И при спомена за парите му се иска да скочи, да обърне масата, да изпрати всичко по дяволите. Той проклина себе си, проклина баба си за тази слабост — но какво, какво може да направи? Нали той, ако се помисли, продаде себе си. Продаде майка си. На такова нещо тя никога не би се съгласила, тя имаше достатъчно и гордост, и злъч. А стана така, че той се съгласи. И какво значение има, че е разбрал всичко после, когато вече нямаше пари и когато баба му сама беше решила въпроса, без дори да го попита…

Ето как стоеше работата. Когато те сменяха квартирата, леля Нина се възмущаваше много. Тя казваше, че на нея Никодим няма никакво право, че тази квартира са я дали на майка му от работата и тя принадлежи само на Серьожа.

Тези думи не се харесваха на Серьожа, той осъждаше леля Нина, а Олег Андреевич през цялото време повтаряше: „Ти разбери, Никодим има юридически права“.

Когато разменяли двустайния апартамент за едностаен и една стая, тогава Никодим казал на баба му: — Избирайте, което повече ви харесва. При разговора била и Вероника Макаровна. Тя добавила:

— Размяната, разбира се, е неравностойна, но ако вие вземете стаята, ние ще компенсираме… Ще ви дадем триста рубли.

След това баба му се оправдаваше:

— Та нали моята пенсия е само двадесет и четири рубли и твоята от майка ти — четиридесет. Нима ще преживееш с това? Направи сметка: храна, квартира, дрехи — ти и без това харчиш повече…

Серьожа се нервираше, като слушаше бабините си обяснения. Но с последния довод тя го убеди.

— А за мебелите, които взехме, нали трябва да си оправим сметките с леля Нина? Или искаш Никодим да ги плати? Той предлага, вземете…

Серьожа помни, той действително предлагаше.

— Защо да вземаме това подаяние — възмущаваше се баба му, — по-добре ще бъде да получа законната разлика за жилищната площ.

Много пъти те говориха за това. Обсъждаха го от всички страни. И излиза така, че Никодим не е виновен. Те сами се бяха отказали от едностайния апартамент.

Серьожа наблюдава бившите си роднини. Едва бяха влезли и в стаята стана някак напрегнато. Всички говорят, смеят се, както преди, но някак неестествено, сковано. Изглежда, Вероника Макаровна чувства това, но се прави, че не забелязва. Бърбори за нещо с баба му, а тя въздиша, клати глава, съгласява се с нея. Въобще по всичко личи, че учителката не е виновна. Така и се иска, разбира се. Това е работа на Никодим, тя е Серьожина учителка и толкова. Няма значение. Нали не тя е влязла в този едностаен апартамент. Тя си има собствена квартира.

Най-после Литературата става, сбогува се с всички, разтяга усмивки и говори, Никодим повтаря всяко нейно движение и те си отиват.

— Напразно се ядосваш — казва на Серьожа леля Нина, — трябваше само не триста, а петстотин да вземеш, квартирата все пак беше на майка ти.

— Знаете ли какво — неочаквано отговаря Серьожа, — повече на училище няма да ходя. Ще се назнача на работа. — Той се подсмива. — В края на краищата трябва да има с какво да се живее.

В стаята става тихо. После баба му започва да плаче.

— Затова ли — хлипа тя, — залостих къщата на село и дойдох при тебе? Три години ти останаха да учиш.

— В училище три години и после пет години — казва Серьожа и въздиша, — не, няма да стане така, дълго трябва да се чака.

Какво ще чака ли? Той знае какво. Деня, когато ще вземе тези проклети триста рубли. Не, не го разбира леля Нина. На него не му трябват тези стотици. И бащините пари не са му притрябвали. Нима не е ясно, че с тези пари те се откупват от него. Искат да бъдат благородни. Да вървят по дяволите с тяхното благородство.

Серьожа се смее. Като че някакъв товар се смъква от него.

— Олег Андреевич! — казва той. — Леля Нина! Помогнете ми да постъпя на работа! Да получавам около сто рубли.

— Сто, това е много — усмихва се Олег Андреевич. — За да получаваш сто, трябва да имаш специалност. Пък и за какво са ти толкова…

— Трябват ми! — мрачно отговаря Серьожа.

— А защо не, всъщност може! — Олег Андреевич прегръща леля Нина през раменете. — Може, нека поработи. А да се учи, може и вечер.

— Какво би казала Аня? — замислено отговаря леля Нина, въздъхва и с тъга гледа Серьожа.

— Въпросът е къде? — Олег Андреевич се почесва по челото.

— Няма никакъв въпрос — отговаря спокойно леля Нина. — При нас, в студиото. Ще бъде пред очите ми. Аня също я познават там…