Метаданни
Данни
- Серия
- Семейни обстоятелства (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Обман, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Емилия Гергова, 1975 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Личност и общество
- Съвест и разкаяние (изкупление)
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Четиво за деца
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Алберт Лиханов
Заглавие: Измама
Преводач: Емилия Гергова
Година на превод: 1975
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1975
Тип: повест
Националност: руска (не е указано)
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 25.IX.1975 година
Редактор: Люба Мутафова
Художествен редактор: Тодор Варджиев
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Ани Кожухарова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20899
История
- — Добавяне
5
Серьожа едва влачи тежките си крака, в главата му бучи камбана. Той се чувства като гол на някакво църковно шествие. Наоколо има много-много хора, но той не ги вижда. Той знае само, че те го гледат и в такт бият камбаната.
Отива в парка край студиото. Несъзнателно намира храстите, зад които пиха коняк с Андрон. Ляга на тревата. По очи. Сухите тревички бодат страните и челото му. Край храстите минават хора. Приказват нещо. Смеят се. Серьожа чува откъслечни фрази и му се струва, че всички говорят за него.
— Аз му казвам: Ще тръгваш ли?… Почакай, отговаря, трябва да помисля… — смее се женски глас.
— Гледай, гледай, ако работата тръгне така… — рязко казва мъж.
— Ти по-добре ми отговори кой е виновен?… — скърца гласът на някаква старица.
— Да тичаме по-бързо, иначе ще ни настигнат… — шепне момченце.
Серьожа се обръща по гръб и копейките се изсипват от джоба. Той скача. Разстила кърпата си. Изважда парите. Брои ги.
Ръцете му треперят. Той непрекъснато поглежда към храстите и от това се обърква. Отново брои.
Свършва напълно съкрушен. Двадесет и девет рубли и шестдесет копейки.
Той завива парите в кърпата. Става малко вързопче. Слага го до себе си. Пак ляга. Вечерният въздух изстудява гърдите, а земята — гърба.
Очите му са отворени, но той като че ли е в безсъзнание. Ту чува и усеща. Ту пропада в мрак.
После някой го стряска.
Серьожа сяда, озърта се, но няма никой.
— Откраднах! — шепне той. И с ужас повтаря: — Откраднах!
Това, което го стресна, изпълва тялото му със студ, разкъсва сърцето му, поваля го надолу към някаква бездна. Серьожа скача и побягва.
— Откраднах! — повтаря той. — Откраднах, откраднах, откраднах! Двадесет и девет рубли и шестдесет копейки!
Може би ако беше откраднал триста, петстотин, хиляда, колкото там бяха в началото, сега би го разтресло от страх, от ужас. За страха той се беше подготвял. Той знаеше какво ще върши. Но той открадна не триста, не петстотин, не хиляда. Двадесет и девет рубли и шестдесет копейки. Дреболия! И сред тези нищожни рубли и желязо отгоре на всичко се криеше нещо повече от страх. Низост! Мерзост! Подлост!
Тресе го от унижение. Той искаше да открадне от нужда и се готвеше да върне тези пари, взети по такъв начин. Те му трябваха и въпреки всичко, разбира се, това е престъпление, но престъпление обяснимо, принудително.
Но как ще обясни за тези двадесет и девет рубли и шестдесет копейки? Дори на себе си, как?
Серьожа ту тича по улицата, ту изведнъж се спира и се притиска до електрическия стълб, ту върви с бърза крачка — къде, защо, при кого?
Крадец! Добър крадец, няма що! Джебчия! Двадесет и девет рубли и шестдесет копейки!
Дребната сума подчертаваше низостта на постъпката. Именно нейната дребност я правеше още по-лоша. Той е откраднал! Той е крадец! Само в киното гангстерите са хладнокръвни и великолепни, всъщност това е долно, гадно, отвратително… Защо направи всичко това?
Той си спомня защо. За да върне тристате рубли на Никодим и майка му. Чуждите трябва да си останат чужди. И завинаги да забрави тези роднини. Да заличи миналото. Но какво излезе?
Серьожа вече не мисли за сумата. Двадесет и девет, триста, хиляда — не е ли все едно. Той е откраднал. Изцапал се е. Той е станал жабок, както обясняваше Андрон, но работата е в това, че наоколо има хора и за тях жабокът си е жабок. Гадна, хлъзгава твар и те я гледат не като жабоци, а като хора.
Аморално, не съвсем аморално.
Серьожа мисли за майка си. Боже! Нали той извърши това с мисъл за нея. Като че мъстеше за нея.
Майка му би хвърлила тристате рубли в лицето на Литературата, в това няма съмнение. Но заради това тя не би дръзнала да краде. Би намерила друг начин да ги върне.
На възрастните им е лесно, оправдава се пред себе си Серьожа, на тях не им е трудно да намерят триста рубли. А кой ще даде пари на хлапака? Добрият Понтин генерал ли? И то за две седмици, не повече, парите не са трева, не растат в ливадата, те са нужни на всички, дори на генерала.
„Оправдаваш се! — презира себе си Серьожа. — Но нима можеш да се оправдаеш?“
Нека да го хвърлят в затвора и на всичко ще се сложи край. Но майка му! Всички тук познаваха майка му. Самият Серьожа не е никакъв — към него не се отнасят още никак: добре се отнасят към майка му, към нейната памет, и той, Серьожа, за хората не е момче, а сянка на майка си, която те уважават.
Серьожа се обръща, тича към студиото. Той чука на вратата, от нея поглежда непознат старец. Нощният пазач. Леля Дуся си е отишла!
„Всичко е свършено — мисли си той, — сега нищо не може да се поправи, парите няма да се върнат на място.“
Какво да прави? Какво да прави?
Той трескаво ходи по улиците. После тича при Галя.
Късно е. Тя спи. Серьожа я вика в двора. Отваря устата си, за да й каже, и не може. Мълчи и гледа учудено Галя, като че ли не е в състояние да разбере защо тя е тук.
Не, той не може да признае пред нея. Галя ще разбере, това е ясно, няма да го упрекне нито с една дума, но той не може. Срамно е! Срамно е!
Той гледа Галя, обръща се и побягва, без да забележи нейния учуден поглед.
При Олег Андреевич, мисли той, по-бързо, по-бързо! Нали той е от углавната милиция, най-главният началник в града по залавянето на престъпници. Затова ще отиде при него, ще си признае. Може, може пък нещо да се оправи.
Серьожа тича към леля си Нина и пак се спира. Не бива при леля Нина. Не бива и при Олег Андреевич именно затова, защото там е леля Нина. Нали тя го доведе на работа. Тя помоли да го приемат макар че е непълнолетен, и тя се наложи. Тя разговаряше с него всяка вечер, когато техните дежурства съвпадаха, и дори пееше, както майка, му: „Гори, гори, над мен звезда!“.
Какво ще каже на леля Нина? Виж, аз откраднах? Признавам си? Нали и без това всички ще сочат леля Нина с пръст. Тя се грижи за него. Лошо се грижи значи, щом е ограбил бюфета.
Ограбил!
Каква дума!
Серьожа стои като вдървен. После пак тича. Към реката. Към моста.
Ето тук, изглежда, е дълбоко.
Серьожа гледа надолу в смолистата чернота. После изважда вързопчето с парите.
Двадесет и девет рубли и шестдесет копейки — малко книжки, останалото е желязо — бълбукат в тъмнината. Като камък падат на дъното.
После изтрива ръцете си о панталоните.
Сякаш беше хвърлил някаква мръсотия…