Алберт Лиханов
Измама (17)

5

Една седмица след рождения ден изписаха другия „самолет“, а на чичо Ваня направиха нова операция. Нещо беше зараснало накриво.

— Ама че работа — казва той, заливайки се в лепкава пот, побледнява, но въпреки това се усмихва. — Втори път ми счупиха врата и отново го наместиха.

От болка той пуши, пуска дима под одеялото, изкривява устни.

Тогава, на рождения му ден, когато гостите си отидоха, чичо Ваня попита Серьожа:

— Кой е баща ти? Милиционерът ли?

— Не, другият — отговори той автоматически и се сепна.

Значи той нарече Никодим баща?

Серьожа се замисли. Значи…

Стана му тъжно. Колко бързо се отказа от баща си… Та Никодим беше съвсем отскоро при тях. Трети месец… Преди три месеца Серьожа го ненавиждаше, а сега се отнася добре към него, свикна. Може би дори го и обича?

Серьожа мисли за Никодим, спомня си сватбеното пътешествие, как пренощуваха в купата сено, как при изгрев-слънце майка му и Никодим беряха цветя, а преди това как край огъня Никодим я галеше и я гъделичкаше зад ухото с тревичка.

Щом майка му обича Никодим, значи и той я обича. Така ли? И излиза, че и Серьожа трябва да го обича. Трябва да го смята за баща?

Серьожа мисли за изневярата, за страшната изневяра, която бе извършил. Той се съгласи, че Никодим е негов баща. И с това като че беше предал истинския си баща.

Бащата на Серьожа е летец, с това той винаги се е гордял. Искаше му се да прилича на него. Модели правеше. А сега… Сега какво излиза?

Той притваря очи, опитва се да си представи непознатото лице на баща си, което прилича ту на Чкалов, ту е с усмивката на Гагарин, ту пък на онези с авиаторските гащеризони. От напрежение Серьожа дори стиска клепачи. Но не става. Това е ужасно — нищо не става. Той се проклина, щипе крака си, но нищо не излиза. Три месеца, само преди три месеца на него му се присънваше баща му — макар да беше с различни лица, но му се присънваше, а сега в съня си той вижда какво ли не, разни глупости, но не и баща си. Никъде го няма. Нито насън, нито в съзнанието.

Мамините усмивки започват да го дразнят. Противни са му нейните ярки рокли, прическата, токовете. Той гледа с наведено чело, когато идва тя, и се мръщи. Майка му пита какво се е случило с него, шегува се, опитва се да го раздвижи, но това още повече дразни Серьожа. После казва тихо, за да не чуят съседите:

— Ти всичко ли забрави?

— Какво да съм забравила? — учудва се майка му.

— За мене. Забрави ли?

Майка му клати глава, нищо не разбира.

— Какъв ще стана аз — казва той и гледа как тя се натъжава.

— Не — отговаря тя. — Помня. Аз звъних в кръжока. Те ще имат състезание. Скоро.

— Кога? — приповдига се Серьожа.

— Ще разбера — обещава майка му.

Серьожа си припомня новия самолет, управляван по радиото, който те започнаха заедно с Роберт, припомня си миризмата на казеиновото лепило и тишината, която цареше в кръжока. Какво да прави, няма го баща му, няма и негова снимка, за да види и запомни лицето му. Но съществува неговата работа. Съществува авиацията. И кръжокът по авиомоделизъм.

Серьожа улавя втренчения майчин поглед. Тя го гледа строго, като възрастен, който е казал нещо сериозно. Очите й не се смеят — гледат широко, учудено, както тогава.

— Аз всичко помня — казва тя ласкаво. И неочаквано добавя: — Но и ти мисли за мен.

Серьожа не разбира тези думи. Какво иска да каже тя? Какво не помни той за нея? Помни, дори много добре помни. Нима ще забрави? Той се усмихва. Минава му. Нима ще забрави, макар да има рожден ден?

После за него настъпва отново празник.

След няколко дни една сутрин идват майка му и Никодим. Той изважда от мрежата пакет. Серьожа гледа с любопитство — какво ли вкусно нещо има там? Но Никодим изважда не храна, а Серьожините панталони.

— Бързо се обличай — усмихва се той, — тръгваме!

Серьожа знае, че не могат да го изпишат, докато не свалят гипса, развълнуван намъква панталоните и не пита нищо, изчаква, защото ако се съди по Никодим, ще узнае нещо приятно.

И все пак не се стърпява:

— Къде?

— На аеродрума — отговаря Никодим.

— Защо? — учудва се Серьожа.

— Твоите състезания! Едва склоних лекаря — само за два часа.

Серьожа подскача от щастие! Никодим му помогна да намъкне панталоните, намята на рамото му спортното яке. Слизат долу. Чака ги такси със запален мотор.

— Ще се отбием ли да вземем и Котка? — смее се Никодим. — Леля Нина помоли.

И ето, те заедно с Котка и с Никодим летят по асфалта извън града и вече се вижда аеродрумната мачта с раирания ръкав, по който се определя посоката и силата на вятъра, а след това се появяват хангарите с полукръглите покриви, вратите им са отворени и в тях тъмнеят приличащите на етажерки „АН“-ове.

Още от колата Серьожа вижда червената маса на съдийската колегия и строените в редица момчета. Пред всеки на тревата стои модел. Моделите са разноцветни и ти се струва, че на зелената трева се преливат цветовете на дъгата.

Серьожа се измъква от колата. Неговият гипсов „самолет“ привлича вниманието на цялата редица, момчетата го разглеждат, той вижда, че някой маха с ръка. Роберт! Това е той!

— Привет на рекордьора! — крещи Роберт.

Серьожа дава знак на Роберт, кима на познатите момчета. Чувства зад гърба си дишането на Никодим. И той е щастлив! Нека Никодим да види неговия самолет! Нека да разбере какъв ще стане Серьожа!

Серьожа мисли за това без ирония, без превъзходство. Просто Никодим трябва да знае това и край.

— Какво, ти да не ставаш летец? — пита Котка и настървено чопли носа си.

— Може и летец да стана — отговаря Серьожа, — а може и конструктор. — И в порив на щастие предлага и на Котка: — Хайде и ти!

— Хайде — съгласява се Котка. — Но аз още не съм решил какъв ще ставам. Може говорител, а може и детектив.

Те отиват встрани. Сядат на тревата. Цвъркат щурци. Пляскат с крилца червени и бели пеперудки. Зеленото поле на спортния аеродрум само прилича на зелено. То е пъстроцветно. То аленее, синее, жълтее и Серьожа, след болницата, след задухата и противната миризма на лекарства, диша свободно, леко.

Той се смее на Котка, поваля го със здравата ръка на земята, бори се с него, с благодарност гледа Никодим.

— Никодим Михайлович — пита Серьожа, — а вие как излязохте от работа?

— Излязох — казва Никодим, — казах, че нашата майка има спешен запис, че тя не може да отиде и че аз ще я заместя.

Серьожа отново се вглежда в него, за кой ли път през тези няколко месеца. Да, Никодим е чуден! Той е добър човек, а добрите хора винаги са чудни. И очите им са добри, открити, и лицето е прямо, светло. У Никодим всичко е точно такова. Ех, ушите тук нямат значение. Ушите на хората могат да бъдат всякакви. Дори трябва!

Серьожа сяда до Никодим и притиска до себе си Котка. После, като помисля, лекичко се обляга на Никодимовия гръб.

Никодим го прегръща през рамо. Серьожа се притиска към него по-силно.

Хубаво му е.

Просто великолепно!

По полето бръмчат бензиновите моторчета. Реват, форсират обороти. Един след друг моделите излитат във висината, за да кацнат след това на полето. На когото лети по-дълго, значи неговият модел е по-добър. На надеждния корпус крилата са по-леки. Той има по-вярно око и по-умно е пресметнат. Нали всеки излишен метър, който прелетяват моделите, означава цяла зима работа. Серьожа знае какво струва лошият модел. Строиш самолета дълго, а в последната минута той не литва. Отказва моторът. Или лошо е центриран корпусът. След това колко мъка, яд. Иска ти се да захвърлиш всичко, да стъпчеш направената от самия тебе птица.

Моделите излитат и Серьожа се вълнува за всеки. Ето върви равно, набрал е височина, значи всичко е наред. Моторчето бръмчи в тишината, после замлъква. Свършил се е бензинът. Но моделът не пада. Той лети, лети с плавни виражи. Това е въздухът. Високите потоци. Невидими струи въздух не разрешават на модела да падне.

Серьожа внимателно докосва ръката на Никодим. И изведнъж чува шепот:

— Сергей! — шепне му Никодим, като се навежда към него. — Серьожа! Искаш ли да станеш мой син?

Серьожа рязко се обръща към него.

— Как така? — казва той. — Как?

— Ще те осиновя. И ти ще станеш мой син…

Сергей гледа Никодим с широко отворени очи.

Мислите му се носят като ураган. В тези мисли има всичко — страх, объркване, съмнение, радост, подозрение.

Но той е завладян от това, което става наоколо, което става сега.

Аеродрумът, пеперудките, Никодим, моделите, летящи в синевата, слънчевата топлина, Котка.

Той е завладян от реално щастие, необходимо като въздуха, и не може да мисли за нищо лошо в тази минута.

— Искам! — казва той на Никодим. И повтаря разгорещено, като че се хвърля в някаква бездна: — Искам! Искам! Искам!