Алберт Лиханов
Измама (28)

8

— Ти май че нищо не си ял? — пита го чичо Ваня.

Серьожа клати глава. Всичко се върти пред него, но му е весело. Чичо Ваня го държи подръка, води го някъде и изведнъж се озовават в малка стаичка до маса, на нея димят варени картофи, а до тях седят трима облещени хлапета, едно от друго по-малки и невисока лелка. Серьожа позна жената на чичо Ваня и хлапетата, които идваха в болницата, мушка с вилица в картофите, но все не може да улучи.

— Гледай докъде е стигнал — казва с жалост жената на чичо Ваня.

Серьожа се чувства неловко.

— Днес поливахме заплатата — казва той.

— Слушай — чука чичо Ваня с пръст на края на масата. Пръстът му е твърд като кокал и затова се чува силен звук. — Слушай — казва той, — ти не се поддавай на този дявол с брадичката. Не се мъкни с него, макар че ти е началник. Няма да разбереш кога ще ти завърти главата, празна мелница е той. Мигар може да се живее с такива идеи? Едва ли не да легнеш и да умираш. А човек е длъжен да живее.

— Какво, какво! — бърбори Серьожа, като едва държи очите си отворени. — Той правилно говори. Без празни приказки. Както е в живота, точно както си е…

— Не е както в живота — клати глава чичо Ваня. — Той е просто слаб, разбираш ли! Не му е провървяло някога, отпуснал се и е измислил разни глупости, за да се оправдава… Дори тези думи той не ги говори на тебе, а на себе си. На себе си внушава, че той е прав, а останалите са будали.

Серьожа мълчи. Мисли.

— Ако го е сполетяло нещастие или не му е провървяло, трябва точно обратно, да бъде по-силен, дори зъл. Провървяло, не провървяло, няма значение! Нали животът не е шейна, не вози сама, а трябва да го управляваш.

Те излизат на улицата.

— Трябва да се освежиш — казва чичо Ваня.

Серьожа вдишва студения вечерен въздух, главата му се разведрява и вече не го кара на сън.

— Впрочем — казва чичо Ваня — хората пият от радост или от мъка. Е, разбира се, получаването на първа заплата е празник, може да се чества, макар, да си кажа правото: ако моят син дойдеше така натаралянкан, щях да го съдера от бой.

Чичо Ваня се горещи, не се шегува. Всичко приема сериозно.

— Е, да! — казва Серьожа. — Според теб с чай и пирожки ли трябва да отбелязваме празниците си? Вие пиете, а ние да не би да сме по-лоши от вас, а? — Той се заяжда с чичо Ваня. — Ами ти как си счупи врата? А?

Чичо Ваня мълчи, свива и разпуска юмруци, нервничи.

— Ех, ти, какъв си заядлив! — сърди се той. — Нали децата трябва да са по-добри от родителите си. Нали има такава мъдрост, да те вземе дяволът.

— Аха, аха — отговаря Серьожа, — значи децата са длъжни. А възрастните не са ли длъжни?

Чичо Ваня не е съгласен със Серьожа, но не му достигат думи. Доказателства.

— Ти разбери! — възкликва той. — Животът на възрастните е по-труден, ето например аз…

Той млъква. Серьожа се приготвя да се смее — щом ще говори за себе си, значи ще бъде смешно. На него му се струва, че целият живот на чичо Ваня е много забавен, само от нелепи произшествия, както тогава — от прозореца право в цветната леха се строполил.

— Е, слушай, щом е така — казва чичо Ваня и бръчките по лицето му стават все по-дълбоки. — На никого не съм казвал, дори жената не знае, затова ти мълчи, бъди мъж.

— Тази жена, която ти познаваш — казва чичо Ваня, — ми е втора. За първата, за Нюра, аз се ожених преди войната, млад, съвсем младичък. И имахме две деца, две дъщери. Тъй. После започна войната. Ние живеехме в Орел. Аз отидох на фронта и веднага попаднах в обкръжение, когато излязох, написах писмо вкъщи. Отговор не получих. Пиша на съседите, мисля си, малко ли неща могат да се случат, може да са се евакуирали някъде, но получавам известие. — Чичо Ваня запалва цигара и Серьожа вижда как потреперват ръцете му. Тревогата на чичо Ваня незабелязано завладява и него, той вече не се смее, не очаква нищо забавно, а слуша внимателно, напрегнато. — Получавам известие — повтаря чичо Ваня и гласът му захриптява, — че бомба, въобще направо е улучила окопа, където са се скрили. Децата останали на място, а жената починала в болницата. Наскоро преди това, пишат те, тя пък получила известие за мене — изчезнал безследно.

Чичо Ваня въздъхва и дълго мълчи. Пуска дим през носа, забулва се с тютюнев облак.

— Ето така — разказва той, като мачка цигарата. — Свърши войната, помотах се по белия свят. Дълго се скитах, не можех да срещна близък човек. После намерих Ася, оженихме се, народиха се деца, всичко уж зарасна — не, не зараства такова нещо! А през пролетта на миналата година заминах на юг, в санаториум, с профсъюзна карта. Вървя си както всяка заран по брега, любувам се на вълните и изведнъж, представяш ли си, гледам, насреща ми идва Нюра. Побеляла наистина, стара като мене, но това е Нюра… Спряхме се ние един срещу друг, после се втурнахме да се прегръщаме. — Чичо Ваня въздъхва, трие челото си, не знае къде да дене ръцете си, свива и разпуска пръстите си. — Виждаш ли какво става. Да се радваш ли, да плачеш ли? Тогава Нюра не умряла в болницата, макар че била в много тежко състояние, евакуирали я. Оживяла и след войната се омъжила: мене ме смятала за загинал. Тя също има деца, семейство… Ха сега дай съвет де — обръща се чичо Ваня към Серьожа, — какво да се прави. А се обичаме ние с нея както преди. Може би и още по-силно. Но нямаме право да разваляме нашите нови семейства.

— Защо? — пита Серьожа. — Нали сте се срещнали! Слава богу, всичко е наред!

— Защо ли? — пита отново чичо Ваня и горчиво се усмихва. — Как защо? Заради децата.

Заради децата! Серьожа стиска грубия юмрук на чичо Ваня и го залива топла вълна на благодарност. Благодарност и тъга.

— Заради туй аз пих — казва чичо Ваня. — Заради туй и паднах от прозореца, дявол да ме вземе.

Сега този случай не му се вижда вече смешен. Серьожа наблюдава в тъмнината чичо Ваньовото лице.

— А пък моят — казва Серьожа, хапейки устните си — не е мислил за мен.

— Жив ли е той, истинският ти? — пита чичо Ваня.

— Жив е — отговаря Серьожа.

— Ех какви работи! — казва чичо Ваня. — Но ти, такова, не хленчи, не се отпускай. Бъди волев. Случва се и пред себе си да проявиш воля.

— Да проявиш воля! — възкликва Серьожа и повтаря замислен: — Да проявиш воля…

Чичо Ваня е проявил воля заради децата, това е ясно, заради своите деца. Серьожа, ако трябва, ще прояви десет пъти повече воля. Но сега? Какво да проявява воля? Защо? За какво?

Серьожа върви към къщи и си мисли за чичо Ваня. На отиване той му каза няколко думи и едва сега Серьожа разбира смисъла им. Той каза, че Нюра, първата си жена, не е попитал дори за адреса. И новата фамилия. За да не се връща назад.

— Нека си остане така, както е било — казал й той и тя се съгласила.

Серьожа потреперва. Струва му се невероятно! Живи хора, а да се смятат за мъртви!

Той си спомня за децата на чичо Ваня: наистина те не са виновни! Но и това не е важно. Може от невинните да направят виновни. Важното е да мислиш, важното е да се пазиш, важното е да не жалиш себе си заради другите, ето това е.

Серьожа неволно си мисли за Авдеев. Няма значение какво се е случило между тях с майка му. Но той ги е изоставил. Важното е, че ги е изоставил. Не е пожелал да помисли, да запази, важното е, че е пожалил себе си.

А може да не е така? Може всичко да е съвсем иначе?

Може майка му да го е изоставила?

Все едно. Майка му не би си отишла току-така. Просто така нищо не става. И ето сега той, Серьожа, трябва да мисли за него.

Защо? Защо той разкри тази майчина тайна? Защо уби този, Серьожиния баща де — нищо че той е с различни лица, но е добър, хубав, нещастен?

Тръпки побиват Серьожа от чудовищната обида. От ненавист той стиска зъби. И изведнъж хуква. Тича не към къщи, а към Авдеев.

Сянката на Серьожа ту го изпреварва, ту за миг изостава. Лампите хвърлят отражение на неговото изпотено, влажно лице. Главата му се върти.

Вече е тъмно, светлините в прозорците гаснат.

Серьожа се втурва в двора, в който живее баща му, и крещи с цяло гърло:

— Авдеев! Авдеев!

Светват прозорците на третия етаж. Някой по фланелка излиза на балкона.

— Кой е там? — хрипливо пита човекът.

— Защо се появи? Кой те е молил? — крещи Серьожа.

— Не прави глупости, Серьожа! — отговаря сянката на балкона.

Серьожа бързо се навежда, грабва от земята камък и го запраща в Авдеевия прозорец.

Разнася се трясък.

— Яж! — шепне Серьожа и взема още един камък.

— На̀! — крещи Серьожа. — На̀, гад! Дръж!

Светват и съседните прозорци. На балконите изтичват хора, сякаш пожар е станал, крещят нещо, но на Серьожа му е все едно — какво…