Алберт Лиханов
Измама (27)

7

— Ти мъж ли си, или дете? — занасяйки се, пита Андрон.

Серьожа държи парите, първата си заплата, и се е захилил до уши. Трябва да отдели малко, мисли си той, за онези триста, останалите ще даде на баба си, нека повече да не мърмори и да не плаче.

У тях вечно има караница за пари. А неотдавна стигнаха до бой.

Серьожа тръгна за магазина, бръкна в джоба на бабината си блуза да вземе пари, а извади квитанция за запис. Пот го изби — пак от това татенце! — И то — на бабино име!

Той започна да разпитва баба си, отначало тя опули очи, правеше се на невинна, после се разрева и разказа всичко. Подред.

Знаела тя, единствена от всички, чий син е Серьожа. Знаела фамилното име, собственото, бащиното, защото когато престанали да идват преводи, тя се изплашила — сигурно е чул за майка му и е спрял издръжката, открила адреса и отишла.

Или баба му е молила, а по-сигурно е той сам да е предложил, това Серьожа не можа да разбере, но Авдеев пак беше изпратил запис.

— Ти отговаряй за себе си! — крещеше Серьожа на баба си. — За мене няма какво да береш грижа! Аз работя, разбра ли, на мен не са ми нужни неговите подаяния.

Той я накара да даде четиридесетте рубли, отиде на пощата и върна парите обратно. Като попълваше бланката, Серьожа помисли и там, където е оставено място за бележки, написа: „Не се нуждая от вашите пари, ще ги връщам винаги“. Той искаше накрая да се подпише, да постави, както Авдеев, неразбрана заврънкулка. Но размисли и написа ясна буква С…

Ето днес С., Серьожа, има свои, независими от никого пари.

— Е, какъв си ти, мъж, или дете? — отново казва Андрон. — Хайде да слезем долу — нали трябва да се полее трудовото начало!

Без да мисли, Серьожа изважда три рубли, останалите скрива в джоба.

— Хайде да вървим! — нарежда старши осветителят и се натъжава: — Ето ти беда — щях да изпратя тебе, но няма да ти дадат, нали си малолетен.

Серьожа го чака в парка, близо до телевизията, Андрон изчезва и бързо се връща с две бутилки и пирожки.

— Само гледай да не ме издадеш — предупреждава го той, — а то, ако разберат, че съм пил с малолетен, ще ме изгонят.

Лицето на Андрон е дребно като юмруче, някак изсъхнало, в дълбоките бразди на бръчките и на места се лющи. Не можеш да разбереш на колко е години: нито е млад, нито е стар. Брадичката му е суха, рижа, остра. Той разлива коняка в книжни чашки — на себе си пълна, а на Серьожа — половин, лицето му щастливо се опъва, още малко и ще замърка от удоволствие.

— За началото на трудовия път! — предлага Андрон. — И нека в този път да има повече почивки!

Те пият, хапват си пирожки — спиртът веднага удря Серьожа в главата, става му топло, той гледа Андрон с любов и уважение, кима, съгласява се с неговите думи.

— Работата, тя е като планина! — философства Андрон. — Не можеш изведнъж да се изкачиш на нея. Пък и защо ти е? Пред теб има много години, пази силите си, ще ти дотрябват. Нали опита — сега си почини, иди в отпуска, вземи си медицинско, кръшкай от работа, докато си още непълнолетен.

Той продължава да плещи.

— И не се хвърляй! — поучава го той. — Не се хвърляй нагоре! А то какъв живот те чака, сам помисли! Да работиш, че и да учиш! После пак да учиш! И отново да учиш! Свършил си ВУЗ, още нищо не си спечелил, а вече си уморен, иска ти се да умреш. Но това е само началото — пояснява той. — По-нататък трябва да се стараеш да се докарваш пред някого, други да избутваш, да се издигаш! Пфю-ю! Да плюеш и да размазваш.

Андрон плюе, но не размазва своята плюнка. Налива още.

Храстите, зад които седят, се размърдват, Андрон се суети и скрива бутилката в пазвата — пред тях застава отрядник. Серьожа го разглежда внимателно: вратът на отрядника е сгърчен.

— Е! — скача Серьожа. Той позна чичо Ваня, веселяка от болницата, съседа по стая.

— Нищо, нищо! — говори чичо Ваня на някого зад храста. — Тук са свои! Наши! — Той присяда до Серьожа, взема му книжната чашка и я поднася на Андрон. — По-добре дай на мен!

Андрон се успокоява, стиска ръката на чичо Ваня и обяснява:

— Поливаме първата заплата!

— Е, а ти? — пита чичо Ваня. — Работиш ли? Къде?

— Мама почина — спокойно отговаря Серьожа. Той си спомня как беше излъгал тогава чичо Ваня, че Никодим му е баща, и сега хладнокръвно казва истината: — А онзи, помните ли го? Той не ми е баща.

— Втори баща ли? — пита чичо Ваня.

— Не… Просто така… Никакъв…

Серьожа лежи на тревата, наблюдава смолистите шишарки и краищата на репеите, които обкръжават небето. Хубаво му е. Малко го унася в дрямка, но той не спи, слуша как философства Андрон.

— Ние тук за живота… — обяснява той на чичо Ваня. — Значи докъде бях стигнал? Аха, да! Да плюеш и да размазваш! Трябва да живееш бавно, закъде ще бързаш, да се съсипваш ли? Ще успееш. А на този свят всички сме равни. И успелите, и неуспелите. На неуспелите май че им е по-добре, има какво да си спомнят — живели са си живот, а не да тичат да се надпреварват с другите.

— Ти кой си? — обръща се Андрон към чичо Ваня. — Работник по асфалта ли? Валяк ли караш? Правилно! Правилно! Мъдро, бих казал! А аз съм само един осветител. С лампички осветявам хората. Не е бог знае какво, чуваш ли? И не ти трябва! Аз не съм горд. Аз и така ще преживея, нека другите да се трепят: призвания, мечтания, пфюю — размажат и плюят!

„Ха, а пък аз мислех да стана летец — мисли си Серьожа, — но няма да го бъде. Ще си остана осветител като Андрон — просто и спокойно. И няма нужда да си блъскам главата, да се съсипвам, да се докарвам, правилно говори той.“

Андрон мълчи, допива коняка си, а чичо Ваня замислено казва:

— Ще те арестувам аз тебе.

— Защо? — пита Андрон поразен. — Нали заедно пихме?

— Заедно — тъжно се съгласява чичо Ваня, — но не за това ще те арестувам. А зарад думите, разбра ли? Зарад твоята философия.

Той хваща Андрон за реверите и го притегля към себе си.

— Животът му и без туй не е розов, разбра ли? Трябва да го развеселяваш, разбра ли, а не да го развращаваш. Не наливай масло в огъня, той е още малък. — И изправя Андрон на крака. — Хайде, Лев Толстой! Да се махаме оттук!

Серьожа се кикоти. Просто се залива от смях. На лицето на Андрон е изписан страх — току-виж направил нещо и в гащите. Той не знае какъв шегаджия е чичо Ваня.

— Прекратявай! — казва той на чичо Ваня. — Не го закачай. Той е мой шеф!

— Шеф! — ахва чичо Ваня. — Той е толкова шеф, колкото аз съм японски император.

Серьожа си представя чичо Ваня в японско кимоно и пак се кикоти. Шегаджията плюе от досада, обръща се, изчезва зад храстите, но веднага се връща.

— Тогава тебе ще арестувам! — казва той на Серьожа. — Тръгвай! Да се махаме оттук!

Андрон разперва ръце.

Той прилича на японски император. Седи под храста, краката му са свити на кравай, разперил е ръце, а пред него, в тревата, като църковен светилник лежи празната бутилка.