Алберт Лиханов
Измама (7)

7

Та-та-та-та…

Та-та-та-та…

Серьожа сънува война. Той като че лети на оранжевия си самолет и стреля по невидимия враг. Трасиращите куршуми летят пред самолета като широко бяло ветрило и порят земята, Серьожа кара с бръснещ полет, едното крило е леко наклонено, след това дърпа щурвала към себе си и оранжевият самолет рязко излита нагоре. Серьожа забелязва как от златистия облак изскача и се стрелва към него черен кръст — вражески самолет.

Той натиска спусъка.

— Та-та-та-та…

Но бялото ветрило пред него не се разперва.

Та-та-та-та…

Значи патроните са свършили. Кой стреля тогава? Черният кръст? Черният кръст…

Серьожа вижда как смъртоносното ветрило се протяга към него, също като бели дълги пръсти. Те приближават към неговия оранжев самолет.

Серьожа скача. Чувства как по челото му пълзят капки пот. Ех, че е задушно в стаята.

Той трепва.

Та-та-та-та…

Черният кръст пак стреля. А, не, това е почукване. Някой чука на вратата. Навън вече се разсъмва.

— Мамо — шепне Серьожа, — мамо!

Тя повдига глава и пита изплашено:

— Какво има?

— Някой чука.

— А-а — казва майка му, прозявайки се, и веднага се успокоява. — Иди отвори.

След кошмарния сън Серьожа идва на себе си. Няма никакъв кръст, слава богу. Всичко е наред. Домът, майка му. Той въздиша и тръгва към вратата…

Та-та-та-та…

— Сега, сега — мърмори той, вече съвсем спокоен, дръпва синджирчето, завъртва топката на секретната брава, отваря вратата и отстъпва назад.

Дъхът му спира. Като че отново е заспал. Като че страшното видение продължава, само че този път то е друго. Втора серия.

На вратата стои Никодим.

Той се усмихва, гледа приветливо Серьожа, после приближава, мълчаливо му подава ръка и Серьожа като хипнотизиран му протяга своята.

Отначало, докато още не се вижда никой на вратата, майка му учудено мига, но когато в стаята влиза Никодим, тя скача и като се прикрива с одеялото, облича халата си. После се обръща и гледа Никодим — объркана и разчорлена.

Без да забелязва нищо, Никодим отива до масата, тропва на нея тежката си мрежа, а куфара си оставя на земята.

— Не ме очаквахте! — каза той, като се усмихва. — Помните ли, има такава картина. Струва ми се, че беше на някого от художниците передвижници. Точно така се нарича: „Не го очаквали“.

Серьожа помни. Беше я виждал в някаква книга. Стаята голяма, не такава като тяхната, всички са притихнали, защото на прага стои човек — високо подстриган, уморен. Навярно се връща от затвора. Или от каторгата. Революционер.

Там е ясно. Там става дума за революционер. А Никодим? Е, да, не го очакваха… Въобще не го очакваха, правилно. Не, защо? Чакаха го. Даже се бяха приготвили.

Серьожа вижда колко е загрижена майка му. Той се взира в лицето й и тя чувства погледа му. Но не може да се реши. Не може да се обърне към Никодим и веднага да му каже всичко. Тя отива до огледалото и бързо се реши, а Серьожа остава насаме с Никодим.

Гостът развързва мрежата. Развързва я старателно.

— Аня — казва той, без да се откъсва от мрежата, — извинете ме, че толкова рано… Мислех да тръгна с друг влак, но нямах вече търпение, взех си билет за най-ранния, пристигнах нощес, едва дочаках утрото и право у вас… И все пак ви разбудих, извинете ме…

— Нищо — глухо казва майка му, без да се обръща.

— Исках да дойда по-късно, но помислих, че Серьожа ще отиде на училище, няма да го заваря и няма да мога да го зарадвам… — Той развързва със зъби проклетия възел, но не престава да говори. — Аня — мучи той, — а ти на Серьожа, м-м, дявол да го вземе, как се е завързало… Ти всичко ли каза на Серьожа?… Нищо… Ама че работа… Нищо ли не си скрила?

Майка му мълчи.

— Е — мърмори Никодим, — най-после го развързах. — Той шуми с хартията, разтваря пакета, обръща се към Серьожа, подава му най-напред плавници, след това шнорхел и маска.

Объркан. Серьожа тъпче на едно място с купчината подаръци в ръка и се чувства измамен. Не знае какво да направи. От Никодим той се отърва още вчера. Вечерта, когато майка му накъса снимката. Но ето че той дойде. И подаръци му носи. Отвлича му вниманието. А майка му се реши пред огледалото и мълчи. Сякаш нищо не забелязва. Ами, не забелязва! Всичко вижда тя! Само че се страхува.

Тогава Серьожа се решава. Той няма да позволи повече да го мамят. Жалко, разбира се, че трябва да върне всички подаръци. Плавниците са толкова хубави, зелени, жабешки! И шнорхелът! И маската! Но нима ще го подкупят с това? Той не е някаква глупава риба! Красива стръв не кълве.

Серьожа слага подаръците на масата и глухо казва:

— Благодаря, не ми трябват. — И ни в клин, ни в ръкав добавя: — Време е да тръгвам за училище.

Никодим се спира, гледа внимателно Серьожа, но Серьожа бързо се облича, без да поглежда встрани. Само чувства върху себе си този тежък поглед.

Никодим пристъпва от крак на крак и пита майка му:

— Какво става, Аня, а?… Или ти размисли?

— Размислих — отговаря тя, като продължава да се реши.

— Обърни се най-после! — изведнъж изкомандва Никодим.

Серьожа, възмутен, вдига глава, иска да му каже да не вика тук, да не командва, но вижда как майка му се обръща, как гледа Никодим с уплашени, широко отворени очи, в които трепкат сълзи, и изведнъж разбира: майка му слуша Никодим. Значи!…

— Извини ме, Никодим! — казва майка му, като върти нещо из ръцете си. Серьожа вижда, че тя прехвърля късчетата от онази, вчерашната снимка. — Извини ме! — повтаря тя. — Не бях предвидила всичко… И затова размислих.

— Но как така? — разперва ръце Никодим. — Цели две години си писахме! Две години!… Разбрахме се!… Аз идвах!…

Той възкликва, лицето му е почервеняло от напрежение, стърчащите му уши също са порозовели. На Серьожа му дожалява.

Но жалостта веднага изчезва.

Никодим казва на майка му:

— Да, Аня! Ти толкова настояваше, толкова искаше да живеем заедно. В края на краищата ти знаеш, че постъпвам против волята на майка ми!

Серьожа учудено мига. Той мисли, че майка му ей сега ще избухне и ще изгони Никодим. Но тя се усмихва жално и казва, без ни най-малко да се обижда:

— Да, да, Никодим, ти си прав, всичко е така, както казваш, но аз не мога… Вече съм решила.

Никодим се обръща към Серьожа, грабва куфара си и тръгва към вратата.

Той повече не поглежда майка му. Той разглежда Серьожа. Разглежда го с интерес и Серьожа забелязва, че устните на Никодим потрепват като от силна обида.

— А това? — казва Серьожа, като сочи подаръците, но Никодим не го чува. Той спира до отворената врата, изглежда Серьожа от глава до пети и с пресипнал глас казва:

— Защо ме ненавиждаш?

Серьожа чувства, че сърцето му ще изхвръкне. Защо каза така? Нима Серьожа го ненавижда? Съвсем не… Съвсем не… Не, той не го ненавижда…

Серьожа скача. Отваря уста, за да обясни, за да отговори нещо на този чужд човек, но вместо думи от устата му излиза някакво странно хриптене.

Вратата се затваря.

Стъпките на Никодим отекват в кухнята. Вратата със стегнатата пружина се трясва и мозъкът на съседката сигурно ще се разхвърчи.

Всичко утихва.

Серьожа стои с отворена уста и надигащата се обида го задавя.