Алберт Лиханов
Измама (39)

11

Ето го и съда.

Малка нечиста стая. Тъжни зелени стени. Редици от столове, захванати един за друг като в киното.

До задната стена има дълга като за президиум маса, покрита със зелен плат, изцапан с мастилени петна. На масата седи жена с уморено лице и къси коси. Това е съдията. И още две жени до нея — заседатели. Четвъртата жена е седнала на края на масата, приготвила е листове: ще пише, тя е секретар.

Серьожа седи заедно с всички. Макар да е подсъдим, а за подсъдимия има специално място зад дървена оградка, но съдията не го кара да седне там.

С хриплив глас тя чете от един лист, на който е записано всичко, както е било, после моли Серьожа да стане, да дойде по-близо и го пита вярно ли е това, което тя е прочела.

Серьожа кима с глава.

— Сергей Воробьов — казва тя на заседателите — сам съобщи за кражбата. Необходимо е да се отбележи, че във връзка със заявлението на бюфетчийката Селезнова, направено с користни цели, върху Воробьов въобще не е падало подозрение. Обаче той размислил върху постъпката си, явил се в милицията и признал вината си. Що се отнася до Селезнова, срещу нея е заведено специално дело.

Жените кимат с глава и се съгласяват със съдията. На Серьожа разрешават да седне. Той си тръгва от зелената маса, обръща се и вижда съсредоточени, напрегнати лица.

Измъчената си баба, Галя с опулени очи. Леля Нина, която от вълнение дърпа края на забрадката си. Олег Андреевич със строга парадна униформа. Отпуснатия Семьонов…

Странно, той не чувства никакъв срам. Не е останал нито капка. Само вълнение.

Сякаш пред него е река, голяма река — широка, бистра. Той е влязъл в тази река, плува и всички знаят, че само възрастните могат да я преплуват. Но той плува, той трябва да я преплува. А тези хора стоят на брега, измъчват се, страдат, преживяват. Всички искат да му помогнат, но това по правилник е забранено. Той плува сам. И те могат само да гледат…

Серьожа сяда.

— Адвокат има ли? — пита съдията.

— Има — казва Олег Андреевич и става. — Адвокат в това дело си е самият Серьожа Воробьов.

Олег Андреевич застава на средата на стаята и поглежда към крайните столове, където седят Литературата и Никодим. Дойдоха. Можеше и да не дойдат, но дойдоха, потупаха Серьожа по рамото, казаха му няколко празни приказки и седнаха встрани, чувствайки неприязънта на останалите. Свидетели. Потвърдиха, че са доплатили триста рубли. Разписали се под квитанцията, а сега седят и наблюдават.

— Аз не мога да защитавам Серьожа — казва Олег Андреевич. — Той е откраднал, направил е това преднамерено и според неговото собствено признание само случайността го е спасила от по-голямо престъпление: в касата са останали двадесет и девет рубли и шестдесет копейки. Но да се спрем на точната сума, която му е била необходима. Защо именно триста рубли? Защо останалите пари, ако в касата е имало повече, той е искал веднага да върне на бюфетчийката, както се е подготвял да върне по-късно и нужните му триста. Каква умисъл има и каква е личността на виновния, това са главните въпроси на това дело.

Олег Андреевич говори сдържано, късо и строго. Тай разказва за майка му, за Серьожа, за краткото щастие, за размяната и злополучното доплащане.

Олег Андреевич сяда.

— Момчето няма родители — тихо казва съдията. — В такива случаи ние предлагаме помощ, изясняваме способен ли е настойникът правилно да го възпитава и може ли да го обезпечава материално.

— Няма да го дам! — изведнъж крещи баба му. — Няма да го пусна!

Съдията вдига ръка и я успокоява.

— Но аз добре разучих делото и макар това да противоречи на моите задължения, предлагам този въпрос да се постави. — Тя замълчава, малко навъсена. — Обаче моят дълг — строго казва съдията — ме заставя да кажа и няколко неприятни думи. Олег Андреевич защитава Серьожа Воробьов. Разглеждайки това дело, аз разбирам, че момчето е попаднало в такива обстоятелства, които не е можало да преодолее, не са му стигнали нито сили, нито житейски опит. Но нима това оправдава Серьожа? Моите думи, Серьожа, се отнасят до тебе. Ти си извършил престъпление. Малко или голямо, това не е важно. И ти нямаше да го извършиш, ако вярваше на приятелите си. Приятели ти имаш. Те седят тук…

Съдийката събира книжата и излиза, след нея вървят заседателите и секретарят.

Тихо е. Всички мълчат.

И изведнъж вратата се отваря. На прага застава Андрон. Очите му трескаво играят, той търси някого. И го намира — тръгва към Серьожа, измъчен, отпуснал рамене.

— Сергуня — казва той. — Тогава ти ми искаше пари. Триста нямам, вземи поне петдесет.

Той му протяга червените хартийки. Серьожа му се усмихва само с очи: Ех, Андрон, объркан човек си ти, благодаря ти, а после високо казва:

— Сега не ми трябват. Сега аз сам съм длъжен.

С крайчеца на окото Серьожа вижда как от задните столове става Вероника Макаровна, как едва тръгва на пръсти към вратата, макар че сега има почивка и може да стъпва смело. След нея излиза и Никодим. Серьожа гледа след тях с насмешка — и двамата му се виждат някакви неудачници. Дори му е мъчно за тях — за учителката, клатушкаща се на тънките токове, и за сивия, невзрачен Никодим.

Съдийката и нейните помощници се връщат.

Всички стават.

— В името на Руската съветска федеративна социалистическа република — тържествено произнася съдията — съдът осъжда Сергей Петрович Воробьов, роден през хиляда деветстотин петдесет и седма година, на една година лишаване от свобода в трудововъзпитателна колония за непълнолетни…

У Серьожа сякаш се скъсва някаква струна. Той дори чува този странен, звънтящ звук.

— … И реши на основание чл… от Углавния кодекс наказанието да се смята за условно с изпитателен срок… в продължение на две години…

— Не е правилно! — тревожно казва Андрон. — Осъдете по-добре мене, стария глупак!

Серьожа мисли, че сега съдийката ще се възмути и ще наругае Андрон, но тя разперва ръце.

Край, мисли си Серьожа, край.

Свърши се измамата…