Алберт Лиханов
Измама (26)

6

Серьожа дежури през ден.

Работи като осветител, получава седемдесет рубли, напълно прилично, все пак той е още непълнолетен, не е съвсем пълноценен работник.

На Серьожа всичко в телевизията му харесва! Тук винаги е празник!

Вечер преди предаване пламват гирлянди от мощни лампи, леля Нина неприсъщо за нея се гримира с някаква яйчена пудра, сяда на ниското столче, за последен път прелиства текста — листовете с напечатаните на машина съобщения, звукооператорът побутва към нея „жерава“ — микрофона, закачен на специална мачта с колелца, операторите повдигат, навеждайки се с цялото си тяло, като докери тежките камери, блясват виолетово обективите, насочени към леля Нина.

През цялата студийна стена, под тавана, има звукозаглушително стъкло като в радиостудиото, само че това е по-голямо, и зад него, на пулта, с десетки ръчки, контролни екрани, бутончета и лампички седят режисьорът и неговият асистент. През това време помощник-режисьорът ходи по студиото с наушници на главата и изпълнява тихите команди на началството.

После щраква таблото, трепва думата — кратка като заповед: „Предаване!“, и веднага на някоя от камерите пламва червено око.

— Добър вечер, другари! — усмихва се леля Нина. — Започваме нашата вечерна програма!

В студиото нахлува музика, помощник-режисьорът намества винетката-картина, нарисувана на картон — там има цветя или пейзаж, или названието на предаването, операторите въртят ръчките на камерите, камерите неохотно се повдигат, наместват ги — избират ракурс…

Серьожината работа е проста. Под ръководството на Андрон, старши осветителя. Той осветява говорещите, ако е необходимо, сваля отразителите, стреми се да не се получават излишни сенки, например носът да не хвърля сянка на страните, с една дума, старае се качествено да осветява лицата, фона, ако трябва, и цялото студио.

Към тези, които трябва „да се осветяват“, както казва Андрон, спада и леля Нина. Серьожа върши това с удоволствие и усмивка, като тайничко я наблюдава как „се приготвя“ преди предаването, как си избира поза, как мърда устните си, „разработва“ ги. Очите на леля Нина светят и той си помисля: каква поразителна прилика с майка му. Не външно, не, а по всички тези вечерни вълнения, които на пръв поглед не значат нищо, а всъщност означават много нещо.

Като спре светлината, Серьожа шепне шеговито на леля Нина началото на скоропоговорката, специално упражнение за дикцията:

— Шие, шие, не дошива.

Тя му кима с глава, разбира, че Серьожа се вълнува за нея, и продължава изречението:

— Жълт дервиш от жълт Алжир.

— С ножове жонглира живо — смее се Серьожа.

— Шътка, кърши и държи.

— Тихо, тихо — крещи по радиото режисьорът. — Разглезиха се дечицата! След три минути бъдете готови!

Серьожа отива на пръсти в определеното му местенце, сяда и мълчи като мишка. Тук той е само обикновен осветител и нищо повече. И не трябва да се мотае из краката на другите.

Често след традиционните „Новини“ всички, които са в студиото, няма какво да правят до края — когато говорителят се разделя със зрителите. Гаснат лампите, изключват се камерите. Режисьорът на пулта пуши, свалил палтото си, дори дреме. Останалите гледат филм по монитора или на телевизора, поставен във фоайето, а Серьожа обича да си приказва с леля Нина.

Те седят в директорската стая пред големи огледала, отразяват се в тях многократно и леля Нина разказва случаи из практиката на Олег Андреевич или за Котка, или за майка му — за това, каква добра радиоговорителка е била, че такива в страната са малко, а в провинцията и със свещ не можеш да ги намериш. Серьожа обича да слуша, когато говорят за майка му, а леля Нина обяснява, че всеки говорител трябва да има свое лице — творческо лице — свой маниер, свой глас, който да не прилича на другите, та да те познават, без да обявяват, и всичко това майка му е притежавала.

— Ако аз съм станала говорителка — казва леля Нина, — твоята майка е виновна. Когато завърших института, участвах в самодеен колектив — рецитирах стихове и веднъж ни поканиха да ни запишат по радиото. Твоята майка дълго ме наблюдавала през прозорчето в студиото — бях конферансие, а после ме хвана за ръката, научи всичко за мен, наговори цял куп хубави думи за таланта ми и ме доведе тук. И аз не станах инженер, а говорителка. — Леля Нина лекичко се усмихва, навярно си спомня за майка ми. — Така че Аня е моята кръстница.

— А не съжалявате ли — пита Серьожа, — че не сте инженер?

— Не! — уверено отговаря леля Нина. — Твоята майка ме накара да се влюбя в тази професия.

Серьожа внимателно наблюдава леля Нина. Той не вярва вече на красивите думи, но леля Нина говори искрено, и то за себе си, защо да не й вярва? Говори за майка му.

Те мълчат. Серьожа мисли за майка си, за нейната необяснима измама, за която няма сили да си припомни. Но трябва, налага се.

— Лельо Нина! — казва Серьожа замислено. — А вие знаехте ли? За баща ми?

— Не — отговоря леля Нина, — не знаех. Едва в навечерието, когато отиде в болницата, Аня ми разказа. Сякаш предчувстваше… — Леля Нина мълчи, нещо се колебае. — Този Авдеев — казва тя — може и да не е лош човек. Той тръгнал с друга жена и майка ти го заличила от своя живот. Но тя смяташе, че ти не бива да останеш без баща. Макар и измислен.

— Защо тя ме е лъгала? — не проумява все пак Серьожа.

— Не те е лъгала! — прекъсва го леля Нина. — Смятай, че не те е лъгала! — Леля Нина гледа Серьожа сериозно, изпитателно. — Смятай, че твоят баща е летец, че е загинал, като е изпитвал самолет. Ти си помисли: така искаше твоята майка!

Серьожа мисли. Мъчително мисли.

Какво, мисли си Серьожа, така ли да си остане всичко? С измамата на майка му? Да смята, че баща му е загинал летец? Но къде е неговият гроб? Къде са неговите снимки? Нали е невъзможно да се загубят всичките изведнъж, абсолютно всички съществуващи снимки… и той да живее така, представяйки си вместо баща си ту Гагарин, ту Чкалов, ту неизвестни летци с авиаторски гащеризон? Не, това е невъзможно. Не бива цял живот да лъже — себе си, своите другари и после, когато стане голям, и своите деца. Майка му казваше: всеки човек има продължение, ще има и Серьожа своето, но тогава и лъжата ще има продължение? Та внуците на неизвестния летец не могат да мислят за него така, както мисли за него сега Серьожа…

Мислите на Серьожа съвсем не са момчешки. И нима можеш да ги предадеш? Нима можеш да разкажеш всичко на леля Нина?

Той напрегнато мълчи. Би трябвало възрастните по-добре да изучават децата! По-внимателно да се вглеждат в тях! Да се отнасят не както възрастни към деца, а както възрастни към малки възрастни. Като равни с равни, като мъже към бъдещи мъже и като жени към бъдещи жени…

Серьожа наблюдава леля Нина. Тя е красива, щастлива, с добро сърце. Ето, тя и Серьожа утешава, казва — нека така да бъде, както майка му е измислила.

Леля Нина казва това, защото иска утеши Серьожа. Защото смята, че е още дете. Ще не ще, а го гледа като възрастна — от горе надолу…

Децата все пак по-добре се виждат един-друг. Ето например както Серьожа вижда Котка.

Леля Нина не разбира Серьожа. Гледа го, чува го и не го разбира, защото тя обича майка му, обича Серьожа и иска всичко да заглади, да успокои, да утеши.

„Децата по-добре се разбират помежду си — мисли Серьожа, и се замисля над следващия въпрос, просто се спъва о него: — А възрастните разбират ли се един друг както децата?“