Алберт Лиханов
Измама (10)

10

Дъждът е спрял.

Серьожа стои пред висока сива сграда. Горе, под покрива, светят въртящи се сребърни букви: „Поща-телеграф“. Грамаден часовник заема половината стена.

Всеки жител на града знае къде е пощата, но само на някои е известно, че тук без всякакви фирми и с вход откъм двора се намира и радиостудиото — важен обект. Държавен. Затова го охраняват.

Серьожа се гордее: майка му работи сякаш в някакъв важен завод. Там се влиза само с пропуски. Затова Серьожа отива при портиера и го моли:

— Повикайте, ако обичате, Воробьова.

— Ана Петровна? — пита жената с пистолета.

Серьожа й се усмихва. Това е леля Дуся. Когато е дежурна, за да не скучае, тя обича да плете.

Серьожа чака майка си, разхожда се около сградата и изведнъж забелязва, че до локвата е клекнал синът на леля Нина — Котка.

Серьожа приближава до него и му казва:

— Здравей, Котка.

— Привет на Сергуня — важно отговаря Котка. Той никак не е учуден от появяването му. — Сергуня — без предисловия пита той, като мръщи малкото си като копче носле, като че само това е чакал, кога ще дойде Серьожа, — ти страхуваш ли се?

— От какво? — не разбира Серьожа.

— Погледни в локвата — казва Котка. — Виждаш ли колко е дълбоко. Виждаш ли, дори ей онова голямо дърво ще се побере в локвата.

Серьожа гледа локвата. Ех, какъв е наблюдателен малкият Котка. Наистина, ако се вгледаш в локвата, вижда ти се, че е страшно дълбока. Там са се побрали и дървото, и част от пощата, и дори облаците. Серьожа затваря очи и отново ги отваря.

— Не, не ме е страх! — отговаря той на Котка.

— Сега не те е страх — казва Котка, — защото си голям. А когато си бил малък, и тебе те е било страх.

Серьожа хваща Котка за презрамката на късите му панталонки и го обръща към себе си. Котка доверчиво прегръща Серьожа, гъделичка го зад ухото. Серьожа не иска да го огорчава.

— Страх ме е било! — казва той. — И още как! Дори и сега понякога ме е страх.

— А от какво се страхуваш? — пита Котка, но не чака отговор. Челцето му е намръщено. Той все нещо мисли. — Аз например се страхувам от тигри, леопарди и от змии. Змиите съскат. Но аз не съм ги виждал. Само на кино.

— А тигри и леопарди? — смее се Серьожа.

— Също на кино — ни най-малко не се смущава Котка.

У Котка са се породили много мисли, които той непременно трябва да изкаже, и затова, без да престава, говори на Серьожа:

— Искаш ли да те науча как се ловят свраки? Вземаш хартийката от шоколадов медал, завързваш я на дълъг конец, хвърляш медалчето под някое дърво, на което е кацнала сврака, и започваш да теглиш към себе си. Свраката ще види хартийката, ще долети, а ти само придръпваш конеца към себе си. Тя се приближава, а ти отново дръпваш. И когато свраката дойде съвсем близко, хващаш я.

Котка облекчено въздъхва. Сигурно се страхуваше, че няма да успее да разкаже всички подробности, че Серьожа ще си отиде. Но Серьожа не си отиде и сега вече можеше да си поеме дъх. И дори да изтрие носа си.

— Котка — пита Серьожа, — ти с кого си тук?

Но Котка не успява да отговори.

— Серьожа — вика от входа леля Нина. — Ела тук? Аз ще те заведа!

Горе, където се намира радиостудиото, всички ходят тихо. Говорят почти шепнешком. На специално табло, също като пред входа на рентгенов кабинет, светят строги червени букви: „Тишина! Предаване!“.

Леля Нина завежда Серьожа в апаратната. Тук има огромни, колкото половин човешки ръст, магнетофони. А пък на Серьожа дори и до средата на гърдите му ще стигнат. Бавно се въртят огромните бобини с лентата.

Ех, че е интересно? Когато се снимаш, всичко ти е ясно. Фотолента, светлочувствителен слой, проявител, фотографска хартия… Във фотографията с помощта на светлината записват лицето ти, това е ясно. Стават химически изменения. А тук? Лентата се навива от едната бобина на другата. И съвсем не се променя. А пък записва много по-сложни изображения! Записва звук!

Леля Нина държи Серьожа за рамото, за да не тръгне нататък, и му сочи към големия прозорец на стената.

Зад стъклото, като в аквариум, седи майка му. Тя мърда устни, нещо говори, но какво — не се чува. Ама че забавно!

Серьожа разглежда маминия аквариум. В стаята, където седи тя, всички стени са тапицирани, за да няма резонанс. Пред майка му, като букет цветя, са наклонени цели пет микрофона.

Майка му чете старателно, рядко откъсва поглед от страниците, но не поглежда към прозореца — гледа към тавана или някъде встрани. От време на време жестикулира. Мръщи чело. Притваря очи. Размахва ръка в такт с думите. Може би чете стихове.

Майка му се държи така, сякаш е съвсем сама. А всъщност я гледат около десетина души. Гледат я внимателно. Друг на нейно място не би издържал, би се смутил, но нея не я интересуват хората зад стъклото. Тя е заета със своята работа.

Майка му свърши да чете, облегна се на стола, отпусна уморено ръце.

При главния магнетофон стои някакъв побелял и рошав чичко. Косите му стърчат, приличат на дим, излизащ от комин. Брадата му е обрасла с четина. Но веселите му очи святкат насам-натам.

— Браво, Анка! — вика той и щраква нещо.

Изведнъж майчиният му глас, променен от микрофона, оглушава Серьожа.

— Да имаш да вземаш! — казва грубо тя. — Ще презаписваме!

— Последен път — вика уплашено рошавият чичко. — На теб човек не може да ти угоди! До среднощ можеш да стоиш тук! Предаването започва скоро!

— Не крещи! — спокойно го съветва по микрофона майка му.

Серьожа мисли, че чичкото ще се разсърди, но той се смее и натиска някакво копче на магнетофона. Лентата с майчиния му глас се понася обратно, бързо като куриерски влак.