Даниел Кала
Резистентност (9)

8

Ванкувър, Канада

Седнал насред суматохата на сестринската стая на интензивното отделение, д-р Килбърн се опитваше да си води бележки от отвореното пред него болнично досие на Томас Малек. Изкушаваше се да промуши папката с химикалката и да я захвърли насред стаята, толкова безполезни му се струваха бележките в досието — негови собствени и на колегите му.

Преди двадесет и четири часа бяха преместили Малек в изолатора в интензивното отделение на болницата „Свети Майкъл“. Нито един от мощните антибиотици, които бяха влети в системите му, не можа да пребори пневмонията. Малек изпадна в полубезсъзнателно състояние, близко до делириум. Мънкаше нечленоразделно и вече не разпознаваше никого, дори съпругата и децата си. Дишането му ставаше все по-трудно и по-трудно. Съдържанието на кислорода в кръвта му — жизненоважен фактор за определяне способността на белите дробове да извличат кислорода и да го внасят в кръвоносната система — бе паднало до критичните седемдесет процента. Килбърн бе убеден, че много скоро ще се наложи да сложат Малек на животоподдържаща система. До леглото на болния злокобно се извисяваше набор инструменти за интубация — тръба, която щеше да бъде вмъкната в трахеята му, за да бъде включен на апарат за обдишване.

Малко по-рано, в залата за консултиране на роднини в спешното отделение, Килбърн се бе опитал да обясни състоянието на болния на неговата съпруга Ани. Противно на очакванията му, тя не реагира гневно и не му отправи никакви обвинения. Седнала с кръстосани крака срещу него и със слаба усмивка на лицето, Ани стоически изслуша обясненията му. Когато свърши, той видя само как избликналите от очите й сълзи закапаха по блузата й. Тя се опита да каже нещо, но й трябваха няколко опита, преди да овладее гласа си. Накрая се пресегна, докосна плахо ръкава му и промълви:

— Д-р Килбърн, трябва да има някакъв начин…

Но нямаше такъв. Мутиралият стрептокок от група А, размножаващ се в гърдите на Малек и появил се неизвестно откъде, успешно отблъскваше атаките на всички медикаменти, които Килбърн успя да изнамери.

Зовът за помощ, изтръгнал се от гърдите на Ани, пренесе мислите му към малката му сестра Кира. Припомни си нейните жаловити молби за помощ в деня, когато от социалните служби заплашиха да настанят Мат и Шейна в детски дом. Тогава му се струваше, че ще рухне под непосилната тежест на отговорността за четиригодишния си племенник и двегодишната племенница. Но поне можеше да направи нещо. А днес, шест години по-късно, той се чувстваше съвършено безпомощен.

Гласът на болничната информационна система го изтръгна от спомените му.

— Код „синьо“ в интензивното отделение! Повтарям, код „синьо“ в интензивното отделение! — носеше се от високоговорителите.

Килбърн скочи, без да дочака да съобщят номера на стаята. Знаеше къде да отиде.

Сърцето му заблъска в гърдите, докато пробягваше двайсетината метра до стаята на Малек. Колкото и да бързаше, не пропусна да спази процедурата за влизане в септична среда. Взе набора предпазни средства от купчината до вратата на стаята, облече защитна престилка, обу стерилните пантофи и покри главата си с качулка и хирургична маска, закриваща очите му с прозрачен екран. Забързано вмъкна ръце в чифт латексови ръкавици.

— Пълни предпазни средства! — извика Килбърн към останалите членове на спешния екип „синьо“, които притичваха от различни краища на болницата и влезе пръв в изолатора.

Кожата на проснатия на леглото Малек бе сива. Гръдният му кош не помръдваше. До главата му се суетеше болногледачката му, единственият друг човек в стаята. Тя прикрепи триъгълната дихателна маска с респираторен балон към лицето на болния и започна да го обдишва. Без да нарушава ритъма си на работа, тя хвърли поглед към Килбърн:

— Вие ли сте докторът?

— Да — отвърна той, доближавайки леглото. — Греъм Килбърн, инфекциозни болести.

Тя кимна. Размести маската с палци, за да може да разтвори по-добре челюстите на Малек с други два пръста.

— Спря да диша преди две минути — информира го със спокоен глас тя, продължавайки да стиска балона на маската с такава сила, като че ли искаше да го спука. — Дробовете му са пълни и е почти невъзможно да вкарам въздух в тях.

На екрана на монитора до леглото мигаше тревожна червена индикация. Нивото на кислорода в кръвта на болния бе паднало до 62 процента. Включиха се мигащата светлинна и виещата звукова сигнализация. Въпреки че скокливият пулс на пациента бе изписан на екрана, Килбърн сложи ръка на сънната му артерия, за да се увери, че сърцето му все още бие. Наведе се по-близо до него и чу съскане при всяко свиване на балона. Даде си сметка, че по-голямата част от кислорода се процежда през краищата на маската, без да достигне изнемощелите дробове на Малек.

— Кръвното налягане се колебае около осемдесет пункта — обади се сестрата и погледна притеснено към Килбърн: — Ще трябва спешно да се интубира. Ще се справите ли?

От три години насам не му се бе налагало да извърши тази изискваща доста сръчност манипулация, но съзнаваше, че в състоянието на Малек всяка минута е жизненоважна и не може да чака, докато кардиологичният екип облече всички предпазни средства. Без да отговаря на сестрата, Килбърн се втурна към подноса зад себе си, сграбчи с едната си ръка приличащия на коса ларингоскоп, а с другата — ендотрахеалната тръба^[1]. Потта, избликнала по челото му, влезе в очите му. Устоя на изкушението да се пресегне към челото си с вече заразената ръкавица. Наместо това премигна няколко пъти, за да разнесе потта.

Потърси с поглед сестрата и й кимна. Тя му отвърна с утвърдителен жест и отдръпна маската от лицето на Малек. Гъста зеленикава течност изпълни устата на болния и прокапа от ъгълчетата на устните му. Килбърн долови слаби бълбукащи звуци и видя малки мехурчета да изскачат от пълното със секрети гърло. Лъхна го дъх на гной.

Той се наведе напред, докато главата му надвисна на инчове от лицето на Малек. Мънистата на потта се процеждаха през визьора на маската му и падаха по лицето на пациента. Със свободната си ръка Килбърн изтика главата му още по-назад, оголи врата и прокара острието на ларингоскопа по езика му. Издърпа дръжката на инструмента нагоре и напред, разтваряйки устните на пациента, и повдигна нагоре челюстта му. Зелената течност избликна от двете страни на устата му и оплиска маската на доктора. Той отскочи инстинктивно назад, молейки са на ум да я е прикрепил достатъчно грижливо и викна на сестрата:

— Аспирация!

Сестрата мушна дългия цял фут всмукателен катетър в ръката му, стиснала ендотрахеалната тръба. Той го мушна дълбоко в гърлото на Малек, но слабата вакуумна помпа не можеше да насмогне на мощния поток секрети, бликащи от гърлото на болния. Алармата на животоподдържащата система пищеше в ушите му, предупреждавайки го, че нивото на кислорода в кръвта на болния застрашително пада. Същото му казваше и тъмносинята окраска по устните на Малек.

Килбърн потърси гласните струни, за да прекара покрай тях ендотрахеалната тръба навътре в дихателното гърло. Секретите закриваха всичко и той не можеше да зърне дори и блестящото острие на ларингоскопа. Прекръсти се мислено и реши да кара на сляпо.

Захвърли всмукателния катетър и ларингоскопа на леглото. Прокара пръст по дължината на езика и напипа меката тъкан на епиглотиса^[2]. С трепереща дясна ръка провря ендотрахеалната тръба покрай пръста си и подмина епиглотиса. Без да среща съпротива, тръбата леко навлезе в хранопровода. Грешен опит. Издърпа я и опита отново, намествайки тръбата още по-назад. Този път пръстите му усетиха познатото съпротивление на пръстените, докато тръбата проникваше на пресекулки навътре в трахеята. Изведнъж от другия й край избликна гейзер от зеленикава слюнка и той отново отскочи инстинктивно назад.

Когато потокът секрети намаля, сестрата му подаде аспиратора. Той го прикрепи към края на тръбата и стисна балона на помпата, срещайки свирепа съпротива. Облян в пот, Килбърн се мъчеше да вкара въздух в запълнените със секрети дробове.

Усети нечия ръка на рамото си. Обърна се и видя, че до леглото на болния стояха още двама души от екипа за спешна помощ. Робин Джеймс, дежурният лекар на интензивното отделение, пое внимателно помпата от ръката му:

— Отлично си се справил, Греъм! Ние ще поемем по-нататък.

Килбърн кимна в съгласие и отстъпи мястото си до леглото. Не можеше да направи нищо повече за Малек.

Въпреки усещането, че двамата със сестрата са прекарали часове сами с пациента, в действителност интубацията бе отнела само две минути. Стаята се изпълни с нови, маскирани и облечени в предпазни престилки членове на „синия“ спешен екип, струпани като рояк пчели над болничното легло. Сестрите подменяха банките на интравенозните системи и вливаха в тях нови медикаменти. Специалист по дихателна апаратура прикрепи ендотрахеалната тръба към аспиратора. Чуваха се указания, произнесени от уверени и спокойни гласове. Всички се движеха бързо и точно, като ансамбъл, режисиран от опитен хореограф. Решителните им действия не издаваха и следа от паника.

Въпреки намесата на експертния екип, състоянието на Малек не се подобри. Индикациите на мониторите неотклонно вървяха към все по-тревожни стойности. Нивото на насищане с кислород падна до петдесет процента, кръвното налягане се колебаеше около шейсет милиметра живачен стълб. Всички звукови аларми пищяха безмилостно.

И тогава пулсът на Малек постепенно се забави. Килбърн изруга наум и се отправи към вратата. Не искаше да бъде свидетел на края.