Даниел Кала
Резистентност (29)

28

Хънибрук, Пенсилвания

Човекът, подвизавал се някога под името Денис Линдън Тайлър, а сега представящ се като Уейн Форбс, се намираше пред щанда за рибарски такъми на малък магазин за спортни принадлежности. Освен пръчките, макарите и кукичките, магазинът предлагаше богат избор от ловджийски пушки и пистолети. Независимо от професията, която си бе избрал, Форбс се отнасяше крайно осъдително към националната мания да се притежава огнестрелно оръжие. Без капка ирония твърдеше, че притежанието на оръжие не е дадено от Бога право и че то трябва да бъде ограничено само за професионалистите.

Баща му напусна семейството, когато Форбс беше на шест години, и той бе принуден да прекарва много време с дядо си, който често го водеше за риба и на лов. Трудно му бе да изтърпява натякванията на стария мърморко, вечно недоволен, че трябва да се грижи за него и се съгласяваше да го придружи само заради възможността да се измъкне от шума и мръсотията на града. Така от малък усвои уменията да проследява дивите животни, най-вече елените, особено ценен трофей заради бързината и интелигентността им. Беше голяма тръпка да повалиш някой от тях.

Предприе последния си ловджийски излет малко след като навърши четиринайсет години. И повече не се завърна у дома. Годините до навършване на пълнолетие прекара в приют за малолетни престъпници. И никога повече не отиде да лови риба или да преследва елени. Отнасяше се към тези занимания като професионален играч на голф, когото канят на партия миниголф. Имаше ли смисъл да си губи времето по този начин?

Прегледа изложените въдичарски прътове и избра един от най-скъпите, който просто прилепна към ръката му. Грижливо прехвърли всички изкуствени мухи, докато намери най-привлекателните за окото. Усмихна се вътрешно, като си даде сметка, че всъщност няма никога да използва такъмите, които подбираше така грижливо, но изпипването на всеки детайл бе негова запазена марка и придаваше всеки път особен вкус на подготовката му.

Занесе избраните чаркове на касата, където скучаеше двайсетинагодишно девойче с глуповато изражение на бледото лице. Къдравата й кафява коса бе пристегната в конска опашка, носеше очила и разнасяше наоколо аромата на дъвката, която шумно жвакаше. Безразлично прехвърли покупките на Форбс през четеца на баркодове.

— Извинете, госпожице — обърна се той към нея, — можете ли да ми кажете колко път е оттук до езерото Стръбъл?

— Около пет мили — отвърна девойчето, свивайки рамене.

— А там има ли пристан за лодки?

— Май има. Гледам, че много хора заминават натам с лодки на ремаркетата. — Тя погледна през прозореца към триметровата му лодка, прикрепена отзад на откраднатия миниван. — Онова там ваше ли е?

— Е, не е съвсем лодка, но не пропуска вода и има къде да събирам рибата — отговори той с престорено срамежлива усмивка. — А пък аз имам намерение да хвана най-голямата риба.

— Аха — прозина се тя. — И вие като всички наоколо.

Доста по-различна риба, помисли си Форбс, докато напускаше магазина с новата си въдица в ръка.