Даниел Кала
Резистентност (67)

66

Филаделфия, Пенсилвания

Влизайки в кабинета на лейтенант Ед Франклин на втория етаж в Шестнайсети участък на филаделфийската полиция, Лопес усети хладината в поздрава му. Но основната част на неговото недоволство се изля върху вървящия след нея Коен.

— Имам двама мъртви служители на охранителна фирма. Имам дупка в стената на небостъргач в центъра на града. — Франклин отброяваше с пръсти проблемите си. — Имам двама ранени детективи от портландската полиция. Имам един много мъртъв прострелян мъж и всички градски началства, изсипали се на главата ми. — Заби втренчения си поглед в Коен. — Но не разполагам с виновника за всичко това.

— Ед, нямахме друг избор. Трябваше да следваме инструкциите на Мартино̀ — опита се да защити приятеля си Лопес.

— Лина е права — намеси се и Килбърн. — Мартино̀ ни беше притиснал в ъгъла.

— Драги доктори — пресече обясненията им Франклин, — тук присъстващият сержант Коен знае много добре какви са полицейските процедури. И знае, че можем да реагираме адекватно в подобни ситуации.

— Прав си, Ед — виновно каза Коен. — Не трябваше да постъпвам така. Съжалявам.

На Лопес много й хареса начинът, по който Коен прие отправените му упреци и това, че не се опита да ги отхвърли. Франклин явно също прие добре извиненията. Въздъхна дълбоко и продължи с по-ведър тон:

— Имам новини от банката на Мартино̀. Миналата нощ се е опитал и донякъде е успял да направи трансфер на големи суми.

— Какви по-точно? — поинтересува се Коен.

— Подал е електронна заявка за продажба на повече от двеста хиляди акции на „СептоМед“, но търговията с акции е била спряна през нощта и заявката не е била изпълнена. Но е успял да прехвърли около седемстотин и петдесет хиляди долара в офшорна банка.

— Явно си устройва уютно гнездо някъде надалече, нали, Ед? — попита Лопес.

— На това прилича.

— Но откъде разполага с такива пари? — почуди се Килбърн. — От продажба на други акции на компанията?

— Не — поклати глава Франклин. — Според банката, парите са дошли в сметката му предния ден от някаква частна кодирана сметка на Каймановите острови.

— Ясно — кимна Коен. — А успяхте ли да установите откъде е разпоредил тези електронни разплащания?

— Момчетата от техническия отдел проследиха пътя на нареждането и стигнаха до преносим компютър, използващ безжична връзка някъде в района на предградията. — Лейтенантът въздъхна: — Не ги разбирам техните сложнотии — говореха нещо за WiFi и IP-адреси^[1] — но явно не могат да определят нещо по-конкретно.

— По кое време?

— Около един и половина през нощта.

— Значи Мартино̀ е бил все още наблизо след експлозията — заключи Килбърн.

— Може би все още е в града? — предположи Лопес.

— Не бих разчитал много на това — отвърна й Франклин. — Ще му бъде много трудно да продължи да се крие. Разлепили сме снимката му навсякъде.

Тя знаеше, че лейтенантът не преувеличава. Всеки вестник и всяко телевизионно предаване, които бе мярнала през последните дванайсет часа, разпространяваха образа на Мартино̀ по целия свят.

Телефонът в кабинета иззвъня със силен метален звук. Франклин го вдигна, изслуша мълчаливо говорещия от другата страна на линията и отвърна:

— Много добре, идваме веднага. — Сложи слушалката обратно на мястото й, изправи се на крака в целия си смущаващ ръст и се насочи към вратата на кабинета си. — Да вървим, довели са Андреа Баингтън.

Последваха го през плетеница от боядисани в сиво коридори, докато стигнаха малка, слабо осветена стая, в която имаше два реда столове, обърнати към големия прозорец, даващ възможност да се наблюдава съседното помещение. То бе съвсем празно, а в средата му имаше дървена маса, заобиколена от няколко стола.

Двамата мъже, седнали на предния ред столове, вдигнаха приветствено чашите с кафе, които държаха в ръцете си.

— Вие ще останете тук, доктори — каза им Франклин и посочи двамата мъже. — Д-р Лопес, д-р Килбърн, представям ви детективи Грейнджър и Кънингам. — Той се обърна към по-високия от двамата детективи, който ги гледаше с лукава усмивка под клюноподобния си нос. — Дръж нещата под контрол, Грейндж!

— Нямаш проблеми, Ед — отвърна детективът.

Лопес поведе Килбърн покрай редицата столове. Седна до набития брадат детектив Кънингам, който й стисна ръката с дружелюбна усмивка.

Тъкмо бяха приключили с любезностите и вратата на другата стая се отвори. Влезе Баингтън, последвана от Франклин и Коен. Лейтенантът й предложи мястото с лице към огледалото, а той и колегата му от портландската полиция се настаниха един до друг срещу нея, с гръб към наблюдаващата аудитория.

Баингтън демонстрираше същите самоуверени и уравновесени маниери, познати на Лопес от предишната им среща, но гримът не бе успял да скрие тъмните торбички под очите, нито дълбоките бръчки, очертаващи ъглите на устата й.

— Госпожице Баингтън — започна Франклин, привеждайки се напред. Високоговорителите в другото помещение пренесоха с лек пукот гласа му.

— Правилното обръщение е „доктор“ — прекъсна го тя с жест на малката си длан. — Но бих предпочела да използвате Андреа.

— Благодаря, че се отзовахте на поканата ни, Андреа — продължи той. — Познавате сержант Коен, нали?

— Разбира се. — Тя мило му се усмихна и посочи бинтованите му рамо и чело: — Макар че, когато се видяхме вчера, сержантът не беше покрит с бойни рани. И, доколкото си спомням, се представи за лекар.

— Вчера счетохме за по-целесъобразно да не подчертаваме причината за присъствието ми тук — отвърна Коен, свивайки рамене.

— Разбирам, сержанте. — Гласът й, достигащ до Лопес през миниатюрния високоговорител, стана по рязък. — Но това сега е без значение, нали?

— Значи вече сте уведомена? — запита я Франклин.

— Лейтенант, целият свят е уведомен — отвърна му с лека ирония Баингтън.

— Лоши новини за „СептоМед“ — отбеляза той.

— Не са добри, наистина — въздъхна тя. — Но едва ли проблемите на „СептоМед“ и неговите акционери са вашата най-голяма грижа.

— Андреа, знаете ли къде е Люк Мартино̀? — попита Франклин, навеждайки се напред над масата.

Тя поклати глава.

— А кога го видяхте за последен път?

— Вчера сутринта, след като имахме среща с докторите, обсъдихме заедно възникналата ситуация. Говорихме не повече от десет минути, след което Люк си отиде. Оттогава не съм го виждала.

— Бихте ли ни описала тази ваша среща? — запита Коен.

Баингтън го погледна с усмивка. Личеше, че въпросът му й се струва забавен.

— Предполагам, можете да си представите, че нашият изпълнителен директор не беше никак очарован да научи от трима доктори от Западното крайбрежие за проблемите с костния мозък, предизвиквани от нашия антибиотик. — Тя замълча за миг. — Харви отправи някои по-остри думи към Люк.

— А вие?

— Аз? — сви учудено рамене тя.

— Да, вие — кимна Коен. — Каква беше реакцията ви, когато научихте за тези странични ефекти?

— Аз съм член на Съвета на директорите на фирмата и имам значителни финансови интереси в нея — отвърна спокойно Баингтън. Очите й се бяха присвили, но усмивката все така не слизаше от лицето й. — Но аз не съм отговорна за управлението, докато Харви е.

— Разбирам. Отдавна ли познавате Мартино̀?

— От около три години.

— А дали го познавате добре? — продължи да я разпитва Коен.

— Предполагам — отвърна тя, обмисляйки отговора си няколко секунди. — Бяхме любовници, макар и не постоянно.

Килбърн изненадано сръга с лакът Лопес. Двамата детективи до тях подсвирнаха.

— А напоследък бяхте ли? — настоя Коен.

— Ако под „напоследък“ имате предвид последната седмица, то отговорът е „да“ — невъзмутимо отговори Баингтън.

— А мислите ли, че Мартино̀ е способен да организира и извърши всичко това? — попита той.

— Искате да кажете, дали е способен да убие трима от нашите учени?

— И съзнателно да разпространи смъртоносна бактерия — допълни детективът.

Баингтън замълча за момент, вгледана в детективите пред себе си. После въздъхна и заговори:

— Люк е човекът с най-болезнени амбиции и най-големият егоист, когото познавам. Нееднократно е демонстрирал чудовищна корпоративна безскрупулност. Много пъти съм си мислила, че няма нещо, което да не е способен да извърши, за да напредне в кариерата. Но това? — Гласът й се снижи. — Не, не мисля, че е способен да го извърши.

— Тогава как ще си обясните, че се е опитал да продаде притежаваните от него двеста хиляди акции от компанията и че е прехвърлил в офшорна сметка три четвърти милион долара само час след експлозията в „СептоМед“? — попита я Франклин, скръстил ръце на гърдите си.

— Направил е това? — Очите на Баингтън се разшириха невярващо.

— Бихте ли предположили, че Мартино̀ разполага с такова количество пари в сметката си? — попита Коен.

Тя сведе поглед към масата и леко поклати глава.

— А можете ли да предположите откъде ги е получил?

— Кучият му син — промърмори Баингтън след почти минута мълчание. Вдигна глава и ги погледна.

Лопес бе шокирана от промяната на изражението й. Аристократичната усмивка бе изчезнала и умореното й лице изглеждаше много по-старо. Но очите й искряха от дива ярост.

— Аз му повярвах — с отвращение просъска тя. — Вярвах на мизерния кучи син.

— За какво му повярвахте? — подкани я да продължи Коен.

— Преди два месеца, когато за пръв път чухме за апластичната анемия при шимпанзетата — каза тя, опровергавайки предишните си думи, — Люк получи съобщение по електронната поща. Някой, който бе научил за проблема, заплашваше, че ще съобщи за него на АХЛ, ако не му платим.

— Колко ви поиска?

— Два милиона.

— Два милиона?! — Франклин подсвирна учудено.

— Това е нищо, в сравнение със сумите, които би ни струвал — би ми струвал — отказът на Агенцията да разреши употребата на „Оралоксин“.

— Значи сте платили на изнудвача? — попита Коен.

— Аз осигурих парите. — Тя звучеше и изглеждаше напълно сломена. — Люк се погрижи за останалото… Поне така ми каза.

— Мислите ли, че той е бил изнудвачът? — попита лейтенантът, потропвайки с пръсти по масата.

Баингтън горчиво се засмя.

— Аз му вярвах — просъска тя.