Даниел Кала
Резистентност (19)

18

Ванкувър, Канада

Мобилният телефон на Килбърн иззвъня, когато той току-що се бе качил в колата си, джип от ’98-ма, и затваряше шофьорската врата. Потупа джобовете си, после се наведе да погледне под седалката, но не го намери. Едва след четвъртото позвъняване успя да напипа пластмасовата му калъфка между бумагите, задръстили жабката на колата. Натисна бутона за отговор, без да погледне името на екрана.

— Греъм, аз съм — изчурулика гласът в слушалката.

За миг се изкуши да симулира прекъсване на връзката заради липса на покритие.

— Кира — въздъхна, — днес никак не ми е ден.

По-малката му сестра се изкиска:

— О, миличък, човек винаги трябва да намира време за близките си.

— На път за болницата съм.

— Като всеки друг ден, нали? — отвърна му тя, с леко заваляне.

Заля го гневна вълна:

— Пияна си!

— Пийнах само една чашка — сопна се тя.

— По дяволите, Кира…

— Недей да ме съдиш! Нямаш идея колко трудно е сам да се грижиш за две деца.

— От твоята уста това звучи направо невероятно — изсмя се Килбърн.

— Знам, скъпи, знам — отвърна му тя отново с медено гласче. — Ти толкова много помагаш на мен и на децата. Чудесен си в ролята на идеалния за подражание мъж. Не си като оня кучи син, баща им. Но при теб е различно, Грей. Ти не си сам.

— Надявам се помниш, че Мишел се изнесе, нали? — Усещаше как напрежението в слепоочията му се покачва.

— Тя ще се върне — убедено заяви Кира.

— Няма да се върне, защото не иска повече да се грижи за три деца, които не са нейни.

— Две деца — възрази сестра му. — И е доста себично да…

— Кира, ти си третото дете! Тя обича Мат и Шейна. Би била много щастлива да живее с тях. Но ти…

— Какво аз? — запита тя с разтреперан глас.

— Мишел счита, че ти изсмукваш всичките ми емоционални ресурси и за нея не остава нищо — произнесе той с хладен тон. Веднага го налегнаха угризения, още преди да чуе сподавените хълцания на сестра си от другия край на линията.

— О, Греъм, толкова съжалявам — простена тя. — Винаги развалям всичко на всички.

Килбърн пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Не е вярно — каза с вече по-мек тон.

— Аз май съм нещо като цар Мидас^[1], ама наопаки — проломоти тя и избухна в сълзи.

— Не, Кира, не си — успокои я той. Можеше да води този разговор дори и насън. Откакто бе попаднала под властта на алкохола и наркотиците, прекрасната му сестричка дегенерира дотам, че се превърна в непостоянна сприхава развалина, плуваща по вълните на мелодраматичното самосъжаление. Петнайсетте години изнурителна неравностойна борба с порока не бяха пресушили надеждата му да я види един ден възкръснала за добро от блатото на наркотичната зависимост. Напоследък, обаче, все по-често имаше усещането, че мигът на окончателната загуба наближава.

След като я остави две-три минути да излее обичайните си самообвинения, той я прекъсна с твърд тон:

— Хайде, Кира, стига толкова. Довечера, на връщане от болницата, ще мина да взема Мат и Шейна. Ще им се наложи да изтърпят вуйчо си за известно време. Надявам се, нямат възражения?

— Шегуваш се. — Тя подсмръкна и продължи с по-спокоен тон. — Те обожават да са с любимия си вуйчо.

— Остави ги на Корасон, става ли? — Говореше за бавачката филипинка, която беше поръчителствала за Кира почти толкова често, колкото самият той. — Ще й платя, когато ги взема.

— Благодаря ти, Грей. Ужасно съжалявам — добави тя тихо.

— Кира, трябва да вървя…

— Грей, аз никога не пия пред тях, нали ми вярваш? — умолително го запита Кира.

— Зная — отвърна той и затвори телефона.

Не бе виждал десетгодишния си племенник и осемгодишната си племенница повече от седмица. Не бяха идвали при него вече два месеца, откакто Мишел се премести. Замисли се за децата. Те се развиваха удивително добре на фона на безпорядъчното съществуване на майка им. Шейна понякога изпадаше в мрачни настроения, а Мат се забъркваше в някоя и друга беля, но децата въобще не бяха проблем. За разлика от майка им.

В съзнанието на Килбърн неволно нахлуха спомени от онази нощ, около месец преди Мишел да си отиде, когато Кира, пияна до невменяемост, ги събуди в три часа през нощта. Затвори й телефона и се готвеше да се мушне обратно в леглото, когато внезапно Мишел отхвърли завивките и се изправи.

Включи осветлението и се обърна към него, скръстила ръце на крехките си гърди, облечена само с една широка и дълга тениска. Слабата светлина на нощната лампа хвърляше ко̀сите си лъчи върху ъгловатото й лице. Никога не я бе виждал толкова ядосана.

— Кога ще свърши всичко това, Греъм? — бавно и разтреперано го запита тя.

— Какво повече бих могъл да направя? — Той също се изправи в леглото. — Нали чу, че я отрязах?

— Но утре ще прекараш целия ден да съшиваш парчетата — сопна му се Мишел.

— Тя е моята по-малка сестра — възрази тихо, като избягваше погледа й.

— Греъм, ти постоянно я поощряваш с безкрайните си грижи и компромиси — непреклонно му възрази тя. — Освен това, всичко има граници, дори и предаността, която дължиш на близките си.

Килбърн бавно пое дъх.

— Мишел, знаеш, че нещата не са толкова прости.

— Не искам пак да слушам историите за онова лято — ядосано поклати глава Мишел. Дълбока бръчка се вряза между лешниковите й очи. — Не ти си провалил живота й, Греъм. Тя сама се е докарала до това положение.

— От мен се очакваше да я закрилям и предпазвам — промълви той с далечен глас.

— Как можеш да я предпазиш от самата нея? — Гласът й се извиси почти до крясък.

Той сви рамене, капитулирайки:

— Ами Мат и Шейна?

— Разбира се, горките деца… — Мишел въздъхна. Изражението й омекна, издавайки искрената й привързаност. — Ще се наложи пак да дойдат да поживеят при нас.

Килбърн кимна. Поседяха малко, вгледани един в друг.

— Съжалявам, Мишел.

Не след дълго Мишел леко му се усмихна и се упъти към леглото. Намести се под завивките и угаси лампата. Изтърколи се до него, хвана ръката му и нежно я стисна в тъмното.

— Зная, че искаш само доброто на Кира. Че се чувстваш длъжен да направиш всичко възможно за нея. И че не си искал това да се случва. — Гласът й се пречупи. Бе съвсем близо до него и той усещаше дъха на любимата й ментова паста за зъби. Когато заговори отново, гласът й бе хладен и разсъдлив: — Греъм, Кира изразходва толкова голяма част от нашата емоционална енергия, че, опасявам се, за нас не остава почти нищо.

Килбърн навлезе в паркинга на „Свети Майкъл“. Докато търсеше свободно място, той се отърси от спомените и се съсредоточи в назряващата бактериологична криза. Слезе от колата и се насочи към централния вход на болницата. Голям предупредителен постер, окачен пред вратата, привлече вниманието му. Съдържаше мъгляво съобщение, че в болницата се е разпространила някаква инфекция и приканваше персонала и посетителите да избягват посещения в нея, освен ако не е „абсолютно наложително“.

Някакъв звук привлече вниманието му. На петдесетина метра по-надолу видя репортер, изправил се пред телевизионна камера с микрофон в ръка. Започна се, помисли си той. Много скоро ще почнат да звънят и в офиса ми.

На влизане в болницата почти се сблъска с висока слаба жена, припнала навън. Позна Барбара Мойс, главна сестра на инфекциозното отделение. Като го видя, тя се спря рязко и го запита:

— За съвещанието на аварийния екип ли идваш, Греъм?

— Не, Барб, съжалявам — поклати глава лекарят. — Идвам да видя един спешен пациент.

В началото на петдесетте, Мойс имаше тясно и продълговато лице и умни сиви очи. Тя кимна разбиращо:

— Парминдер Сингх, нали?

— Да — отвърна Килбърн.

Мойс поклати сериозно глава.

— Барб, има ли нови случаи днес?

— Засега не. — Тя прехапа устни. — Поне в „Свети Майкъл“ няма.

— Какво искаш да кажеш? — Пулсът му се ускори. — В коя болница?

— Има случай на тежка пневмония в централната болница на Ванкувър. Още нямаме окончателно потвърждение.

Килбърн замислено потърка слепоочията си с ръка:

— Ако се окаже, че това наистина е резистентният стрептокок от група А, може би е по-добре да не се подлагат на риск от зараза и двете болници.

— Обсъжда се възможността да прехвърлят техния пациент при нас.

— Няма какво да чакат. Барб, знаеш, че жената, при която съм тръгнал, е развила некротичен фасцит след венозно вливане, нали? Това означава — продължи решително той, виждайки как Мойс се намръщи още повече — че една от нашите сестри в спешното отделение или е използвала един и същ чифт ръкавици за няколко пациенти, или не си е измила добре ръцете между две манипулации. Няма друго обяснение за разпространението на заразата.

— Навсякъде съм окачила напомняния да си мият ръцете. Опитвам се да говоря лично с всяка сестра, лекар или санитар. — Сълзите бяха на ръба на очите й. — Не мога да огрея навсякъде.

— Зная, Барб, ти имаш очи и на гърба си — успокоително й се усмихна Килбърн. — Просто накарай хората да мият проклетите си палци. Направо не мога да повярвам, че почти една трета от персонала пропускат палците, когато си мият ръцете.

— Ти агитираш убедения, Греъм!

— Всъщност, аз сега агитирам агитатора — засмя се той. — Ако не се лъжа, ти беше онази, която ме хвана веднъж със сухи палци под чешмата, когато бях още стажант.

Мойс му се усмихна, а после сведе поглед към часовника си. Веждите й се сключиха:

— Трябва да тичам, че съвещанието ми започва.

Килбърн отвърна на прощалното й махване и се отправи директно към интензивното. Докато слагаше предпазните средства, го споходи обезпокоително усещане за дежавю. Парминдер Сингх лежеше в същата стая, където неотдавна бе починал Том Малек. Знаеше много добре, че със събирането на едно място на всички случаи, се прави опит да се ограничи максимално разпространението на нововъзникналата зараза, но се опасяваше, че мерките са закъснели.

Премина последователно двете херметизирани врати и влезе в стаята. Наведен над леглото на Парминдер, болногледач подменяше превръзката на инфектираната й лява ръка. Той спря и погледна лекаря.

— Аз съм д-р Греъм Килбърн от отделението за инфекциозни болести.

— Мел — представи се болногледачът. — Може ли да довърша превръзката?

— Вършете си работата — кимна му Килбърн.

Докато траеше процедурата, пациентката лежеше абсолютно неподвижна на леглото, защото, както веднага забеляза лекарят, беше изпаднала в безсъзнание. Бяха й включили инсталация за изкуствено дишане и от гърлото й стърчеше ендотрахеален маркуч. Безформената подута ръка, от която Мел бе свалил превръзките, привлече погледа му. Кожата бе разрязана хирургически от лакътя до пръстите по опакото на ръката. Бяха отстранили големи парчета от нея и оголените участъци лъщяха с жълта гноясала плът. Ръката на Сингх му заприлича на подпухнала риба, изхвърлена на брега от прибоя. Само че вместо миризмата на развалена риба в носа го удари силният антисептичен дъх на йод и спирт.

— Вижте това, докторе. — Мел му посочи широка червена ивица, настъпваща от лакътя към рамото. — Възпалението отива нагоре.

— Ще я върнат ли пак в операционната?

— Има ли смисъл? — присви рамене санитарят, но в гласа му се усещаше състрадание.

— Къде е болничният й картон?

Мел посочи с палец масата зад себе си. Килбърн отиде до нея, взе листа и се зачете. С тревога констатира, че във вените на болната са били влети антибиотици от всички възможни подходящи групи. А инфекцията неумолимо пълзеше нагоре по ръката й.

След като Мел приключи смяната на превръзките, лекарят доближи леглото на Парминдер и се вгледа по-внимателно в нея. Мургавата й кожа имаше силен жълтеникав оттенък. Подутите й очи бяха затворени, а мускулчетата около свитите й устни спазматично потрепваха. Здравата й ръка също бе подута, вероятно в резултат от масивните венозни вливания. Пациентката бе в състояние на силна обща инфекция и отравяне на кръвта. Нямаше да оцелее дълго в това състояние, но възможностите за лечение бяха почти напълно изчерпани.

— Искам да й поставим венозно гама-глобулин — реши той. — И да опитаме с активен протеин C.

— Сериозно? — изненадано вдигна поглед към него Мел.

— Хващаме се за последните сламки — въздъхна Килбърн. — Ще отида да вкарам предписанието в компютъра.

Току-що бе свалил ръкавиците и халата в преддверието на стерилната стая, когато към него доближи мъж с тюрбан на главата, носещ бебе в прегръдките си. Детето плачеше и се гърчеше, но Гурдив Сингх изглеждаше много по-изтерзан от сина си.

— Вие ли доктор на моя жена? — запита го с ужасен пенджабски акцент.

— Един от тях. Аз съм д-р Килбърн.

— Кажете ми какво става с нея?

Килбърн се взря в очите му:

— Тя е много зле, господин Сингх.

— Но се оправи, нали? — Гурдив яростно закима с глава.

Лекарят поклати глава в отрицание:

— Не мога да ви обещая подобно нещо, г-н Сингх.

Гурдив се задъха. Очите му се разшириха, раменете му увиснаха. Протегна напред ръце, в които държеше бебето.

— Но, докторе! Нашето бебе, Харжит, кой сега се грижи за него?

— Правим всичко, което е по силите ни — преглътна тежко Килбърн.

Гурдив притисна отново бебето до рамото си и пристъпи крачка напред. Протегна ръка и сграбчи със сила рамото на лекаря.

— Докторе, вие трябва направи Парминдер отново добре. — Изтънелият му от напрежение глас се пречупи и той стисна още по-силно. — Вие трябва. Вие трябва.

Служителката от приемната на отделението за интензивни грижи, жена на средна възраст с миловидно бабешко лице, притича към тях през залата.

— Всичко е наред, Гурдив. Дай да взема детето. — Гурдив пусна рамото на Килбърн. Жената се пресегна и пое бебето от ръцете му. Прегърна го, положи главицата му на рамото си и започна успокоително да го полюлява. — Ела с мен, Гурдив, нека сложим малкия да поспи.

Килбърн отправи само с устни едно „благодаря“ към самоотвержената служителка, която отведе безутешния баща в чакалнята за роднини на болните. Застанал в средата на залата, загледан как се отдалечават, той си даде сметка, че никога по-рано не се е чувствал толкова безполезен.

Прехвърли отново през ума си списъка на антибиотиците, които Парминдер бе приела. Лекуващите лекари бяха изчерпали всички възможности. Нямаше други опции.

Той извървя с наведена глава пътя до лекарската стая. Взе формуляра за консултация, който трябваше да попълни. Разтършува се из джобовете на престилката си, но не намери писалка. Разрови безпорядъка на бюрото в ъгъла на стаята и откри захвърлена стара химикалка. Седна отново пред формуляра и тогава погледът му се спря на червения фирмен надпис „СептоМед“, гравиран на химикалката. Смътни спомени нахлуха в съзнанието му и внезапно го озари надежда. Слаба, мъглява, но реална.

Пренебрегвайки забраната за използване на клетъчни телефони в болницата, измъкна своя от джоба си, навъртя безплатния номер на справочната служба и зачака да се свърже. Отговори му автомат и трябваше да натисне няколко пъти нулата, докато чуе човешки глас:

— Фармацевтична компания „СептоМед“. Амбър на телефона. С кого да ви свържа?

— Бих искал да говоря с д-р Елън Хортън.