Даниел Кала
Резистентност (33)

32

Сиатъл, Вашингтон

Килбърн спря колата си на платения паркинг пред офиса на Лопес. Не бе имал време да размени валута и бе приятно изненадан, че паркинг автоматът любезно прие канадски монети. Изкачи единайсетте етажа по аварийната стълба, като прескачаше през две стъпала. Стигна последното стъпало много по-задъхан, отколкото очакваше и се зарече да не пропуска повече часовете във фитнес залата. Отвори пожарната врата и влезе в помещенията на ЦКЗ, заели целия етаж.

Енергичната млада рецепционистка, която го посрещна и поведе по коридора, изглеждаше почти дете с прибраната си назад коса и плътно прилепнала по тялото блуза. Вратата, пред която спряха, се отвори още преди момичето да почука и той веднага осъзна, че предсказанията на Луиз са били правилни. Буйните и тежки черни коси, огромните кафяви очи, леко чипото носле и безупречната матова кожа на д-р Лопес я правеха изключително привлекателна. Обута в черни лачени мокасини, тя бе поне с половин глава по-ниска от него.

Тъмночервените устни на Лопес се разтвориха в приветствена усмивка и тя му протегна ръка. До него достигна полъхът на нежния й жасминов парфюм.

— Радвам се да ви видя, Греъм!

— Аз също. — Той пое ръката й в своята с ответна усмивка. Понечи да влезе в офиса й, но тя го заобиколи и излезе в коридора. Обърна се и го погледна през рамо:

— Предположих, че няма да възразите, ако тръгнем веднага да се опитаме да намерим Анджи Фишър, нали? Ще вземем моята кола.

Лопес се упъти към стълбищната площадка. Загледан след нея, Килбърн си даде сметка, че въобще не му пука дали е имал някакви възражения, или не. Побърза да я настигне и двамата се спуснаха дванайсет етажа по-надолу, до подземния паркинг на Центъра. Тя се движеше с бързи стегнати крачки, които изглежда бяха обичайната й походка, а не продиктувани от спешната нужда да открият Анджи.

Когато достигнаха нейното черно „Ауди“ кабрио, той възхитено поглади виниловия подвижен покрив откъм страната на пътника:

— Чудесна кола.

— Моята радост и гордост — отвърна тя с неприкрито удоволствие. Вмъкна се на шофьорското място, ловко изманеврира колата и я изкара от паркинга.

— Обичам този град — каза й Килбърн, зяпайки през прозореца магазините и сградите по Пето авеню.

— Май си падаш по дъжда, а?

Той я погледна и се засмя:

— Майтапиш ли ме? Аз съм от Ванкувър, не забравяй! А там, както знаеш, човек хваща ръжда, а не слънчев тен.

Тя също се усмихна на старата шега и продължи:

— Аз съм израснала във Финикс, завършила съм Медицинския колеж на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, а докторат защитих в Атланта. Дъждът ми бе нещо напълно непознато, докато не дойдох тук, за да поема длъжността на регионален отговорник на СЕИ.

— Ами защо се премести тогава?

— Кой може да устои на тези природни прелести? — Тя обходи с широк жест зашеметяващото великолепие на пролива Пъджет, докато си казваше наум, че не би могла да пропусне тази възможност за кариерата си. Устните й се разтвориха в усмивка и чертите на лицето й се смекчиха. — Освен това, не съм казала, че не обичам дъжда. А и ти би трябвало да харесваш дъждовете, след като обичаш този град.

Килбърн се засмя. Осъзна, че жената до него съвсем не е опонент за подценяване, дори и в такава незначителна дискусия като темата за дъжда в Сиатъл. Луиз отново се оказа права — на Лопес никак не й липсваше самоувереност.

— От колко време се занимаваш с тази работа, Лина?

— Малко повече от година.

— Това първата криза в общественото здравеопазване ли ти е?

— Досега прекарвах по-голямата част от времето си в борба с вируса „Западен Нил“, който никога не е бил наблюдаван по Северозападното тихоокеанско крайбрежие. — По лицето й се бе изписала забавна смесица от ирония и тържественост.

— И при нас е същото — кимна съчувствено той. — Поне засега „Западен Нил“ е за Ванкувър нещо като микробиологичен еквивалент на бугимен^[1].

— Точно така! Но МРГАС няма нищо общо с героите от приказките. — Усмивката й рязко помръкна.

— Да, за съжаление. Защо не ми разкажеш малко по-подробно за случаите в Сиатъл?

— Разбира се. — Тя му предаде подробно хронологията на развитие на сиатълското огнище на заразата. — След като говорихме тази сутрин по телефона, ми се обади моят шеф от Атланта. Докладвани са случаи и в Сан Франциско. Подобна схема на разпространение на зараза, тръгнала от инфектиран наркоман. Там има вече четирима починали.

— Нима МРГАС вече е достигнал до Залива? — На Килбърн му се стори, че някой го е ударил с юмрук в корема.

Тя кимна, без да откъсва поглед от пътя пред себе си. Килбърн разтри с ръце очите и слепоочията си. Свиването на стомаха се усили и внезапно го връхлетя натрупаната умора.

— Лина, това нещо напълно излиза от контрол.

— Ъхъ. — Тя го стрелна с поглед, в който се четеше силно любопитство: — Греъм, аз не съм клиничен лекар, а пък ти вече си се сблъскал с няколко случая на МРГАС, нали?

— Май само съм се блъснал в тях.

— Какво искаш да кажеш? — Лопес отново се съсредоточи върху пътя.

— И в двата случая пациентите ми бяха млади хора с деца. И двамата умряха мъчително. — Той сведе поглед към ръцете си. — Никога в кариерата си на клиничен лекар не съм се чувствал по-безпомощен и по-безполезен.

Тя му отправи съчувствена усмивка:

— Гадно копеле се оказа този микроб.

— Меко казано — отвърна той с въздишка. — Затова трябва да го спрем колкото може по-бързо. — Думите му прозвучаха фалшиво и на самия него.

— Ами ако се окаже, че не сме в състояние?

— Тогава ще сме затънали в много дълбоки лайна — поклати глава Килбърн. Досега се беше старал да избягва да мисли за такава възможност, но разбираше, че тя има сериозни основания да постави въпроса.

— През последните двайсетина години се научихме да съжителстваме с МРСА, Ебола, ВРЕ^[2], СПИН и още някои патогени. Досега все някак сме се справяли. Винаги. — Сви рамене. — При шест милиарда човеци на планетата…

— Можем да си позволим да пожертваме част от тях? — изсмя се горчиво тя. — Не мисля, че ЦКЗ би одобрил подобна линия на поведение.

— Предполагам, че си права.

Продължиха в мълчание пътя си по павираните улици на Пайъниър Скуеър и навлязоха в по-западналата част на града. Паркираха колата пред грохнал блок от червеникав пясъчник на Джексън стрийт и още преди да е излязъл от колата, Килбърн усети вонята на боклук, носеща се наоколо.

— Резиденцията на Джейк Фаскън — съобщи му тя, докато отваряше вратата. Когато излязоха навън, видяха две полицейски коли и една линейка, паркирани на улицата.

— Не можем да поемем риска Анджи да избяга нанякъде — отвърна Лопес на удивения му поглед. Посочи полицаите и парамедиците, седящи в колите. — Обещаха да не се намесват, освен ако ние не ги повикаме. — Тя му посочи мобилния си телефон.

За Килбърн идеята да си осигуриш полицейска подкрепа за преглед на пациент бе съвсем сюрреалистична, но той осъзна логичното основание за това решение. Не можеха да си позволят и най-малкия риск Анджи Фишър наистина да се окаже една нова Тифозна Мери^[3].

— Сигурна ли си, че е тук — попита той.

— Сега ще разберем — отвърна тя и се насочи към вратата.

Вътре в сградата миризмата на застояла гранива мазнина бе още по-силна. Подът бе застлан с рекламни листовки и писма. В ъгъла самотно се криеше препълнена кофа за боклук. Лопес бързо прекоси преддверието и се насочи към стълбището. Килбърн я последва нагоре по стълбите, застлани със стара, покрита с безброй лекета пътека. Изпосталял сив котарак, загубил в битка част от едното си ухо, ги изгледа безучастно, докато минаваха през площадката на втория етаж. Някъде се хлопна врата. Барабанящият звук на хип-хоп, кънтящ в коридора, се усилваше с всяка крачка.

Спряха пред вратата, иззад която се чуваше музиката. Лопес почука, но никой не се обади. Тогава тя блъсна толкова силно, че шперплатовата врата се огъна.

Отвътре се разнесе дрезгав мъжки глас:

— Какво има?

— Вие ли сте Джейк Фаскън? — извика Лопес.

— Кой пита? — Музиката рязко прекъсна.

— Д-р Лопес от здравните служби.

Никаква реакция.

— Наблюдаващият ви полицейски служител ми даде адреса — каза тя на вратата. — Каза да ви предам, че ще бъде много разумно от ваша страна да ни сътрудничите.

Вратата се открехна със скърцане и в процепа надникна кървясало око.

— Кой е тоя с теб?

— Д-р Килбърн. Работи с мен. Пусни ни да влезем, Джейк.

Фаскън се поколеба, но отвори вратата по-широко. Беше бос, облечен в съдрани джинси и тениска, достигаща до пъпа му. Среден на ръст, с мазна русолява коса и пъпчиво остро лице, от което гледаха две леко разногледи бледосини очи. Прозина се дълбоко, после се протегна, разкривайки изцяло хлътналия си корем и ги попита безизразно:

— За какво толкова съм потрябвал на двама доктори?

— Не вие — отговори Лопес. — Търсим Анджи Фишър.

— Няма я тук — прозя се отново Фаскън.

— Имате ли нещо против сами да се убедим? — Лопес се опита да погледне към вътрешността на апартамента през рамото му.

— Всъщност, имам. — Фаскън скръсти ръце пред гърдите си и препречи пътя й.

— Добре. — Тя откачи телефона от колана си и започна да набира някакъв номер.

— На кого се обаждате? — подозрително запита той.

— Обещах на наблюдаващия ви полицай да го уведомя, ако имаме проблеми — спокойно отговори тя и продължи да набира номера.

— Добре, добре, мамка му! Можете да влезете — изпухтя той и се отмести от вратата.

Влязоха в мръсния задимен апартамент, изпълнен със застоялите миризми на бира и нечисто бельо. Матрак със свит на топка сив чаршаф върху него бе разположен накриво на пода. Диванът, единственото място за сядане в гарсониерата, бе отрупан с празни бирени кутии и опаковки от пица. По плота на кухненските шкафове бяха натрупани камари от мръсни чинии, консервни кутии и пластмасови опаковки.

— Видяхте, нали? Сега можете да си вървите — подсмихна се Фаскън.

— Не и преди да сме надникнали в банята — възрази му Лопес.

Той се поколеба за момент, след което ядно тръсна глава:

— Майната му! — Завъртя очи нагоре, като почти изцяло скри зениците си. Прекоси стаята в посока към единствената врата и я блъсна. — Излизай, Анджи, така или иначе няма да си отидат.

Вратата се отвори и в стаята, препъвайки се, влезе девойче с боядисана в синьо коса, облечено с тартанова пола и червена трикотажна блуза. Ръцете и краката й бяха само кожа и кости. Лицето й беше жълтеникаво бледо, с тънки устни и хлътнали бузи, а удивително високите й скули допълваха скулптираните му черти. Зениците й бяха разширени до такава степен, че бе почти невъзможно да се определи цветът на очите й.

Практиката на Килбърн в „Свети Майкъл“ го бе сблъсквала с достатъчно много наркомани и той можа безпогрешно да разпознае от три метра разстояние, че момичето е наблъскано с кристален метамфетамин. Почуди се дали това е причината да се крие от тях. А може би вече бе научила от брат си, че властите я издирват. Помисли си, че би сторил същото за Кира.

Погледна към лявото бедро на Анджи, където, малко под ръба на полата, забеляза половининчовата коричка на зарастваща рана, заобиколена от розова като филе на сьомга плът. Очевидно раната зарастваше, въпреки че за нея не се полагаха грижи. Изглеждаше му толкова невинна — като безбройните други наранявания, които бе виждал в болницата — но гнойта вътре в нея се бе оказала смъртоносна за Том Малек и Парминдер Сингх, а може би, непряко, и за неизвестен брой други. Изправена несигурно на крака, Анджи потрепваше и се гърчеше като някой, който с мъка удържа нуждата си да се изпикае.

— Какво искате от мен? — попита ги тя със слаб глас, докато очите й трескаво оглеждаха стаята.

— Интересува ни дали тази рана на крака ви е била лекувана в болницата „Свети Майкъл“ във Ванкувър — запита Килбърн и посочи раната на бедрото й.

— Може би — сви рамене Анджи. — И какво от това?

— Анджи — спокойно продължи Килбърн, — притесняваме се, че тази рана може да е причинена от рядка и много опасна инфекция.

— Но тя заздравява. — Момичето повдигна полата си и им показа бедрото си дотам, където розовината изчезваше. — Дори вече не ме боли.

— Това е много добре, Анджи, — кимна той. — Но ние се опасяваме, че твоята инфекция може да се предаде на други хора.

— Не съм предавала нищо на никого — рязко отвърна тя и се завъртя настрани.

— По-спокойно, Анджи — намеси се Фаскън, по-скоро притеснен за себе си, отколкото за нея. — Мамка му!

— Разбира се, не си го направила нарочно, Анджи — потвърди Килбърн, протегнал успокоително длани пред себе си. — Ти вероятно въобще не си разбрала, но предполагаме, че е възможно когато докторът е почиствал раната ти, някой от околните да е бил неволно опръскан с гной от нея.

— Джейки — обърна се тя към Фаскън, игнорирайки Килбърн, — не съм направила нищо.

Лопес направи няколко крачки към нея.

— Не те обвиняваме, не се безпокой. За нас е изключително важно да научим повече за твоята инфекция. — Тя посочи бедрото на Анджи. — Кажи ни как се случи това.

Девойката разроши агресивно сините си коси с трепереща ръка.

— Нищо не зная, просто си инжектирах мускулно малко кока и се инфектирах. Случва се, нали?

— А откъде взе коката?

— Не помня. От приятел. — Анджи погледна Фаскън и прехапа устни.

— Кой приятел? — настоя Лопес.

— Ренди или Джени — отвърна Анджи, кършейки пръсти. — По дяволите, не помня!

— Ами онзи, високият тип с тъмните очи и посребрени коси? Той не ти ли даде една мостра за проба?

Силна гримаса преряза лицето на момичето. Главата й се наклони напред и тя се вгледа в треперещите си нозе.

— Не познавам никакъв такъв тип.

— Анджи, послушай ме — заговори Лопес с метални нотки в гласа. — Това е жизненоважно, не само за теб. Разкажи ни за мъжа, който ти е дал наркотика.

— Вече ви казах — Ренди или Джени. — Треперенето достигна раменете й. — Някой от тях ми го даде.

Присвил очи, Фаскън се обърна към нея:

— За какво говори тя, Анджи?

— За нищо, Джейки. — Главата й неудържимо трепереше. — Не познавам никакъв тъмноок тип.

Лопес вдигна пръст и изглеждаше, че ще го насочи като показалка към нея, но вместо това поклати глава и въздъхна:

— Добре, Анджи. Сега ще трябва да те закараме в болницата.

— Не! — извика момичето. — Казах ви, че съм добре. Няма нужда да ходя в болница.

— Налага се да направим някои тестове. Опасявам се, че просто нямаш избор.

Анджи се затича към Фаскън и се овеси на врата му. Той я задържа за малко в прегръдките си, преди да я отстрани.

— Анджи, каквото и да е това, за което става дума, предпочитам да не ми го предаваш — предупреди я той. После се обърна към Лопес и Килбърн: — Нямате претенции към мен, така ли да разбирам?

— Нямаме — отвърна Лопес с нотка на разочарование в гласа.

— Джейки! — проплака Анджи, но не се доближи повече до него.

Без помощта на Фаскън им отне почти десет минути да я успокоят и придумат да тръгне с тях доброволно. Той ги изпрати само до вратата на апартамента и когато момичето се опита отново да го прегърне, се отдръпна, обърна й гръб и, подмятайки през рамо „Доскоро, Анджи!“ влезе вътре и затвори вратата.

Натоварили Анджи в чакащата линейка, Килбърн и Лопес прекосиха улицата до паркираната кола. Вътре в колата тя извади от жабката пакет дезинфектиращи, напоени със спирт кърпички и мълчаливо му предложи една. Двамата грижливо почистиха ръцете си и прибраха използваните кърпички в кошчето за боклук под пепелника. Лопес вдигна намръщено поглед към него:

— Тя лъжеше, Греъм.

— Вероятно — съгласи се той. — Но беше толкова наблъскана с кристален метамфетамин, че е много трудно да отгатнем какво точно става в момента в главата й. Може би е просто параноя.

— Видя ли реакцията й, когато споменах за тъмноокия дилър? Сигурна съм, че разбра много добре за кого говоря — съмнително поклати глава Лопес. На лицето й бе изписана твърда решимост.

Телефонът завибрира в джоба му, преди да може да отговори. Мушна ръка в джоба си и го измъкна.

— Греъм? — предпазливо запита гласът в слушалката. — Аз съм Лони.

— Здрасти, Лони! — отвърна Килбърн, изненадан да чуе гласа на предпочитания си микробиолог, Лони Маккий. — Вече е доста късно, още ли си на работа?

— Изненадан ли си? — подсмихна се Маккий. — Аз пък си помислих, че ще си любопитен да чуеш новините.

— Какви новини?

— За онези хапчета, които остави да тестваме в лабораторията и вдигна такава шумотевица.

— И какво за тях?

— Ами, хапчетата от шишенце „A“ се оказаха съвсем безполезни. Със същия успех можехме да се изпикаем в стъкленицата с микробната култура и да се надяваме на резултат. — Маккий замълча, умишлено забавяйки съществената част. — Но шишенцето с хапчета „B“ се оказа съвсем друго нещо.

— И колко по-различно? — нетърпеливо настоя Килбърн, докато по лицето му се разля усмивка, накарала седящия до него епидемиолог изненадано да се вгледа в него с широко отворени очи.

— Много. Хапчетата подействаха като огнена баня на три отделни проби от култури на МРГАС — радостно му съобщи Маккий. — Унищожиха бактериалните колонии като напалм в суха гора.

— Супер! — извика Килбърн. — Значи МРГАС е податлив на „Оралоксин“?

— Изключително податлив.

Вълна на облекчение го заля от главата до петите. Ликуваше като човек, току-що успял да овладее колата, понесла се с отказали спирачки към пропастта. Но веднага в съзнанието му се прокрадна съмнение — а защо, след като „Оралоксин“ действа толкова добре, Парминдер Сингх почина?