Даниел Кала
Резистентност (54)

53

Филаделфия, Пенсилвания

Разделиха се, след като асансьорът ги изкачи до четиринайсетия етаж на хотел „Хилтън“. Стаята на Лопес бе в единия край на коридора, а тази на двамата мъже — в обратна посока. Докато се настаняваха и разопаковаха вещите си, Коен се стараеше да разсее потиснатия канадски лекар с разговор за несъществени дреболии. Искрено му съчувстваше. Беше се сблъсквал с не един случай на самоубийства и познаваше добре двойния шок, от който страдаха близките и приятелите на починалите. От една страна, мъката от загубата, а от друга — неизбежното чувство за вина, че не са успели да предотвратят нещастието.

Вътре в себе си детективът кипеше от желание да продължи възможно най-бързо разследването си. Дори и да беше все още във Филаделфия, Форбс нямаше да го чака. Веднага, след като Килбърн отиде в банята да вземе душ, той вдигна телефона и набра номера на Лийч.

— Отдел „Убийства“, Лийч слуша — изрева гласът на партньора му.

— Ром, обаждам ти се от Филаделфия.

— Я виж ти! Кашерното ченге е в града на братската любов! Колко жалко, че нямаш любим брат до себе си — разсмя се Лийч. — И, като си говорим за любов, още ли си с онази докторка?

— Имаш ли нова информация за местонахождението на Форбс? — попита Коен, без да обръща внимание на закачките му.

— Засега — не. Кучият син не е използвал кредитните си карти, след като е платил в „Интерконтинентал“ на летището.

— Чудя се дали все още ползва самоличността на Форбс — сподели опасенията си Коен. — Имаме ли нещо ново за миналото на Уейн Форбс?

— О, да — подсвирна Лийч. — Тоя тип Форбс е — по-скоро е бил — рядък чешит. Занимавал се е с мошеничества с ценни книжа. Забранено му е да се появява, докато е жив и поне една година след това, на Чикагската стокова борса и един куп други борси из Средния Изток.

— Има ли присъди?

— Бил е разследван от федералните през февруари по-миналата година, когато внезапно се е изпарил. Забавното в случая е, че е изчезнал толкова бързо, че не си е взел парите. Оставил е две доста тлъсти банкови сметки.

— Доста прилича на историята с Денис Тайлър — отбеляза Коен, докато си записваше най-важното от думите на партньора си на бележника, оставен до телефона.

— Като копирана с индиго — потвърди Лийч. — И двамата са били скарани със закона. Един ден внезапно изчезват, а след години се появяват нашият мистериозен наркотърговец и сладурът на Тара.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Тайлър и Форбс са типични престъпници с бели якички. Никак не им прилича да разпространяват наркотици, нито хладнокръвно да гръмнат някого.

— Именно. Но ако допуснем, че нашият тип е гръмнал Тайлър и Форбс — продължи партньорът му, — едва ли е имал сериозни морални задръжки да си присвои тяхната самоличност и да я използва при случай.

— Сигурно е така — съгласи се Коен. — Освен това изглежда, че никой не се е заинтересувал къде са изчезнали Тайлър и Форбс.

— Я си представи — подсмихна се Лийч, — че пичът ни направи услугата да използва самоличността на Мичъм или на Фризера при следващия си удар? Хем ще си осигури малко тръпка, хем ще ни спести куп грижи.

Озарен от внезапно хрумване, Коен щракна пръсти:

— Ром, май трябва да направим списък на всички „изчезвания“, които се вписват в профила на Тайлър-Форбс. Ако това е неговият стандартен модус операнди^[1], много е възможно да има пръст в изчезването и на други мошеници и да си е запазил техните документи. Нищо чудно сега да използва някое от тези имена.

— Бая сложна задача — промърмори Лийч. — Но, мамка му, нали и без това се чудя с какво да си запълня времето.

— Освен това, Ром — продължи Коен, без да обръща внимание на оплакванията му, — виж дали някой не е подал сигнал за изчезването на Тайлър или Форбс. Ако има такъв в архивите, поговори с ченгетата, които са разследвали случая. Може да се натъкнеш на нещо полезно.

— Вече действам, шефе!

— Благодаря, Ром — усмихна се Коен. — Ей, как върви подготовката за купона по случай рождения ден на Софи?

— Умопомрачително — възкликна Лийч. — Предполагам, че приготовленията за петдесетгодишнината на Опра^[2] са били по-скромни. И съм напълно сигурен, че онова парти е било по-евтино от това, което ще ми струва купонът на дъщеря ми. Но, моля те, гледай да не се изпуснеш пред Джина, че съм ти го казал.

— Ще си помисля — подкачи го Коен. — Целуни ги и двете от мен.

Междувременно Килбърн беше приключил с банята и Коен, изпотен от влажния климат, на свой ред се мушна под душа. Когато се върна освежен в стаята, Килбърн го посрещна прав до вратата:

— Името е Нийл Райлън.

— Това ли е въпросният Нийл от бележката? — попита Коен, докато проглаждаше влажните си коси.

— Да. Обадих се в „СептоМед“ преди малко. В лабораторията на Елън има само един Нийл. Свързаха ме с него и се уговорихме да се срещнем след половин час в ресторант „Ню Йорк Дели“.

— „Ню Йорк Дели“? — начумери се полицаят. — Не беше ли това ресторантът, споменат в предсмъртното писмо на Елън?

— Точно така — кимна Килбърн и се отдръпна.

Коен облече риза с къси ръкави и най-леките панталони, които носеше със себе си. Срещнаха се с Лопес във фоайето на хотела. След като разпитаха портиера, решиха да се изправят срещу жегата и да тръгнат пеша към ресторанта, намиращ се на по-малко от километър разстояние. Когато стигнаха, ризата на Коен беше мокра, като че ли не се беше изсушил след душа. Дори Лопес се бе изпотила, а жестът, с който обираше с опакото на дланта потта от челото си, му се стори едновременно изящен и леко еротичен. Тя усети, че я наблюдава и топло му се усмихна, засрамвайки го.

Влязоха в снабдения с климатик ресторант. Коен веднага разпозна Райлън, преди той да се изправи и да им махне, защото бе единственият посетител без придружител в полупразната зала. Имаше леко наднормено тегло и чорлава русолява коса, а светлата кожа на лицето му бе засенчена от наболата брада. Килбърн стигна пръв до него и протегна ръка:

— Здравейте, аз съм Греъм Килбърн, а това са д-р Лина Лопес от ЦКЗ и сержант Сет Коен от портландското полицейско управление.

— Нийл — представи се Райлън. Стисна ръка и на тримата. Лицето му, от което надничаше кървясал поглед, бе като вкаменено.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем — продължи Килбърн.

Райлън сви рамене и седна обратно на стола си. Отпи глътка от чашата си и попита:

— Искате ли кафе? Тук го правят доста прилично.

— На тази жега бих предпочела един студен чай — отвърна Лопес и отново попи потта от челото си с приятния за окото на Коен жест.

Райлън кимна на сервитьорката, която се приближи и прие поръчката им. Всички бяха изгубили апетит. Лопес и Коен поискаха студен чай, а изборът на Килбърн бе минерална вода.

— Много съжаляваме за Елън — започна Лопес. — Разбрахме, че сте били много близки.

— Да, бяхме. — Райлън прочисти гърлото си, но не продължи. Изглежда искаше да каже нещо, но се спря и отпи от кафето си.

— Не знам дали ти е казвала, Нийл, ние с нея сме приятели от времето на медицинския колеж — каза Килбърн.

— Чух, че заедно сте разпорвали „Краля“ — мимолетно се усмихна Райлън.

— Имаше такъв случай — изненадано отвърна Килбърн. — А ти кога срещна Елън за първи път?

— Постъпих в нейната лаборатория в университета „Темпъл“ преди около шест години.

— Лекар ли си? — попита Лопес.

— Не — поклати глава Райлън. — Имам докторат по микробиология. През всичкото време съм се занимавал с изследователска работа и разработка на антибиотици. Когато срещнах Елън, веднага разбрах, че в нея има нещо специално. — Той тежко въздъхна.

Коен не беше сигурен дали това означава нещо лично, или е само професионална квалификация, но реши да не пита засега. Килбърн и Лопес също премълчаха.

— Нийл, знам, че тези неща винаги идват някак… ами, внезапно — неловко каза Лопес. — Но дали в случая с д-р Хортън е имало нещо…

— Не — прекъсна я Райлън. — Въобще не беше внезапно. — Гласът му се пречупи. — Тя ми каза съвсем точно какво възнамерява да направи.

— Тя ти е казала? — недоумяващо се опули Лопес.

— Беше преди два-три дни. — Райлън кимна и отмести поглед встрани. — Каза ми, че има силно желание да отиде в гаража си и да остави колата да се загрява час-два. Когато го каза, помислих, че е просто неудачна шега. — Той направи пауза и продължи съвсем тихо: — Не можех да повярвам, че е стигнала до такова отчаяно състояние.

— Звучеше ужасяващо, когато разговаряхме онзи ден — каза Килбърн, вкопчил ръце в масата. — Каза ми, че всичко в „СептоМед“ е измама. Знаеш ли какво е имала предвид?

— „Оралоксин“ — пророни Райлън.

— „Оралоксин“? — невярващо повтори Лопес. — Ти следиш ли новините?

— Медиите не знаят за лабораторните шимпанзета — изсумтя Райлън. — Поне до момента.

— Какви лабораторни шимпанзета, Нийл?

— Провеждахме серия опити с шимпанзета, на които давахме големи дози „Оралоксин“ в продължителен период от време. Преди около два месеца при едно от тях забелязахме недостиг на костен мозък. Всъщност той напълно отказа да функционира. Не му обърнахме особено внимание, защото бе само едно от над двеста опитни животни. Но две седмици по-късно историята се повтори с друга маймуна.

— Следователно, не е било случаен ефект — констатира Килбърн.

— А преди половин месец се появи и трети случай.

Лицето на Лопес замръзна.

— Какво възнамерявахте да предприемете по случая? — попита тя. Усети ръката на Коен, която докосна лакътя й. По-спокойно, Лина, казваше погледът му и тя кимна с разбиране.

— Като начало — нищо. — Райлън разтърка очи. — Давахме на животните дози, многократно по-големи от предвидените за хора, при това в продължение на месеци и мислехме… надявахме се, че това е резултат единствено от предозирането. — Той въздъхна и сведе глава.

— Но не сте докладвали? — продължи с малко по-мек тон Лопес.

— Не — поклати глава Райлън. — Обсъждахме го преди около седмица, на същата тази маса. Тогава Вик — Виктор Лешчак, другият член на нашия екип…

— Онзи, който се удави миналата седмица, нали? — намеси се Коен.

— Същият. На езерото Стръбъл. Елън беше направо смазана от мъка. Бяха толкова близки. Всички бяхме. — Той се прокашля отново. — Два дни преди това, малко след смъртта на третото шимпанзе, той покани двама ни с Елън тук. Вик искаше да се обърнем към АХЛ и да им съобщим всичко за маймуните. Умоляваше ни да постъпим както е редно.

— И защо не го послушахте?

Райлън посочи Килбърн, без да вдигне поглед към него.

— Заради мен? — зяпнал от изненада попита той.

— Елън току-що бе говорила с теб, Греъм. За това, че ти ще пробваш действието на „Оралоксин“ върху пациентите с МРГАС. И ние решихме… — Той прекъсна с въздишка фразата. — Ако трябва да бъда съвсем честен, аз настоявах най-много. Както и да е, решихме да изчакаме твоите резултати. В случай че „Оралоксин“ може да се справи там, където другите лекарства са безпомощни.

— Нямах представа, че нещата стоят по този начин — каза тихо Килбърн.

— Откъде би могъл да знаеш? — усмихна се тъжно Райлън. — Може би ще се окаже, че за света е по-добре, че не сме постъпили според правилата. Но мисля, че ако можех да върна историята назад, бих закарал незабавно Вик и Елън до контролната комисия на АХЛ.

— Каква е степента на риска от поява на апластична анемия при пациентите с МРГАС, които сега лекуваме с „Оралоксин“? — Лопес се бе втренчила в него.

— Проведени са клинични тестове върху повече от хиляда души — отговори Райлън.

— И не сте констатирали проблеми с костния мозък?

— Не. Поне допреди няколко дни. И това все още не е потвърдено. — Райлън отново сведе поглед. — Ръководителят на тестовете в Испания се е обадил на Елън и е съобщил, че белите кръвни клетки на пациент, третиран с „Оралоксин“, са намалели драстично.

Очите на Лопес се разшириха:

— Как сте могли да не докладвате за този случай?

— Когато получихме тази информация, в ЦКЗ вече знаеха, че „Оралоксин“ действа, поне в лабораторни условия. Не бихме могли да спрем производството, дори и да бяхме искали. — Той разпери безпомощно ръце. Поклати глава и продължи с малко по-уверен тон. — „Хлорамфеникол“, изнамерен преди почти шейсет години, е все още един от най-често използваните антибиотици на планетата. А при него се наблюдава същият рядък страничен ефект. Ако някой предложи днес на АХЛ да одобри употребата на „Хлорамфеникол“, оттам направо ще му се изсмеят. И въпреки това, лекарите продължават да го изписват на пациентите си.

— Това не извинява действията ви — възрази остро тя.

— Не се опитвам да се оправдавам — въздъхна Райлън. — Но ми се струва, че третирането на жертвите на МРГАС с „Оралоксин“ е много по-малък риск, отколкото отказът от прилагането му. Освен това, мисля, че реакцията на костния мозък е обратима, ако бъде открита навреме. Нали лекарите проверяват ежедневно нивото на белите кръвни клетки?

— Така е — отговори Лопес малко по-спокойно.

Райлън потри отново зачервените си очи и се обърна към Килбърн:

— Струва ми се, че съобщението от Испания бе капката, която преля чашата на Елън. След като проблемите с костния мозък се проявиха и при хора… — Гласът му затихна. Той видимо бе на ръба на нервна криза.

Сервитьорката най-после донесе напитките им. След като ги остави и се отдалечи от масата, Коен го попита:

— Нийл, знае ли някой друг в „СептоМед“ за проблемите с костния мозък?

— Да, някои от специалистите в нашата лаборатория. Може би и някой извън нея, не знам. Елън го беше споделяла и с вицепрезидента по научноизследователската дейност на фирмата — Люк Мартино̀.

Очите на Килбърн се свиха при споменаването на Мартино̀.

— Каква беше неговата реакция? — попита той.

— Не съм бил там. Виждате ли, ние с Мартино̀ не се разбирахме особено — обясни Райлън. — Но, според Елън, той е подкрепил нашето решение да изчакаме.

— Но никога не си разговарял с него за това, така ли? — попита Коен.

— Само ми е разправял каква „важна работа“ вършим за фирмата — изсумтя микробиологът. — И подобни дивотии. Въобще, Люк Мартино̀ се занимава само с неща, които са важни за самия Люк Мартино̀ — поясни той, забелязал учудения поглед на детектива, който кимна разбиращо.

— Мислиш ли, че той е разказал за тази странична реакция на някой друг във фирмата?

— Предполагам, че го е сторил — каза Райлън, след като отпи дълга глътка кафе. — Най-малкото, сигурно е уведомил изпълнителния директор, Харви Абрам. И, вероятно, мадам Андреа Баингтън. Вече не ме интересува — сви рамене той. — Приключих със „СептоМед“. И с „Оралоксин“. Тази сутрин си подадох оставката. — Райлън млъкна.

Коен обмисляше следващите си стъпки. Нямаше право да му покаже предсмъртното писмо, но не искаше да изпуска отворилата се възможност, а и времето препускаше. Бръкна в джоба си и извади ксерокопираната страница. Постави я пред него, все още сгъната.

— Нийл, все още не си видял предсмъртното писмо на Елън, нали?

— Не съм.

— Адресирано е до теб. — Той му посочи листа.

Лицето на микробиолога се сбърчи. Той видимо се бореше с напиращите в очите му сълзи, но се овладя, пресегна се и взе листа от масата. Пое дълбоко въздух, после още веднъж. Лицето му полека се отпусна. Разгъна бавно писмото на Хортън и зачете. Главата му постепенно се изправи и по лицето му се изписа нова гримаса, този път — на учудване. Остави писмото на масата и вдигна поглед към другите:

— Нищо не разбирам. Между мен и Елън никога не е имало романтична връзка. Бяхме само приятели, отношенията ни бяха много повече като на брат и сестра. Може и да е имало нещичко, отдавна, в началото, но то е било несъществено.

— Тогава какво е това предложение за брак? — посочи писмото Лопес.

— Нямам ни най-малката идея. Може би вече е била замаяна от въглеродния оксид или нещо друго?

— Това е намерено на масата в кухнята й. Написала го е, преди да отиде в колата. Може би Елън се опитва да ти каже нещо, което други не биха могли да разберат?

— Маниерът на „плаща и кинжала“ бе съвсем чужд на Елън. По-скоро Вик си падаше по тези неща. Това е без съмнение нейният почерк, но съдържанието… — Той недоумяващо посочи писмото. Внезапно лицето му се промени. — Чакайте, чакайте! — Пресегна се, сграбчи отново листа и зачете на глас: — „Денят… в ресторанта «Ню Йорк Дели»…“, „… искаш целият свят да узнае…“ — Той кимна с глава: — Мисля, че говори за срещата ни тук, когато Вик се опита да ни убеди да уведомим АХЛ. — Погледна отново надолу: — „… Бях много уплашена от това, което може да се случи, ако хората научат за нас…“ Вероятно е имала предвид „Оралоксин“ и апластичната анемия. Но не разбирам останалото… Ужасно е. Елън се опитва да ми каже нещо, а аз не мога да разбера какво. — Той остави писмото на масата.

Коен се пресегна, взе го и прочете друг абзац: „… не трябваше да се плаша от света. Опасността е вътре в нас…“ и вдигна поглед към Райлън:

— Каква е тази опасност „вътре в нас“? Може би се опитва да те предупреди за нещо?

— Не зная — поклати глава той. Дълго сдържаните сълзи избликнаха от очите му. — Това са последните думи, които Ел отправя към мен. А аз не мога да разбера какво ми казва с тях.