Даниел Кала
Резистентност (59)

58

Филаделфия, Пенсилвания

Възбудата от разговора в заседателната зала на „СептоМед“ не напускаше Коен. Бе участвал в твърде много разпити, за да се остави да бъде заблуден от прикритостта на Мартино̀. По-трудно му бе да прецени Баингтън. Абрам изглеждаше искрено изненадан, но Коен реши, че е прекалено рано да го изключва от списъка. Имаше нещо, което го притесняваше, но не можеше да установи какво точно. Беше убеден, че изпуска жизненоважен детайл, а докосването на коляното на Лопес внасяше допълнителен смут в мислите му. Мимолетният контакт събуди спомените от предната вечер и той осъзна, че желае нещо много повече от нежната ласка на докосващото го коляно. Усети погледа й върху себе си, преди тя да го попита:

— Какво те притеснява, Сет?

— Първо, имаме една доста странна злополука с лодка, при която се удавя опитен риболовец — обърна се към тях Коен. — После имаме случай на самоубийство с много двусмислено предсмъртно писмо. Само в рамките на една седмица двама от тримата водещи специалисти на „СептоМед“, знаещи всички тайни около проекта „Оралоксин“, умират при, меко казано, странни обстоятелства.

— Ужасно удобно за Мартино̀ или за някой друг, който не иска кирливите ризи на „Оралоксин“ да излязат наяве — кимна Килбърн. — Сет, дали е възможно някой да инсценира отравяне с въглероден оксид по такъв начин, че да заблуди полицейските експерти?

— Възможно е. Имал съм подобни случаи в практиката си.

— Вероятно е още по-лесно да се имитира злополука с лодка? — щракна с пръсти Лопес.

— За професионалист като Уейн Форбс? Без съмнение. И, знаете ли, колкото повече си мисля за това предсмъртно писмо, толкова повече се убеждавам, че е било написано под принуда.

— Искаш да кажеш, че е била заплашена с оръжие или нещо подобно? — попита Лопес и сложи ръка на рамото му.

— Вероятно. — Коен се наслаждаваше на възхитителното усещане от докосването й. — И това обяснява защо Елън е написала закодирано послание до Нийл Райлън.

— Що за предупреждение е това, след като адресатът не можа да разгадае посланието? — изсумтя Килбърн.

— Засега ми е трудно да го обясня — отговори Коен и отново се вторачи през прозореца.

Таксито спря пред входа на хотела им. Коен се наведе напред да уреди сметката, докато другите двама се измъкваха навън. Когато слезе, той видя, че Лопес го очаква сама.

— Къде е Греъм? — попита.

— Беше си забравил телефона в стаята и се качи да си го вземе. — Тя наклони глава и мило му се усмихна. — Как си, Сет?

— Добре. Всъщност — чудесно — усмихна се в отговор той. — Но се чувствам малко недоспал.

— И кой е виновен за това? — Лопес скръсти ръце пред гърдите си.

— Не бих заменил дори минутка от времето, прекарано с теб снощи, за цяла нощ сън.

Очите й блеснаха.

— Сержант Коен, казвали ли са ти, че си много сладък?

И точно в този момент телефонът му звънна. Гласът на лейтенант Франклин бе толкова силен, че трябваше да отдръпне апарата от ухото си.

— Какво става, Ед?

— Тази сутрин ни се обадиха от пътната полиция на Брендиуайн Вали — делово каза Франклин. — Имало е произшествие с кола, която е катастрофирала и е паднала в крайпътна пропаст близо до Конкордвил.

— И? — попита Коен, очакващ да чуе най-лошото.

— Оказва се, че единственият пътник в колата е служител на „СептоМед“. Изследовател.

— Не и Нийл Райлън? — възкликна Коен и стисна здраво телефона.

— Точно той — отговори Франклин. — Човекът, до когото е адресирано писмото на Елън Хортън.

— Нийл Райлън е претърпял автомобилна катастрофа — прошепна Коен на нетърпеливо гледащата го Лопес, закрил микрофона с ръка. Отдръпна дланта си и се обърна към Франклин: — Ед, Райлън мъртъв ли е?

— Не. Изглежда, че в рекламите на „Волво“ има нещо вярно — засмя се лейтенантът. — Колата е паднала от близо десет метра височина и се е претърколила поне два пъти, но шофьорът е оцелял. Ръката му е счупена на две места и е доста натъртен, но е в съзнание и дава показания. Преди малко бях при него.

— Жив е — каза само с устни Коен. — Ед, какво ти разказа Нийл?

— Че някакъв сребрист джип умишлено го е изтласкал от пътя.

— Показа ли му портрета на Уейн Форбс, който ти пратих по факса?

— Да, но той въобще не е погледнал към шофьора на джипа.

— Имаме ли въобще някаква нишка, за която да се захванем?

— Почти никаква. Той все още е в шок и е под действие на успокоителни. Но иска да говори с теб.

— С мен?

— Аха. Райлън спомена твоето име.

— Къде е той сега?

— В спешното отделение на Университетската болница. — Франклин тежко пое въздух. — Приятелю, имам усещането, че през последните седмици учените на „СептоМед“ ги преследва лош късмет, пред който бледнее прословутото проклятие на египетските пирамиди.

— Ед, мисля, че трябва много внимателно да преразгледаш обстоятелствата около злополуката на езерото и самоубийството на Хортън.

— Вече съм започнал. Езерото Стръбъл е извън юрисдикцията ми, но съм изпратил най-добрите си момчета да прегледат под лупа къщата и гаража на Хортън. Знаеш ли, Сет — добави той след кратка пауза, — не мога да кажа, че ще съм очарован, ако ти и двамата доктори продължите да провеждате паралелното си разследване…

— Не съм дошъл тук, за да ти се пречкам — успокои го Коен. — Моята цел тук е да намеря човека, убил двама души на моя територия. Възможно е той да се окаже същият, който преследва учените на „СептоМед“, възможно е да е друг. Но ти обещавам, че няма да преча на работата ти.

— Да бе, Кей Си, веднага ти повярвах — изсумтя Франклин. — Дори усещам аромата на рози, лъхащ от слушалката на телефона.

— Нужни са ни само още ден или два, Ед. Вече имаме почти всичко, което ни е нужно.

— Приключвайте утре, моля те. Нещата започват да стават доста неприятни — въздъхна Франклин.

— Обещавам, до утре ще се справим.

— Сет, въоръжен ли си? — внезапно попита събеседникът му.

— Не. Покрай новите правила за сигурност по самолетите не успях да попълня нужните формуляри.

— Тогава прескочи днес по някое време до офиса ми, нали няма да забравиш?

С това лейтенантът приключи разговора. Коен се обърна към Килбърн, който междувременно се бе присъединил към тях, и му съобщи за инцидента с Нийл Райлън.

— Какво? Райлън? Оцелял ли е? — възкликна онзи.

— Положението му е стабилизирано, доколкото разбрах.

— Пак ли Уейн Форбс? — притеснено попита Килбърн.

— Вероятно — отговори Коен и му разказа подробностите, които бе научил от Франклин.

— Тогава да тръгваме към болницата — заключи Килбърн.

— Имаме уговорка с Оксана Лешчак — напомни им Лопес и посочи часовника си. — Можем да минем да видим Райлън на връщане.

Взеха друго такси и се насочиха към северната част на града, по чистите улици, приютили спретнатите домове на Джърман таун. Колата ги остави пред скромно бяло бунгало с красиви зелени капаци на прозорците и идеално поддържана морава отпред. Оксана Лешчак ги посрещна на вратата, цялата облечена в черно. Тя се оказа набита жена с дълга черна коса и сини очи. Изглеждаше привлекателна, въпреки острите черти на лицето й. Усмихна им се любезно, но цялото й същество излъчваше огромната болка от сполетялата я загуба.

Въведе ги в уютна, претрупана с масивни мебели и изпъстрена с джунджурии дневна, силно ухаеща на свещи и тамян. От стените ги гледаха няколко православни икони, а множество фотографии проследяваха израстването на сина им и превръщането му в млад мъж. Между тях се открояваше черно-бяла сватбена снимка на младите Оксана и Виктор.

Настаниха се на дивана и зачакаха Оксана, която изчезна в кухнята. Скоро оттам се разнесе звън на порцеланови съдове и тя се появи обратно в дневната, понесла голям поднос с домашно приготвени сладкиши, чайник, чаши и всички необходими прибори. Без да ги пита, постави пред всеки пълна чаша чай и ги прикани да опитат сладките.

— Когато сме в траур, печем сладкиши — обясни тя със силен украински акцент. — Всички купи у дома са пълни с тях. Моля, вземете си.

Килбърн, а след него и останалите, се пресегнаха към блюдото със сладки. Едва след като всеки бе изял поне една, домакинята се успокои и седна срещу тях, като скръсти ръце в скута си.

— Разбирам, че сте дошли отдалече, за да говорим за Виктор.

Лопес сложи ръка върху сключените й длани.

— Много съжаляваме за случилото се със съпруга ви и искрено ви съчувстваме — каза тя.

Оксана се усмихна със стиснати устни и благодарно кимна.

— Съпругът ви е бил много опитен риболовец, нали? — попита я Лопес и отдръпна ръката си.

— Виктор много обича да лови риба и редовно го правеше, откакто дойдохме в Америка.

— А добър плувец ли беше?

— Не, той въобще не можеше да плува — поклати глава Оксана.

— И онова утро е навлязъл в езерото без спасителна жилетка? — начумери се Килбърн.

— Виктор винаги слагаше спасителната жилетка, но полицаите казаха, че са го намерили без нея.

— На тях не им ли се стори подозрително, че е бил без жилетка?

— Сутрин на езерото е много студено, но щом изгрее слънцето, става горещо. — Жената сведе поглед към ръцете си. — Предположиха, че на Виктор му е станало горещо, той се е изправил, за да свали жилетката, загубил е равновесие и така е паднал във водата.

Умълчаха се. Накрая Коен попита:

— Ловили ли сте риба заедно със съпруга си?

Оксана го погледна с тъжна усмивка.

— Аз никога не съм хващала въдицата, но много често правех компания на Виктор в лодката.

— А защо не бяхте с него в онова утро?

— Той не искаше.

— Защо? — учуди се Коен.

— Виктор много се притесняваше — въздъхна съпругата му. — Понякога му се струваше, че не е безопасно за мен да го придружавам в лодката. Специално през онова утро бе уплашен, че нещо може да се случи с нас. С мен.

— От какво е бил уплашен, според вас? — намеси се Лопес.

— Трудно е да го разберете. Виктор е живял много години в условията на комунистическата система. В края на седемдесетте, когато е завършил университета, успял да намери работа като изследовател в държавен институт в Киев. Предполагал е, че ще се занимава с ветеринарни и други селскостопански изследвания, но се оказало, че тематиката на лабораторията е свързана с военните. Не е искал да работи по техни задачи, но е бил принуден.

— За разработка на биологични оръжия ли намеквате? — запита Коен.

Оксана затвори очи и кимна два пъти.

— Животът там не беше лек. — Тя отново отвори очи и ги погледна. — КГБ непрекъснато дебнеше и той никога не се е чувствал в безопасност. Дори след като пристигна в Щатите, Виктор винаги се оглеждаше за шпиони. — Тя замълча за миг, преди да продължи. — А през седмицата преди смъртта си беше необичайно притеснен. Беше убеден, че някой го следи.

— Каза ли защо? — поинтересува се Килбърн.

Оксана преглътна с труд и сведе очи.

— Заради „СептоМед“ — прошепна тя.

— Заради инцидентите с лабораторните шимпанзета, за които не са докладвали навреме? Това ли е бил проблемът му?

— Виктор много страдаше заради онези маймуни. Искаше да съобщи на АХЛ. Но — тя бавно поклати глава — той не се страхуваше от това.

Другите трима се спогледаха.

— А от какво тогава? — попита Килбърн.

— От бактерията, открита във Ванкувър и Сиатъл — отговори Оксана и насочи пръст към тях.

— От МРГАС? — зяпнала от учудване попита Лопес.

— От нея. Когато чу, че сте я открили, Виктор много се уплаши.

— Но с какво толкова го е уплашила тази бактерия? — недоумяващо настояваше Лопес.

Жената срещу нея неспокойно се раздвижи в стола си. Изглеждаше ужасно притеснена.

— Каква е била причината, Оксана? — Коен се наведе напред в желанието си да получи отговор.

— Виктор се опасяваше, че е взел участие в създаването й — отвърна жената тихо. В очите й проблясваха искрици ужас.