Даниел Кала
Резистентност (37)

36

Филаделфия, Пенсилвания

Голата й плът бе уютно обвита от копринената мекота на пълната с гъши пух завивка. Вдигна очи нагоре и видя гипсовите корнизи, обрамчващи тавана. Опита се да си даде сметка защо отново се събужда в спалнята на Люк Мартино̀. Бе приела поканата му за вечеря единствено с идеята да му обясни, че интимната им връзка, каквото и да включваше това понятие, е приключена. Но след като пресуши бутилка бяло вино, заслушана в очарователно убедителните му аргументи, се озова полуразсъблечена и емоционално дезориентирана на задната седалка на лимузината му.

Посторгазмената еуфория постепенно се разнесе и всичките чудовищни тревоги нахлуха отново в съзнанието й. Над всичко доминираше срамът, че е позволила на Мартино̀ да я съблазни само ден, след като в тръстиките на езерото бе открито мъртвото тяло на Виктор. Беше сигурна, че Нийл, приел твърде болезнено смъртта на Виктор, би бил потресен, ако разбереше. Сигурно би го определил като „да спиш с врага“.

„Оралоксин“. Доскоро само споменаването на това име предизвикваше приятни тръпки, като пърхащи в гърдите й пеперуди. Но вече не беше така. Сега й навяваше мисли за злополука и трагедия. Дори много вероятната му способност да пребори МРГАС не предизвикваше гордост. Напротив, караше я да се чувства неудобно.

Обут в копринени боксерки, Мартино̀ влезе в стаята с две чаши червено вино и я откъсна от мрачните й мисли. Хортън подозираше, че той се възползва от всяка възможност да демонстрира гладките си, лишени от окосмяване гърди и мускулестото си тяло, резултат от упорит труд във фитнес залите.

Той се доближи и я погледна от края на леглото:

— Какво има, Елън?

— Нищо — поклати глава тя. — Мислех си за Вик.

— А — Мартино̀ затвори очи и също поклати глава. — C’est vraiment tragique.^[1]

— Люк, знаеш ли, че Вик беше много опитен риболовец?

— Дори и на опитните риболовци им се случват нещастия, Елън. Особено ако са излезли сами в езерото преди зазоряване — опита се да я успокои Мартино̀, но забележката му не й донесе утеха.

— От нас тримата в лабораторията, Вик най-много се притесняваше заради усложненията с костния мозък на шимпанзетата.

— Какво намекваш, Елън? Доколкото ми е известно, няма никакви доказателства за нечиста игра. — Той постави чашите с вино на нощното шкафче и приседна до нея на леглото, загледан в очите й.

— Просто размишлявам на глас — рече тя, притеснена от хода на мислите си. — Сигурна съм, че Вик е имал застраховка „Живот“ и ако е искал по някакъв начин да осигури Оксана и двете си деца в колежа…

— Мислиш, че е възможно да се е удавил нарочно? — Мартино̀ замислено постави пръст пред устните си и вдигна поглед към тавана.

— Вече не знам какво да мисля, Люк. — Не беше плакала, откакто научи за смъртта на Вик и сега се изненада от пороя сълзи, бликнал от очите й.

Мартино̀ размаза с палец и показалец сълзите й:

— Всичко ще бъде наред, Елън. Ще видиш.

— Въобще не мога да си го представя — проплака тя и зарови лице в гърдите му.

— Е, като начало, мисля, че не трябва да се безпокоим за разрешението от АХЛ — каза той, поглаждайки с длан косите й.

— Какво искаш да кажеш, Люк?

— Ако „Оралоксин“ е единственото средство за преодоляване на кризата с МРГАС — той сви рамене, — тогава едва ли ще има значение колко маймуни са умрели. Няма да имат избор и ще трябва да разрешат лекарството.

— Без съмнение, Виктор щеше да се почувства много по-спокоен, ако знаеше това — горчиво каза тя. Подсмръкна и се опита да изтрие сълзите си.

Мартино̀ смутено повдигна вежди:

— Но нали това е целта, към която се стремим през цялото време, Елън? Съжалявам за Виктор. Наистина, много съжалявам. Но животът продължава. А ние направихме… — Той се усмихна: — Ти направи нещо наистина велико. И светът ще го научи веднага, след като получим разрешението от Агенцията — завърши Мартино̀ и нежно я погали по бузата.

Хортън усети сексуалния подтекст на жеста, но не му се поддаде и се отдръпна назад.

— Такава ли е причината за всичко това?

— Какво искаш да кажеш с „всичко това“? — попита я Мартино̀ с мек смях, пресягайки се да погали с длан кожата на корема й.

— Това! — рязко му отвърна Хортън, сочейки с пръст първо него, после себе си. — Да паднеш толкова ниско, че да ти се наложи да спиш с такива като мен.

— Елън. — Тонът му беше спокоен, но изражението на лицето издаваше раздразнение. — Какво общо има това с работата ни?

Тя отмести поглед, внезапно притеснена от голотата си.

— Беше ли това част от стратегията да ме откажете от намерението ми да докладвам на АХЛ за мъртвите шимпанзета?

— Каква стратегия? — Той присви очи.

— Не зная — отговори, без да може да го погледне в очите. — Стратегията, която вие двамата с Андреа Баингтън сте измислили.

— Не е възможно наистина да си мислиш подобни глупости — каза той с хладно достойнство. — Нима сериозно допускаш, че аз и Андреа сме планирали това, което се случи между теб и мен?

— Не знам какво да мисля — прошепна тя.

— Виж какво, Елън, никога не съм имал каквато и да било стратегия, предназначена да ти попречи да отидеш в АХЛ. И, моля те, погледни ме.

Видя обидата, пламтяща в очите му и се почувства виновна, че е повдигнала обвинението.

— И ще ти кажа още нещо, ma cherie^[2] — продължи Мартино̀ със същия спокоен ласкав тон. Обходи с жест спалнята си и продължи: — Каквото и да се случва тук, това няма нищо общо с работата. На практика, преди да те срещна, спазвах стриктно принципа да не смесвам работата с личния си живот. Все пак, Елън, аз съм ти началник. Бих могъл да загубя работата си заради всичко това, както го нарече ти. Но твоят гений, самоотвержеността и чувствата ти — те бяха за мен афродизиак, на който не можах да устоя. И макар че може би не си го забелязала, бях привлечен от сексуалността ти много преди да дойдеш в леглото ми.

Хортън почувства, че се изчервява.

— И да, наистина, признавам, че исках — и продължавам да искам — да постигнем успех. Не само за благото на човечеството, но и за твоя и моя изгода. — Той замълча и я загледа за няколко секунди. — Но не бива да се ласкаеш, Елън. Не бих развратничил заради бачкането, колкото и високо да оценяваш собствената си значимост.

Той се изправи и тръгна към вратата. Хортън скочи от леглото, настигна го до самата врата, обгърна го с ръце и се притисна към гърба му.

— Съжалявам, Люк. Нямах право да говоря така. Ужасно съм смутена. Виктор… тези шимпанзета… Агенцията… Никога досега не съм се чувствала толкова объркана.

Мартино̀ бавно се обърна към нея и кимна успокоително с глава, но отчужденото му изражение показваше, че не й е простил. Тя се приближи плътно до него и притисна голите си гърди към неговите. Целуна устните му. Усети как нарастващата твърд, опряна в таза й, поражда топла вълна между бедрата й.

Привлече я обратно към леглото. Бавните и нежни ласки от предишните им интимни игри бяха изчезнали, но непознатият му животински агресивен начин на правене на любов я възбуди много повече от обикновено. Тя искаше да му достави удоволствие и да компенсира обидата, която му бе нанесла преди малко с необмислените си обвинения.

Малко по-късно двамата лежаха по гръб един до друг, отпуснати и уморени. Известно време мълчаха, вгледани в шарките по тавана, потънали в собствените си мисли. Хортън първа наруши мълчанието:

— Люк, има още нещо, свързано с „Оралоксин“, което не съм ти казвала досега.

— Нима? И какво е то?

Той се обърна към нея и я загледа очаквателно. Тя не знаеше как да подходи към проблема и внезапно съжали, че въобще се е решила да подхване разговора. Мартино̀ се изправи и седна на леглото. В погледа му се прокрадна подозрение:

— Какво те мъчи, Елън?

— Е, не съвсем, но донякъде… това е — започна неловко тя, — това е нещо, което не съществува в природата.

— За какво говориш? — Лицето му бавно почервеня.

— Ние създадохме в лабораторията специален бактериален щам, за да проверим възможностите на „Оралоксин“. Искахме да видим как ще се справи със златист стафилокок, който е по-устойчив от обичайните метицилин-резистентни култури. С други думи, нещо по-лошо от МРСА.

— И какво от това?

— Успяхме да получим разновидност на златист стафилокок, резистентен на всички известни антибиотици.

— Но това, което сте изфабрикували, е било вариант на златист стафилокок, а не на стрептокок от група А, нали? — запита Мартино̀ с присвити очи.

— Така е — кимна тя. — Но няма да е трудно резистентността да се прехвърли от стафилококи на стрептококи.

— Merde^[3] — процеди той през зъби. — Да не искаш да кажеш, че някой в „СептоМед“ е изобретил МРГАС? — Гласът му се сниши до заплашителен шепот: — В това ли ни обвиняваш?

— Не, не — размаха притеснено ръце пред себе си Хортън, внезапно уплашена от разгневеното лице и ледените очи, приковани в нея. — Не мисля, че е умишлено — продължи разкаяно тя. — Разбира се, че е възможно всичко да е случайно съвпадение, Люк, но все пак…

— Какво „все пак“? — грубо я прекъсна Мартино̀.

Тя поклати глава и се опита да преглътне, но гърлото й бе съвсем пресъхнало.

— Кажи го, Елън — изсъска той.

— Може би създаденият от нас златист стафилокок е успял по някакъв начин да проникне извън лабораторията и да предаде гените на резистентността си на някакъв вид стрептококи от група А, с които е бил в контакт навън. Това е всичко — завърши тя с безпомощно вдигнати към него ръце.

— Какво, по дяволите, е толкова сбъркано у теб? — Мартино̀ разтърси свирепо глава. Усмихна се подигравателно и размаха пръст към лицето й: — Да не би да си въобразяваш, че само в нашите лаборатории се правят експерименти с мултирезистентни бактерии? Не, ти не можеш да приемеш, че нещо може да е случайност. Ти търсиш навсякъде конспирация и заговор, нали?

— Послушай ме, Люк…

— Не. — Той скочи от леглото. — Омръзна ми да слушам тези глупости.

Сграбчи чашата си от нощното шкафче и бързо напусна стаята, като ядно мърмореше под носа си ругатни на френски.