Даниел Кала
Резистентност (56)

55

Филаделфия, Пенсилвания

Седнал до малката масичка в хотелската стая, Килбърн разсеяно бърникаше с вилица в купата със спаначена салата, която му бяха донесли от румсървиса. Изсипа в чашата си последните глътки бира от запотената стъклена бутилка и ги изпи с наслаждение. Поколеба се малко, преди окончателно да зареже салатата и скучаещо се упъти към леглото.

С дистанционното в ръка прегледа каналите, които му предлагаше хотелската кабелна мрежа. По едно време екранът се запълни от снимка на Елън Хортън, същата онази черно-бяла снимка, която вече бе видял във вестниците. Заслуша се в коментара на журналиста и изключи телевизора, когато той се прехвърли на друга тема. Мислите му останаха насочени към Елън — как е възможно да посегне на живота си точно в момента, когато изнамереното от нея лекарство триумфално побеждава новопоявила се чума?

Последните дни му бяха донесли твърде много смърт — Томас Малек, Парминдер Сингх, а сега и Елън. Отново го прободе чувството за вина: всички те си отидоха заради МРГАС, а неговото лично участие във всеки един случай носеше оттенък на небрежност и нехайство.

Случилото се през последните седмици само потвърждаваше добре известната истина, че животът рядко ни дава втори шанс и че на тоя свят няма гаранция за нищо. Почуди се колко ли проблеми са отнесли в гроба си Малек, Парминдер и Елън. Мисълта, естествено, го насочи към собствения му най-важен житейски проблем. Той вдигна телефона и набра номера на Мишел. След три позвънявания чу в слушалката познатия, леко дрезгав глас:

— Ало?

— Здравей!

— Греъм? — В гласа на Мишел прозвуча изненада.

— Аз съм. В неподходящ момент ли се обаждам?

— О, не. Но от индикатора на телефона виждам, че се обаждаш от Пенсилвания.

— Във Филаделфия съм. — Не бяха разговаряли отдавна и гласът й го радваше.

— Защо? Нещо свързано с МРГАС и „Оралоксин“ ли?

— Да, откъде знаеш?

— Имаше го по новините тази вечер. — В гласа й се прокраднаха по-топли нотки. — Казаха, че ти си открил единствения ефикасен антибиотик. Вярно ли е?

— Вярно е, макар и донякъде преувеличено. — Той си помисли колко неочаквано полезна може да бъде публичността и се усмихна вътрешно. — Имам участие в тази работа, но основната заслуга е на Елън Хортън, която разработи „Оралоксин“. Не помня дали съм споменавал името й, но с нея сме учили заедно в медицинския колеж.

— Онази, за която съобщиха, че се е самоубила ли? — изненадано попита Мишел.

— Същата.

— Чудех се защо името ми звучи познато — промърмори тя. — Май бяхте приятели, а?

— Едно време в колежа.

— Съжалявам, Греъм — меко каза тя. — Разбра ли защо го е направила?

— Не, все още не мога да си го обясня. — Двамата замълчаха. Килбърн наруши неловкото мълчание, прочиствайки гърлото си: — Извинявай, Мишел, не се обаждам, за да те натоваря с проблемите си.

— А за какво тогава?

— Луиз ми каза, че си се обаждала в офиса и исках да разбера за какво си ме търсила.

— О, да, обаждах се. Но не е нищо спешно. Исках да те питам за… м-м… общата ни сметка.

— Аха. — Той се опита да не покаже разочарованието си. — А иначе как си?

— Много добре — дистанцирано отвърна Мишел. — Много бачкане, нали знаеш как е. А сега на главата ми е един ужасен проект.

— Чак пък ужасен?

— И още как. Успяхме да получим поръчка за реставрация на катедралата на Сиймър стрийт, която е на деветдесет години. Първоначално изглеждаше проект-мечта. Но когато видях какво се крие вътре, зад стените на катедралата, мечтата се оказа тотален кошмар.

— Сигурен съм, че ще направиш чудеса и накрая всичко ще бъде идеално. — Килбърн се усмихна, припомнил си неотслабващия ентусиазъм в началото на всяка нова задача, с който Мишел се трудеше, наведена над плановете и чертежите.

— Имам вече няколко идеи — скромно отговори тя. — Но шефът ми се притеснява, че мога да я преобразя на джамия или синагога.

— Типично в твой стил — подсмихна се той.

— Какво правят Мат и Дейна? — запита Мишел. В гласа й прозвуча топлина и искрен интерес.

— Добре са. Мат ме питаше за теб преди няколко дни. Каза, че ти си била причината да не съм продал къщата досега.

— А ти какво му отговори? — попита предпазливо тя след малка пауза.

— Да си дояде овесените ядки. — Килбърн внезапно се почувства доста по-неуверен.

— А с Кира какво става?

— Напоследък е трезва. — Не му се искаше да навлиза в темата. — Нали знаеш, напредва ден по ден.

— Много съжалявам за това, което казах за нея онзи път, Греъм — меко каза Мишел. — Нямам право да намесвам Кира в нашите взаимоотношения. Не беше честно към нея… пък и към теб.

— Ти беше права, Мишел. Кира беше много тежко бреме за теб и за нас. И причината за това е в голяма степен моето отношение към нея, това, че не съм успял да поставя някакви граници между нея и себе си и винаги съм я допускал в личното си пространство. Напоследък тя е по-добре, но ако не удържи и този път, със сигурност ще ми се наложи да тегля чертата помежду ни. Да престана да я дундуркам.

— Хммм — замислено проточи Мишел.

— Аз няма да остана още дълго във Филаделфия — смени темата Килбърн. — И когато се върна у дома… — Той замълча в очакване на реакция, която не последва. — Помислих, че може би ние с теб бихме могли да опитаме… да видим дали… може би да оправим нещата помежду ни.

Последвалото мълчание бе по-тежко от всяка физическа болка. Накрая тя се прокашля и уморено отвърна:

— Греъм, напоследък положих доста усилия да си наложа вече да не се обръщам назад и да не повтарям грешките си. Вече съм на трийсет и две и е крайно време да започна да устройвам живота си.

— Права си, Мишел. — Жилото на думите й се заби дълбоко в сърцето му. — Не трябваше да ти се обаждам ни в клин, ни в ръкав…

— Греъм, нямах предвид теб. Честно. Имам предвид грешки като тази, че те упреквах, защото имаш сестра алкохолик. Като тази, че бях твърде задоволена от начина си на живот и не ми се искаше да предприема следващата стъпка. Сега за пръв път в живота си съм сама и съм поела изцяло отговорността за себе си. Много ми липсваш, но…

— Но може би това е по-добре за теб — примирено довърши мисълта й той.

— Не зная. Може би съм имала нужда от това.

— Добре, Мишел. Беше ми много приятно да те чуя. Желая ти успех. И се грижи за себе си.

— Греъм, защо не ми се обадиш, когато се прибереш у дома? Бихме могли да се видим и да вечеряме заедно някой ден.

— Да вечеряме заедно? — В него пламна искра оптимизъм.

— Да започнем с една хубава вечеря — предложи спокойно Мишел. — И после ще видим какво ще се получи.

Сбогуваха се и той затвори телефона. Беше изтощен от напрежение и умерено обнадежден. Съблече се и само по бельо се гмурна под завивките, но сънят не идваше. Въртеше се и се мяташе, неспособен да укроти бурния поток мисли, препускащи през главата му.

След като се убеди, че няма да може да заспи, отново вдигна телефона и се обади в дома на сестра си. Във Ванкувър беше само девет часа вечерта и никой не си бе легнал.

— Здрасти, вуйчо Греъм! — звънна гласът на племенника му.

— Здравей, приятелче! Къде е мама?

— Излезе.

— Къде отиде? — Той се постара да не проличи притеснението му.

— На една от ония, нейните срещи — бла-бла-бла…

По този начин Мат говореше за срещите на майка си в дружеството на анонимните алкохолици. Килбърн облекчено въздъхна.

— Ти нали се грижиш за семейството, докато мен ме няма?

— Да бе! Ти май си забравил, че съм само на десет години?

— Вярно бе! Значи, още няма смисъл да купувам онзи мотоциклет, който бях харесал за теб — пошегува се той, а племенникът му отсреща иронично изпъшка. — Майка ти е наред, нали?

— Надявам се. Сутрин не се чувства зле, както беше преди — проницателно отвърна малкият.

— А Шейна как е?

— Още не може да дойде на себе си след историята с оня мръсник Роби Маркъм. Момичета… — презрително добави Мат.

— Никога няма да ги разбереш напълно, това го запомни от мен — засмя се вуйчо му. — Слушай, Мат, аз се прибирам след няколко дни. Какво ще кажеш двамата с теб да прескочим до пързалката и да поблъскаме шайбата?

— Няма проблеми — щастливо отвърна той. — Но мисля, че вече не си ми от категорията. Годинките започват да ти натежават, вуйчо Греъм.

— Не знам откъде ги вадиш тия приказки, но със сигурност ще обърша леда с теб, малък нахалнико!

Килбърн продължи да се усмихва и след като затвори телефона. Беше направо чудесно, че Кира успява да се задържи трезва. Пак легна, но сънят не идваше въпреки умората. Прехвърли през ума си събитията откакто за пръв път чу за мултирезистентния микроб, открит в слюнката на Томас Малек. Не виждаше особена заслуга за себе си, че пръв се бе сетил да противопостави „Оралоксин“ на МРГАС — ако не той, някой друг лекар щеше да направи същата връзка. По-скоро се притесняваше от развитието на събитията и неочакваните усложнения.

Докато се мъчеше мислено да подреди всички детайли в строга хронологична последователност, езичето на вратата щракна и тя тихо се отвори. Дочу предпазливите стъпки в тъмната стая, пресегна се и запали нощната лампа до леглото си.

Сет Коен стоеше прав до леглото си. Облечен все така в бялата риза и тъмния панталон, с които бе излязъл по-рано, само косата му бе доста по-разрошена.

— Извинявай, Греъм. Дано не съм те събудил.

— Не. Не спях. Пък и ти беше много тих. — Килбърн погледна часовника на нощното шкафче, който показваше два и петнайсет след полунощ.

— Успя ли да се поуспокоиш? — загрижено попита Коен.

— Благодаря, по-добре съм.

— Това е чудесно. Сега няма да е зле и ако можем малко да поспим. — Той се упъти към банята, но Килбърн го спря по средата на стаята:

— Сет, мислех си за моята роля в цялата тази история.

— Каква твоя роля? — Детективът се обърна с лице към него.

— Ролята ми на доктора, изправил един срещу друг бактерията и медикамента. Не ти ли се струват прекалено много съвпаденията? Натъквам се на два от най-ранните случаи на МРГАС и работя в болницата, която провежда обхватни клинични тестове на „Оралоксин“, единственото лекарство, което може да го спре?

— Може би си прав — скръсти ръце на гърдите си Коен.

— Излиза, че някой доста се е потрудил да разпространи микроба в точно определени градове — Ванкувър, Сиатъл, Портланд и Сан Франциско.

— Четирите града, в които се провеждат клиничните тестове на „Оралоксин“ — допълни мисълта му Коен. — Много трудно е да отдадем това на чистата случайност.

— Мислиш ли, че някой е разчитал, че аз или някой друг от лекуващите лекари, ще направим връзка между „Оралоксин“ и МРГАС? — Логическата насока на разсъжденията притесняваше Килбърн все по-силно.

— Някой, който има финансов интерес от успеха на „Оралоксин“…

— Точно така. — Кръвта нахлу в главата на Килбърн. Сърцето шумно туптеше в ушите му. — Ти чу какво каза Нийл Райлън — от АХЛ никога не биха одобрили медикамента, ако знаеха за усложненията с костния мозък. Освен…

— Освен ако той е единственото средство за борба със смъртоносна болест.

— Точно така.

— Разбирам те — замислено каза Коен. — Ще трябва да научим нещо повече за „СептоМед“ и за хората, които работят там.

— Сет, това е много голяма фирма.

— Нас ни интересуват преди всичко онези, които са били пряко свързани с проекта „Оралоксин“. Спомни си какво каза Райлън — информацията за проблемите с костния мозък е била известна само в съвсем тесен кръг.

— Сигурно си прав — намръщи се Килбърн. — Но е много нелогично: когато за пръв път поисках разрешение за клинично прилагане на лекарството, вицепрезидентът по научноизследователската дейност, Люк Мартино̀, ми отказа категорично.

— Може би не е замесен — сви рамене Коен. — А може би това е било тактически ход.

— И на мен така ми се струва. Мартино̀ не ми позволи да дам лекарството на умираща пациентка. Но нямаше нищо против да го тествам в лабораторията.