Даниел Кала
Резистентност (64)

63

Филаделфия, Пенсилвания

Ник Снайдър почеса бръснатата си глава. Още не бе привикнал към новата си външност и допирът до бодливата повърхност на скалпа му бе неприятен. Сам в просторния офис на Елън Хортън, разположен зад залата на лабораторията, той си припомняше последната среща с нея. Видя я отново: прикована към волана на колата си, тя седеше неподвижна и мълчалива в изпълнения с отработени газове гараж, а отнесеният й поглед отказваше да срещне очите му.

Отегчен от нахлулите спомени, Снайдър надникна през процепа на хоризонталните щори, които покриваха стъклената стена между кабинета и лабораторията. Голямата зала бе ярко осветена и той можеше спокойно да я наблюдава, скрит от тъмнината в кабинета.

Лабораторията напомняше гимнастически салон с квадратната си форма и площта от над сто и тридесет квадратни метра. Цялата в бяло, изпълнена с миризмата на дезинфектанти, залата бе разделена от четири реда високи до гърдите му лабораторни работни маси. В дъното, до вътрешната стена на сградата, заемащ една трета от дължината й, се простираше още един ред шкафове. Масите изобилстваха с компютри, микроскопи, центрофуги и множество други апарати, чието предназначение той не можа да определи. Десетина по-големи и сложни машинарии, монтирани направо върху линолеума на пода, заемаха част от пространството между масите.

Гравираните стъклени врати се разтвориха и в залата с агресивни крачки нахлу мъж, който бързо стигна до редицата шкафове до стената. Спря се и огледа залата. Очите на Греъм Килбърн не намериха в нея този, когото търсеха.

Според описанието, което му бе дал поръчителят, следващият мъж, влязъл в залата, трябваше да е Сет Коен. Последва го Лина Лопес, миниатюрна и изящна, както му я бяха описали. Както беше предположил, тримата се събраха до задния ред маси. Двамата лекари застанаха от двете страни на Коен — Килбърн вляво блокираше стъклената врата, докато Лопес застана отдясно, на една ръка разстояние от него.

— Люк? — провикна се тя.

Снайдър остана неподвижен.

— Мартино̀? — извика и Килбърн.

Коен протегна ръка зад гърба си и извади пистолет. Насочи го пред себе си и със спокоен глас каза високо:

— Край на игрите, Мартино̀. Излизайте.

Снайдър чакаше този момент. Отвори вратата на кабинета и пристъпи напред в обляната от светлина лабораторна зала. Оръжието в ръката на Коен се насочи към него. Усещаше, че мушката на пистолета е закована в средата на гърдите му.

— Д-р Мартино̀ поднася извиненията си, че няма да може да се присъедини към нас — спокойно каза Снайдър.

Двамата лекари очевидно се стреснаха, но Коен не показа признаци на изненада.

— Вдигни ръце и ги постави зад главата си, Форбс — каза той спокойно. — Веднага!

Смая го споменаването на името Форбс. Съсредоточи се, каза си той и бавно поклати глава.

— Уейн Форбс почина — каза им Снайдър невъзмутимо.

— Горе ръцете! — повтори Коен и поклати пистолета, който държеше в ръка.

— Тая няма да я бъде, сержант Коен — поклати отново глава другият.

— Напротив, ще я бъде, Форбс. Или Тайлър, или който и да си сега. — Детективът фиксира пистолета и с другата си ръка.

Това, че Коен знаеше и другото му измислено име, вцепени Снайдър, но той бързо се окопити.

— Сержант, вижте какво държа в дясната си ръка.

Погледите им се насочиха към ръката му, стиснала устройство за дистанционно управление с размера на кутийка кибрит. Коен започна да проумява ситуацията, но не отмести прицела си нито на милиметър.

— А сега погледнете под плота на масата точно пред вас — продължи спокойно Снайдър.

Очите на лекарите се вторачиха в голямата колкото пъпеш сива топка, подобна на маджун, в средата на която мигаше червена светлинка. Без да отмества поглед натам, Коен попита:

— Какво е това?

— Три килограма „Семтекс“. — Снайдър бавно вдигна ръката с дистанционното пред гърдите си. — Доколкото ми е известно, той все още си остава най-добрият пластичен експлозив.

Ръцете на Коен се поколебаха. Той погледна под плота и видя намиращия се там експлозив.

— Детектив, взривът на такова количество експлозив ще бъде смъртоносен поне в радиус от петнайсет фута. Никой от вас няма да оцелее, убеден съм, че знаете това не по-зле от мен. — Снайдър притисна дистанционното към гърдите си. Ситуацията го забавляваше.

Изминаха десет мъчителни секунди преди Коен да отпусне надолу ръцете, държащи оръжието.

— Хвърлете пистолета на пода пред вас, сержант — нареди Снайдър.

— Сет, недей! — извика Лопес.

— Той знае какво трябва да направи, д-р Лопес. Нали така, сержант?

Коен остави пистолета да се изплъзне от ръката му и да изтрополи с металически звук на пода пред него.

— Къде е Мартино̀? — изръмжа Килбърн. — Чухме гласа му.

Снайдър протегна лявата си ръка зад гърба и извади своя пистолет, деветмилиметров „Глок“. Насочи го към Коен, след което остави внимателно дистанционното управление на експлозива на масата до себе си. После бръкна в джоба на якето си и извади от там миниатюрен касетофон. Натисна някакво копче и до тях се разнесе гласът на Мартино̀: „Лина, Греъм, Сет, чакам ви в лабораторията!“.

— Д-р Мартино̀ нямаше възможност да дойде, затова ме изпрати с този запис — усмихна се отново той.

— Ти, мръсен кучи син! — възкликна Килбърн.

Снайдър сви безразлично рамене и пристъпи няколко крачки напред. Насочи пистолета към главата на Килбърн и каза:

— Д-р Килбърн, моля, доближете се до приятелите си. — Имаше пълно доверие на експлозива, но предпочиташе да ги събере по-близо до масата, под чийто плот го бе инсталирал.

Килбърн не се помръдна.

— Как ще замаскирате това убийство? — попита той.

— Не ми влиза в работата. Но от това, което съм чувал, промишленият шпионаж създава все повече проблеми, особено на големите компании. Дори и фармацевтичната индустрия не е имунизирана срещу него.

— Не говорите сериозно — възрази Лопес.

— Напротив, съвсем сериозен съм. Освен това, закъснявам. — Той насочи дулото на оръжието си право към лицето на Лопес. — Д-р Килбърн, имате три секунди да се присъедините към приятелите си. Ако не го сторите, ще вкарам куршум между очарователните очи на д-р Лопес — изсъска той. — Едно… две…

С посърнало от поражението лице Килбърн бавно запристъпва към другите двама, отдалечавайки се от вратата на лабораторията.

Снайдър долови сивата сянка, промушваща се зад него.