Даниел Кала
Резистентност (66)

65

Филаделфия, Пенсилвания

Килбърн и Лопес следваха Коен през вече познатите им коридори на Университетската болница на Пенсилвания към отделеното със стъклени стени помещение за следоперативно лечение. Влязоха вътре и Килбърн видя Лийч, вече дошъл в съзнание след упойката, да обръща поглед към тях. Лежеше с леко повдигната глава на заобиколеното от монитори легло. Червена пластмасова торбичка, закачена на висок статив, вливаше кръв във вената на дясната му ръка. Лявата част на гръдния му кош бе плътно покрита с бинтове. Дренажни маркучи отвеждаха кръв и въздух от левия му бял дроб в специалния съд с по-ниско от атмосферното налягане, поставен на пода до леглото. През силно прежълтялото му лице минаваше кислороден шланг, обогатяващ вдишвания от него въздух.

Въпреки видимите поражения, нанесени на тялото, от очите на Лийч искреше несломимият му жизнерадостен дух.

— Хей, Кей Си, следващият път, когато ме поканиш, мисля да се задоволя само като ти пратя картичка — засмя се той, но смехът бързо премина в кашлица.

Коен извади бинтованата си лява ръка от висящия през врата му бандаж, в който я носеше, и потри превръзката, покриваща дълбоката порезна рана на челото му.

— Обещавам да ти напомня — усмихна се той в отговор. — Как си, Ром, боли ли много?

— Не — поклати глава Лийч. — Работили са добре, а освен това съм натъпкан с обезболяващи. Споменаха нещо, което звучеше като епидурално замразяване. Въобще не усещам къде са ме рязали.

— Хирургът каза, че куршумът е минал само на инч от сърцето ти.

— Виждаш ли колко полезно може да бъде понякога, ако не си с широко сърце? — отново се пошегува раненият.

— Нищо подобно, сърцето ти е толкова голямо! — Лопес доближи леглото, наведе се над него и целуна двете му бузи.

— Ей, по-внимателно! Аз съм женен човек — възкликна той, учудено вдигнал вежди към нея. — С какво съм заслужил такова внимание?

— С това, че ни спаси живота — усмихна му се Лопес. — Беше направо невероятен вчера.

— И аз искам да ти благодаря, Ром — ухили се Килбърн. — Но нямам намерение да те целувам.

— Това направо ще ме съкруши, докторе — изсумтя Лийч. Обърна поглед към Коен и попита: — Форбс е мъртъв, нали?

— Аха — отговори Коен. — Разбира се, той въобще не е Форбс, нито Тайлър или Ник Снайдър, както пише на документите, които са открили в джобовете му. Прекарали са отпечатъците от пръстите му през националната база данни и са установили, че принадлежат на някой си Мъри Адамуел от Кливлънд. Убил е дядо си по време на лов, когато е бил на четиринайсет. До навършване на пълнолетие е бил затворен в дом за малолетни престъпници. След това няма досие.

— Явно е усвоил занаята още в дома — изсумтя Лийч, налегнат от нов пристъп на кашлица. — Крил е пистолет в ръкава си, нали?

— Да. Използвал е устройство от типа Стълбата на Яков^[1] с пружинен спусък. Когато е дръпнал халката, окачена на пръста му, устройството е изхвърлило в ръката му малък револвер „Черна вдовица“. Сигурно е използвал същата хватка, за да убие Фризера.

— Бил е добре оборудван, копелето му с копеле.

— Аха — кимна Коен. — Доста се е потрудил, за да организира експлозията в лабораторията. Ченгетата откриха двама мъртви служители на охраната. Интересно, че не е използвал магнитните им пропуски. Явно си е бил осигурил достъп до сградата по друг начин.

— А къде е Мартино̀? — запита Лийч.

— Никой не знае — поклати глава Лопес.

— Спецовете от отдел „Убийства“ проследиха обаждането му до Лина от миналата нощ — продължи Коен. — Използвал е клетъчен телефон. Намирал се е на няколко мили от сградата на „СептоМед“. Някъде в началото на Честнът стрийт, близо до реката Скайлкил.

В стаята влезе висока медицинска сестра, облечена в болничен халат.

— Съжалявам, че се налага да ви прекъсна, но трябва да сменя превръзките на г-н Лийч — властно заяви тя. — Можете да се върнете след това.

— Няма да ви се обидя, ако тогава донесете малко цветя — подсмихна се болният.

— Ром, говорих с Джина, преди да дойдем тук — каза Коен. — Тя и Софи пристигат днес следобед.

— Знам, партньоре. — Гласът му прегракна. — Благодаря ти. И не забравяй да ме държиш в течение.

Сбогуваха се и напуснаха помещението.

— Жалко, че вече са изписали Райлън. Бих искал да поговоря още веднъж с него — каза Коен, когато стигнаха до асансьорите.

— Ами Андреа Баингтън и Харви Абрам? — попита Лопес, хванала го за лакътя.

— Ще започнем с Баингтън. Ед сигурно вече я е довел в участъка — отвърна той.

— Много добре. Двамата с Мартино̀ ми се сториха доста подозрителни, когато разговаряхме с тях онзи ден.

— След като семейството й е създало фирмата, тя сигурно има значителен дял от акциите — отбеляза Килбърн. — Нали чухте какво каза Райлън: че „СептоМед“ може да не оцелее след провала на трети нов антибиотик? Може би финансовото благосъстояние на Баингтън също зависи от успеха на „Оралоксин“.

— Напълно възможно — съгласи се Коен. Той изгледа последователно Килбърн, после Лопес. — Вие двамата свършихте много повече работа, отколкото ви влиза в задълженията. И ако искате да се прибирате у дома…

— Аз ще остана за погребението на Елън — мрачно пророни Килбърн. — Горката, не е имала много близки хора приживе.

Лопес се усмихна на детектива. Протегна ръка и нежно погали превръзката на челото му.

— Никъде няма да ходя, Сет.