Даниел Кала
Резистентност (53)

52

Филаделфия, Пенсилвания

Самолетът излетя от летището на Сиатъл малко преди шест часа сутринта, но заради смяната на часовите пояси кацнаха на международното летище във Филаделфия в един след пладне. Подранилата лятна горещина замая Килбърн, който се нареди на опашката за такси пред сградата на летището. До него Коен бършеше потта, избликнала по веждите му. Единствено Лопес мързеливо се наслаждаваше на жегата, която очевидно не я притесняваше.

— Как успяваш да не се изпотиш при тая жега, Лина? — попита Килбърн, докато попиваше капките по челото си.

— Родена съм в Централна Америка и съм израсла в Аризона — усмихна се тя. — За пръв път, откакто се преместих по Северозападното тихоокеанско крайбрежие, не ми е студено.

— Греъм — Коен му посочи близкия вестникарски щанд, — популярността ти те е изпреварила.

На първата страница на „Филаделфия Инкуайър“ с големи букви се четеше: „КАНАДСКИ ДОКТОР НАДВИВА СУПЕРМИКРОБА С ФИЛАДЕЛФИЙСКО ЛЕКАРСТВО“.

Килбърн въздъхна. Новините за МРГАС и „Оралоксин“ бяха водещи за всички вестници, които бе прелистил по време на полета. Елън Хортън също бе извадена от анонимност. От всички вестници го гледаше нейна размазана черно-бяла снимка, вероятно от разрешителното й за шофиране, изровено от полицейските архиви. Макар че не бяха успели да се доберат до нея и да я интервюират, процесът на обожествяване от страна на медиите бе започнал, дори преди официалното комюнике на „СептоМед“. Името на „младия гениален микробиолог“ се спрягаше наред със споменаване за Нобелова награда.

Новината предизвика у Килбърн смесени чувства. Знаеше, че няма да мине много време и ще се намери журналист, който ще се опита да развенчае новосъздадения идол и силно се съмняваше, че Елън ще е в състояние да понесе критиката на медиите. Потърси телефона из джобовете си, отдръпна се настрани и набра телефоните на Хортън — първо пряката линия в офиса й, а след това опита на домашния. И на двете места му отвърна телефонният секретар: „Вие се свързахте с телефонния секретар на д-р Елън Хортън. В момента не мога да отговоря на обаждането ви. Моля, оставете съобщение и аз ще ви потърся веднага, след като ми бъде възможно“.

Разочарован, той се обърна към спътниците си, които бъбреха, наредени на опашката. Направи му впечатление близостта им и пробягващата помежду им интимност. Още по време на полета забеляза топлотата, с която Лопес се обръщаше към детектива, честите докосвания на ръката и лакътя й до неговите, искрения смях, с който отвръщаше на думите му. Коен не показваше толкова демонстративно симпатиите си, но през цялото време бе изцяло погълнат от Каталина Лопес.

Килбърн отбеляза на себе си, че двамата си пасват чудесно. Спокойната разсъдливост на Коен допълваше емоционалната и решителна докторка. От друга страна, нарастващата им интимност подсили собственото му усещане за самота. Спомените за Мишел нахлуха с нова сила в мислите му, които тя практически не бе напускала, откакто Луиз му каза за обаждането й. Съобщението поднови надеждата, че тя има нужда от него така, както той се нуждаеше от нея.

Коен прекъсна с жест отнесените му мечти. Млад мускулест шофьор на такси с късо подстригани коси вече товареше куфарите им в багажника на колата си. Килбърн с облекчение се настани на задната седалка на охладения от климатика автомобил. Колата се отдели от терминала и те потеглиха.

— Бая горещо е днес — подметна таксиджията.

— Имате ли идея кога ще се разнесе тая жега? — попита го Килбърн.

— Нямам представа. Я да видим! — Той се пресегна, включи радиото в колата и усили мощността на звука. — След новините ще кажат метеорологичната прогноза.

Радиото се включи по средата на фразата, изричана от мелодичен женски глас: „… и властите не са дали досега информация за причината на смъртта. До момента не успяваме да се свържем с никой от ръководството на «СептоМед Фармасютикъл» за коментар на случилото се. Ще продължаваме да ви информираме за развитието на случая. Други новини. Пътните органи…“.

— За чия смърт говори тя? — Лопес погледна Коен, после Килбърн с широко отворени очи.

Коен поклати недоумяващо глава, а Килбърн се наведе напред към водача и попита:

— Знаете ли нещо повече за тази история? Кой е умрял?

— Нямам идея — сви рамене шофьорът. — Но сега ще се опитам да намеря нещо. — Той натисна бутона на радиото и започна да претърсва станциите.

Наведен напред, на Килбърн му се наложи да изслуша реклама на местен търговец на автомобили, после да бъде информиран за ново вълшебно средство за лечение на плешивост. Чак след това до него достигна плътният мъжки глас на диктора, който обяви начало на емисия местни новини.

— Новините от последния час — обяви тържествено говорителят. — Филаделфийската полиция съобщи, че рано тази сутрин, в дома й в Маунт Айри, е открита мъртва д-р Елън Хортън. Полицията отказва да назове причина за смъртта и не съобщава никакви подробности. — Гласът му леко се повиши и зазвуча по-информативно: — Четирийсетгодишната изследователка се прочу наскоро с изобретяването на лекарството „Оралоксин“, което е единственото известно средство за борба с МРГАС, новооткрития супермикроб, причинил огнища на смъртоносни инфекции в Сан Франциско, Ел Ей и Сиатъл. Лечението е било…

— Бихте ли превключил пак на времето, моля? — тихо каза Килбърн и се облегна назад на седалката.

— О, Греъм, толкова съжалявам… — Лопес докосна рамото му с ръка.

— Тя ме повика — мъчително преглътна той. Обхвана го силно чувство на вина. — По дяволите! Трябваше да й кажа, че идвам.

— Греъм — опита се да го успокои Коен, — ние все още не знаем как е починала.

— Ти си детективът — сопна му се Килбърн. — Какво, според теб, се крие зад подобно полицейско съобщение?

— Най-вероятно — самоубийство — делово отговори Коен. Наведе се напред и го погледна в очите. — Но в тези случаи нищо не е сигурно.

Килбърн кимна, съжалил, че му се сопна.

— Ще можем ли да научим нещо повече, Сет?

— Имам един приятел в тукашното полицейско управление. И без това имах намерение да му се обадя. Ще се опитам да науча от него повече подробности.

Килбърн се обърна настрани и се загледа през прозореца. Едва сега забеляза, че са излезли от магистралата и се намират сред задръстванията и небостъргачите в центъра на Филаделфия. Мисълта, че Елън е мъртва, го проряза като леден кинжал. Последните седмици бяха съживили старата дружба и годините, през които не бяха поддържали връзка, му се струваха само миг. Превъртя отново в ума си последния им разговор. Отчаянието й и лабилното й състояние бяха толкова очевидни. Потръпна от спомена как й бе казал, че е твърде зает, за да дойде при нея във Филаделфия. Беше зарязал приятелката си точно когато тя е имала най-голяма нужда от него. Също както някога в Торонто, но този път смъртта бе необратима.

Таксито спря пред хотела колкото да разтоварят багажа си, след което продължиха на запад, през река Скайлкил и покрай Университета на Пенсилвания. Шофьорът спря пред сградата на полицейското управление на Шестнайсети район.

Следвайки указателните табелки, стигнаха до офис с надпис Отдел „Тежки престъпления — Убийства“. Коен даде името си на възрастната червенокоса секретарка, която безразлично ги упъти към дъното на коридора.

Не бяха стигнали и средата на коридора, когато вратата се отвори и от нея изскочи едра тромава фигура. Лейтенант Ед Франклин имаше къса прошарена коса, сплескан нос и огромни очи. Висок поне метър и деветдесет, с тегло над 120 килограма, чернокожият полицай се провикна с гръмотевичен глас:

— Ей, да пукна, ако това не е Кашерното ченге! — Приближи се към тях и стисна Коен в яка прегръдка.

— Как си, Ед? — усмихнато го запита Коен, след като се измъкна от железните обятия на приятеля си.

— Супер, човече, супер! Само дето отскоро съм дядо. Можеш ли да повярваш, Сет? Аз съм на годините на твоя смотан партньор, а имам внук, който не е много по-малък от дъщеричката му!

— Поздравления, Ед! — Коен потупа лейтенанта по рамото. — Като стана дума, Ром ти изпраща най-сърдечни поздрави и пожелания за всичко най-хубаво.

— Айде бе!? — изкикоти се Франклин. — Ще го поздравиш от мен и ще му предадеш, че най-хубавото нещо на Филаделфия е, че тук няма никакъв Роман Лийч.

Коен се засмя и му представи приятелите си:

— Ед, това са д-р Лина Лопес и д-р Греъм Килбърн. Лина работи в Центъра за контрол на заболяванията, а Греъм е специалист по инфекциозни болести от Ванкувър, Канада.

— Радвам се да се запознаем. — Франклин разтресе ръката на Лопес, след това и на Килбърн. Обърна се към Коен с усмивка, разкрила зъбите му. — И за какво си довел тези доктори със себе си във Фили?

— Работим заедно по един случай.

— Какъв случай? — направи гримаса Франклин. — Я по-добре да влезем в моя кабинет.

Влязоха в скромния, но добре обзаведен кабинет, чиито стени бяха покрити със снимки на лейтенанта в семейна среда и в компанията на множество градски първенци. Той подреди три метални стола около бюрото си и седна в доста изтрития кожен стол срещу тях.

— И така, Сет, какви ветрове те довяха тук заедно с тези уважаеми лекари без граници^[1]? — започна той.

— Нещата са доста сложни, Ед — въздъхна Коен.

— При теб винаги са сложни, Кей Си — подсвирна другият. — Но аз обожавам сложните случаи. — С тези думи той скръсти ръце зад тила си и се облегна назад, готов да чуе разказа на колегата си.

Коен му обясни накратко как разследването на случая на двойно убийство го е довело до епидемията на МРГАС във Ванкувър и Сиатъл. Лопес и Килбърн допълваха разказа му с медицински пояснения, където беше необходимо. Накрая стигнаха до Тайлър-Форбс и това, че е бил засичан нееднократно във Филаделфия.

— Исусе Христе! Мислех си, че след трийсет години в отдел „Убийства“ нищо не може да ме изненада. „СептоМед“, а? — Франклин направи пауза. — Споменават ги във всички новини през последните двадесет и четири часа, още преди самоубийството на техния учен.

— Значи е било самоубийство? — намеси се Килбърн. Болката отново го прониза.

— Говорих с момчетата от групата за разследване на местопрестъпленията към Тринайсети участък преди по-малко от половин час. Ако беше убийство, щяха да ни го прехвърлят на нас, убийствата са наша грижа. Това, разбира се, е съвсем неофициална информация, докторе.

— И какво се е случило, Ед? — запита Лопес.

— Отравяне с въглероден оксид. Намерили са я седнала на предната седалка на колата си в затворения гараж.

— И не са открили нищо подозрително? — Коен замислено потри брадичка с палец и показалец.

— Всичко изглежда недвусмислено ясно — намръщи се Франклин. — Вратите на колата и гаража са били затворени. Освен това, оставила е бележка.

— Какво е написала? — попита Килбърн със свито сърце.

— Не знам. Не съм виждал бележката.

— А дали ще можем ние да я видим? — настоя Коен.

Франклин се наведе напред и тупна с длани по бюрото:

— Сет, караш ме да направя нещо, което не е съвсем редно. Строго погледнато, разследването все още не е приключило и ти знаеш много добре какъв е редът.

— Но това е много съществен елемент и за нашето разследване!

Франклин замислено потри очите си. После кимна с глава, стана от стола и с неподозирана за тежката му снага пъргавина се отправи към вратата. Подметна през рамо:

— Чакайте ме тук. — И излезе от кабинета.

— Добре ли си, Греъм? — състрадателно попита Лопес.

Той кимна с глава и отвърна с измъчена усмивка на загрижения й поглед. Трябваше просто да й кажа, че идвам.

Пет минути по-късно, с лист хартия в ръка, Франклин се завърна в кабинета си. Седна на мястото си зад бюрото и безмълвно плъзна към тях копието на предсмъртното писмо на Хортън.

Коен го взе в ръце. Килбърн и Лопес зачетоха през раменете му. След миг Коен въпросително погледна към Килбърн:

— Кой е Нийл?

— Нямам представа. Елън никога не го е споменавала. — Той замълча. — Спомням си много добре, че когато разговаряхме миналата седмица, тя ми се оплака, че е съвсем самотна.

— Може би това е част от проблема — намеси се Лопес. — От писмото излиза, че съжалява, дето е изоставила този Нийл.

— Като че ли… — притеснено измънка Килбърн. Това никак не се връзваше с онази Елън, която той добре познаваше.