Даниел Кала
Резистентност (2)

1

Портланд, Орегон

Паркира крадения черен „Форд Експлорър“ зад един контейнер за боклук в тъмната уличка. Когато изключи двигателя, светлините в купето припламнаха и той мярна собственото си отражение в огледалото за обратно виждане. Лицето, което надзърна оттам, бе съвсем чуждо. Гледаше го напълно непознат човек, с тридневна набола брада и щръкнали кичури черна коса с побелели връхчета, увесил на врата си тежък метален кръст на дебела верига. Някакъв долнопробен неприятен тип.

Денис Линдън Тайлър, както гласеше името на просрочената шофьорска книжка, ценеше високо порядъка в живота. Винаги бе гладко избръснат, в тъмно сако — семпло, елегантно и ненатрапчиво. Днес, обаче, изглеждаше като самоходна неонова реклама в лъскав син анцуг, блестящо бели маратонки „Найки“ със светлоотразители и най-натруфения фалшив „Ролекс“, който бе успял да намери. А от миризмата на собствения си евтин одеколон получаваше леки пристъпи на гадене.

Тайлър отклони погледа си от огледалото. Работата си е работа, повтори си на ум познатата мантра^[1]. Парите са добри. Съсредоточи се.

Слизайки от колата, инстинктивно приглади гънките по дрехата си. Ръката докосна тежкото парче метал под дясното му рамо. Допирът на пистолета бе като приятна интимна ласка.

Навлизайки в улицата, съзнателно смени обичайната си стегната походка с напереното подскачане, с което бе наблюдавал да се разхождат другите. След три седмици практика можеше без усилие да се движи по този начин, почти превърнал се в негова втора природа.

Мрачната улица, отворила се пред него, му бе пета за тази вечер. Още една от многото гнойни язви, събиращи отрепките на обществото на Портланд, които обикаляше от три седмици насам. Тук се стичаха най-долнопробните субекти, струпани на групи по входовете и пасажите между рушащите се сгради, преследващи единствената цел на жалкото си съществуване. Наркотиците.

Този път му провървя. Улицата беше пълна с наркомани — мъже и жени, сами или скупчени на малки групички. Някои изглеждаха толкова млади, като гимназисти. Едни се бяха облегнали на стените, други направо се бяха свлекли на земята. Изцъклените им безизразни очи със свити като топлийки зеници бяха вперени в нищото. Други непохватно поставяха турникети по ръцете си или по вратовете на своите партньори в търсене на вечно изплъзващата се вена, където да инжектират всичките химикали, които кръвта им може да поеме. Тайлър вече бе попривикнал към подобни гледки, но гърлото му все още се стягаше от зловонието на контейнерите с боклук и задушаващия мирис на нужда и отчаяние.

Неофициалната му униформа привличаше погледите на наркоманите, край които минаваше. Един висок слаб мъж с обезобразено лице и сплъстени коси се насочи с нестабилна походка към него и препречи пътя му. Без да промълви дума, той кимна към Тайлър.

Тайлър го премери с поглед от глава до пети. Бузите му бяха изпити, а мършавите му бледи ръце бяха осеяни с издайнически белези. Не, това не беше човекът, когото търсеше. Той поклати отрицателно глава. Наркоманът не помръдна. Тайлър се втренчи в него с полупритворени клепачи и подигравателна гримаса на присвитите устни. Това стресна човека, който побягна в тъмните сенки на близката сграда.

Същата безмълвна сцена се повтори с още четирима или петима обитатели на малката уличка. Забеляза няколко потенциални кандидати, но ги отмина, помнейки дадените му инструкции да избере наркоман с възможно най-болнав вид.

Някакво движение в края на пасажа, където светлините на главната улица блестяха като изход от тунел, привлече погледа му. Облегнатата на един контейнер мършава жена с мъка се изправи на крака и се насочи към Тайлър, залитайки.

Тя бе толкова изнемощяла, че му беше невъзможно да определи възрастта й в някакви по-тесни граници. Можеше да е както на двайсет, така и на четирийсет. Във все още лъскавите й черни коси цареше безпорядък, а пълните й устни бяха напукани до кръв. В хладната пролетна вечер тя бе облечена само с минипола и бюстие, откриващи хлътнал корем, прозиращи през бледата кожа ребра и невероятно мършави крака, еднакво слаби в бедрата и глезените. Татуираният на рамото й ацтекски бог на слънцето изглеждаше разкривен като картина, платното на която се е свило от времето. На същото рамо бе провесена розова плетена чанта, украсена с фалшиви кристали. Тайлър се взря в големите й сиви очи, в деликатната линия на носа й и си помисли, че някога е била доста привлекателна. В сегашния си скелетоподобен вид, с отворени гнойни рани по брадичката и бузите, тя бе просто отблъскваща.

Устните й се разтвориха в измъчена озъбена усмивка, открила счупен горен резец от дясната страна на челюстта й.

— Имаш ли нещо за мен, скъпи? — попита тя с гърлен глас, който би трябвало да бъде съблазнителен, но предизвика у него по-скоро съжаление. До обонянието му достигна изпълненият й с никотинова смрад дъх, смесващ се с нечистоплътното и болнаво ухание на тялото й.

Да, точно това търсеше. Той поклати глава и се усмихна.

— Какво търсиш, хубавице?

— Просяците не могат да искат много — изкикоти се жената. Тя се полюшваше на тънките си крака като дръвче, застигнато от ненадеен порив на вятъра. Усмивката й изчезна и бръчките по лицето й застинаха в решителна гримаса. — Аз съм старомодно момиче, драги, не ми трябват никакви мет^[2] говна. Харесвам само ейтбол^[3].

Старомодно момиче. Тайлър едва сдържа самодоволната си усмивка. Преди месец той нямаше идея какво е това ейтбол, но през последните няколко седмици бе раздал немалко пакетчета смес от кокаин и хероин, съставляващи наркотичния коктейл, предпочитан от мнозина любители на силната дрога. Без повече думи измъкна от джоба на дрехата си две отделни пликчета, обвити в сребристо фолио. Имаха смачкан и неугледен вид, съвсем различен от вида, в който Тайлър ги бе извадил от пълното с подобни пакетчета куфарче, където бяха и писмените инструкции. Беше се потрудил доста да ги тъпче с токовете на обувките си върху пода на хотелската баня, за да постигне сегашната им автентичност.

Постави пликчетата на отворената си длан и протегна ръка към нея, но когато тя се пресегна да ги вземе, сви пръсти около тях. Жената отдръпна ръка, като че ли я бе ударил. В погледа й, насочен към Тайлър, проблесна отчаяние. Мушна ръката си в чантата, но я извади оттам празна.

— В момента имам малко проблеми с мангизите, но мога да ти предложа нещо друго… — Тайлър много добре разбираше за какво става дума, но продължи да я гледа безизразно. — Можем да вземем стая тук, зад ъгъла.

Широко отворените й очи се взираха в него. Тя бавно прокара език по горната си устна, достигайки до зарастващата раничка в ъгъла на устата си.

— И там ще направя всичко, което поискаш. Всичко.

Опита се да полюшне кокалестите си бедра, като за малко не загуби равновесие. Направи стъпка встрани и посочи шепата му.

— Дай ми го, миличък. В замяна ще получиш най-страхотното чукане в живота си.

Мисълта усили отвращението на Тайлър, но той запази лицето си безизразно. Съсредоточи се. Той разтвори длан.

— Днес е твоята щастлива вечер. Нов съм по тия места и разполагам с няколко мостри. Тази е специално за теб. — Ръката на жената се стрелна към неговата и грабна пакетчетата с изненадваща пъргавина. След това се скри в дълбините на чантата й.

— Имаш ли си собствен такелаж? — попита Тайлър, имайки предвид спринцовката и иглата, които щяха да са й нужни.

— О, да, всичко си е тук — отговори разсеяно тя, стиснала чантата си, уплашена да не й отнеме дареното.

— Как се казваш?

— Каръл — изсумтя жената. Тя потръпваше неспокойно в желанието си да изчезне колкото се може по-бързо.

— Каръл — повтори той. Беше му забавно да прояви възпитанието на средната класа в тези обстоятелства. — Следващия път ще знаеш при кого да отидеш, когато имаш нужда, нали?

— Бъди сигурен, ти си моят човек, бейби — увери го тя, без дори да си направи труда да го попита за името. След това се завъртя на място и се заклати на кокилите си към контейнера.

Тайлър я проследи с поглед, докато изчезна в някаква пролука на близката постройка. Нямаше представа какво точно има в пакетчетата, които й беше дал, но бе уверен, че е нещо повече от обикновената смес кокаин и хероин. Солидната сума, депозирана в шифрованата му сметка на Големия Кайман, му нашепваше, че току-що бе съкратил значително остатъка от безпредметния живот на Каръл.

С един жест приглади острите и някак странни връхчета на косата си и той бе достатъчен, за да изтрие спомените за Каръл от съзнанието си. Тайлър се насочи към колата си, обърнал гръб на мрачния пасаж. Работата си е работа, повтори си той. Парите са добри. Съсредоточи се.