Даниел Кала
Резистентност (34)

33

Портланд, Орегон

Коен се беше прегърбил над разстлания върху бюрото му екземпляр на „Портланд Трибюн“. Рядко четеше вестници на работното място, но днес вниманието му беше привлечено от заглавието на първа страница, което зърна, докато прекосяваше преддверието на службата.

Лийч нахълта в кабинета му точно когато привършваше четенето на материала за втори път. Кръглото му червендалесто лице просветна:

— Трябва да ти направя снимка за спомен — подметна той, сочейки вестника пред своя партньор и шеф. — Портландските данъкоплатци ще бъдат много очаровани да узнаят, че ти плащат, за да четеш некролози и бейзболни резултати в работно време.

Коен игнорира закачката, сгъна вестника и му го подаде:

— Ром, видя ли това?

— Нищо не съм забелязал — продължи да го поднася Лийч, докато се настаняваше на стола от другата страна на бюрото му. — Ако ме попитат, ще се закълна, че си бил навън на наблюдения.

— Виж това — настоя сержантът, като намести вестника пред него и му посочи с пръст заглавието в долната част на страницата: „Плътоядни микроби се развъждат в сиатълските болници“.

Лийч се наведе напред, издърпа вестника от ръцете му и се зачете в материала. Когато свърши, му подхвърли обратно вестника и свирна с уста:

— Страхотно! Като че ли си нямаме достатъчно грижи тук — той посочи с небрежен жест прозореца зад гърба на Коен, — че да седнем да се кахърим дали няма да прихванем някоя чума, като ходим при доктора.

— Мисля, че това нещо е свързано — бавно продума Коен.

— Разбирам те, Сет. Мислиш, че този плътояден микроб е същият, дето се беше настанил в Каръл, нали?

— Точно това ми се върти в главата.

— И продължаваш да вярваш, че нашият убиец съзнателно я е заразил с тази гадост? — въздъхна Лийч.

— Ти настояваш да го наричаш „нашия убиец“, но я си представи, че той е дошъл в Портланд не за да убива, а специално да разпространи това. — Той посочи с глава вестника. — И че Джими и Фризера случайно са се изпречили на пътя му.

— Каквато и да е била причината Денис Тайлър да дойде в Портланд, той със сигурност идва тук за първи път — настоя Лийч.

— Нима?

— Преди малко успях да издиря негов братовчед във Фресно. Според него, Тайлър е изчезнал преди около четири години по време на самотно плаване към бреговете на Мексико. Тялото не е било намерено. Нито пък лодката. Братовчедът каза, че Тайлър може би е мъртъв.

— Защо „може би“?

— Изглежда, че нашият човек Денис е имал много сериозни проблеми с комара. Дължал е големи суми на няколко души. — Лийч направи жест с пръсти, като че ли броеше пари. — Братовчед му мисли, че има сериозна вероятност Тайлър да е симулирал смъртта си и просто да е отплувал, без да си плати дълговете.

— Разбра ли на кого е дължал пари Тайлър?

— Не и по име — подсмихна се Лийч. — Но ако кредиторите са от онзи тип хора, за които си мисля, много е възможно лодката му да е претърпяла корабокрушение в една от онези специфични сицилиански морски бури, ако ме разбираш.

Коен направи учудена физиономия.

— Както и да е — продължи партньорът му. — След като цели четири години се е губил из водите на Мексиканския залив, Тайлър ни в клин, ни в ръкав изплува на повърхността миналия месец. Открива си банкова сметка във Филаделфия, след което подава заявление за нова кредитна карта ВИЗА. — Той мушна ръка в джоба си, извади сгънат лист хартия и го подаде на Коен.

— Няма много плащания — забеляза той, след като разтвори листа и разгледа съдържанието му. После прегледа местата, където е била използвана картата: — Какво ли е търсил Тайлър във Филаделфия?

— Не е нещо, което може да се очаква от мореплавател: прахосал е два-три бона за дрехи и бижута. Познавам някои от магазините — предлагат висша мода за гангстери и рапъри. Скъпа стока, която се връзва идеално с новата му екипировка на сводник. Прекарал е две нощи в „Интерконтинентал“. За всичко друго, което Тайлър — или човекът, използвал неговата самоличност — е купувал, е било платено в брой.

— Ако въобще е било плащано — промърмори Коен. Очите му се взираха в последния ред от списъка, където се четеше името на голяма национална авиокомпания. Плащането беше отпреди повече от три седмици. — Интересно, за къде ли е летял с билет за повече от два бона?

— Току-що получих справка от фирмата. Няма да повярваш колко очарование и красноречие ми бяха нужни, за да си я издействам. Дори не съм прегледал още всичките плащания.

— Добра работа си свършил, Ром. — Коен одобрително поклати глава. — Ако не възразяваш, аз ще проследя плащането на самолетните билети. — Той взе молив и подчерта авиокомпанията на последния ред от справката.

— Как мога да възразя? Нали си старши по звание. — Това бе тяхна стара шега, но Коен си даваше сметка, че в нея има и елемент на истина, който понякога причиняваше търкания помежду им. — А пък съм и много по-любопитен да науча какъв тип порнофилми е гледал Тайлър по платения канал на „Интерконтинентал“.

След като изпрати Лийч, Коен се пресегна към телефона и набра безплатния номер на авиокомпанията, посочена в списъка. Премина през трима различни оператори, докато успя да стигне до мениджър, който да има право да съобщава информация за клиентите.

— Стараем се да бъдем много внимателни с информация от този род, сержант — обясни мъжът с носов глас и официален тон. — Знаете колко чувствителна напоследък е темата за защитата на личните данни на пътниците.

— Напълно съм съгласен — отговори му детективът, макар че беше убеден, че чиновникът отсреща просто си придава важност. — Но това може да бъде от ключово значение за разследване на двойно убийство. Ако се наложи да изискаме официално записите ви, вероятно ще се наложи да прегледаме нещата още по-детайлно — списък на пътниците и други подобни.

— Разбирам — проточи глас чиновникът. След кратка пауза въздъхна и продължи: — Нужно ми е малко време, за да получа нужната ви информация. Можете ли да ми съобщите телефонен номер, на който да ви позвъня?

Коен му съобщи номератора на централата на Полицейското управление на Портланд и своя вътрешен номер. След пет минути телефонът му звънна и той чу познатия глас:

— Господин Тайлър е купил двупосочен билет до Ванкувър, Канада — съобщи мениджърът по полетите.

Ванкувър! В главата му звънна тревожен сигнал. Пресегна се за вестника и прегледа отново статията, докато намери онова, което търсеше: „Службите по обществено здравеопазване във Ванкувър, Канада, се борят с подобно огнище на зараза“.

— Сержант, чувате ли ме? — разнесе се гласът на мениджъра в слушалката.

— Казахте двупосочен билет? — Гласът на Коен не издаваше напрегнатия бяг на мислите му.

— Да, направил е резервация за обратен полет на двайсет и трети, но билетът му не е с фиксирана дата и, доколкото виждам от справката пред мен, г-н Тайлър все още не се е завърнал. Или поне не се е завърнал с нашите самолети.

Може би мъжът, криещ се под името на Денис Тайлър, е отпътувал за Сиатъл с кола, а не със самолет, помисли Коен, след като затвори телефона. Зачете отново статията във вестника, търсейки подробности за времето на откриване на заразите. Не можа да открие точните дати, но и без това не беше сигурен колко време трае инкубационният период на тази инфекция. Все пак, имаше достатъчно данни, за да пресметне, че Тайлър е летял за Ванкувър десет дни преди да бъде открит първият случай на заболяване в Сиатъл и почти две и половина седмици преди Каръл да го е срещнала в Портланд. Беше ли Тайлър връзката между трите града?