Даниел Кала
Резистентност (15)

14

Филаделфия, Пенсилвания

Елън Хортън бе седнала зад малката конферентна маса в лабораторията си в „СептоМед“, втренчила поглед пред себе си. Графиките и таблиците, разпръснати по масата, плуваха пред очите й. От седмици бе очаквала с огромно нетърпение ранните резултати от клиничните тестове на създадения от нея „Оралоксин“. Но сега, когато преглеждаше доклада на чикагската болница — първата, приключила теста — тя се молеше единствено да не види в него съобщение, че някой от третираните пациенти е показал увреждания на костния мозък като страничен ефект от лечението.

Вдясно от нея, излегнат назад и подпрял глава с ръце, Нийл Райлън разсеяно разглеждаше таблиците и графиките, като че ли бяха неделен вестник. От лявата й страна Вик Лешчак, другият й асистент по проекта „Оралоксин“, приведен напред към масата, съсредоточено разлистваше копие на същите материали.

Макар и близки приятели, двамата мъже бяха пълна противоположност един на друг. Понякога ги оприличаваше на герои от стар шпионски филм, противници в Студената война. Райлън бе типичен самоуверен млад американец, чак до върха на розовите си бузи. Лешчак бе брилянтният, но мрачен източноевропеец. Плешивият стегнат петдесетинагодишен ветеринарен фармаколог бе избягал от Киев в началото на 80-те години. Подобно на други източноевропейски специалисти, които бе срещала, той страдаше от периодични пристъпи на носталгия. Макар да владееше много добре английски, предпочиташе украински в повечето си лични разговори. И всеки път, когато приемеше поканата му за вечеря, водеше нея и съпругата си Оксана в един и същ украински ресторант. Не бе споделял с нея нищо за предишния си живот и Хортън знаеше, че не се е завръщал в родния си град след рухването на Берлинската стена.

Райлън взе поредния лист от купчинката пред себе си. Усмивка озари лицето му.

— Видя ли тази графика? — посочи листа с грейнал поглед. — Времето за реакция в групата, третирана с „Оралоксин“, е по-кратко от това за интравенозния ванкомицин.

— Нийл, това са само двеста пациенти — размаха предупредително пръст Лешчак.

Райлън зяпна насреща му:

— Ти се майтапиш, Вик!

— Защо? — намръщи се Лешчак.

— Нашият орален антибиотик действа по-бързо при МРСА от най-добрия венозно вливан препарат и всичко, което можеш да кажеш, е… — Гласът му премина една октава по-ниско и наподоби комичния руски акцент на Борис Баденов^[1]: — „Това са само двеста пациенти“!

Хортън прехапа устни в неуспешен опит да скрие усмивката си.

Лешчак сви рамене и му отвърна с пресилен акцент:

— Нима ишкаш да слагаме сега шампанско и хайвер на маса ли?

— Исках да чуя смеха ти, Вик. Една усмивчица също би свършила работа.

Лешчак повдигна в гримаса левия ъгъл на устата си.

— Доволен ли си?

— Във възторг съм от теб! Слушай, Вик, ние се трепем от сума ти време в тази лаборатория. — Той обходи с насочен пръст стените без прозорци. — Убеден съм, че няма да е зле, ако от време на време празнуваме малките си победи. — Тупна с длан страницата пред себе си. — Като тази, например.

— Нийл е прав. — Хортън протегна ръка към китката на Лешчак, но се сконфузи и се спря на няколко инча. — Никога не съм си мечтала, че „Оралоксин“ ще действа по-бързо от интравенозните антибиотици.

— Не е там въпросът. — Лешчак премести погледа си от Райлън към нея. — Елън, изпробваме твоя антибиотик в лабораторията повече от три години.

— Е, и? — намръщи се Райлън.

— Знаем как действа срещу МРСА. — Лешчак потри с ръка наболата си брада. — Не се притеснявам дали ще бъде ефикасен.

— О, по дяволите! Пак започваме! — простена Райлън и завъртя очи.

Лешчак покри очи с ръце и продължи:

— Нийл, можем ли наистина да затворим очи и да се преструваме, че това не се е случило?

— Това никога не се е случвало! — Райлън сграбчи страницата, която лежеше пред него, и я размаха яростно. — Виж това. Тук има списък на всички наблюдавани странични ефекти, които изследователите от чикагския център са констатирали: главоболие, безсъние, стомашно-чревни разстройства, уртикарии… Никъде няма и помен от проблеми на костния мозък.

Хортън се пресегна и внимателно притисна ръката с листа към масата:

— Вик няма това предвид.

— Знам — отвърна Райлън с по-спокоен глас. — Но толкова пъти вече обсъждаме експериментите с примати. Не знаем какво стана с костния им мозък. И това само при две шимпанзета от стотици, може би хиляда. Това не означава… — Някой почука на вратата и той спря по средата на изречението.

На вратата стоеше Люк Мартино̀, елегантен както винаги, в своя двуреден морскосин костюм. До него бе изправена жена в стилен сив жакет, панталон и кремава блуза с пищна яка. Хортън разпозна привлекателната сивокоса дама, която й бе задавала въпросите на презентацията на „Оралоксин“ пред Съвета на директорите.

— Извинете за прекъсването — изрече любезно Мартино̀ и продължи да говори на жената до себе си, като че ли другите не бяха в стаята. — Това са нашите вечно погълнати от работата си учени.

— Заповядайте, влезте — покани ги Хортън, почувствала се неловко в своите джинси и маратонки.

Жената и Мартино̀ влязоха в стаята и доближиха заседателната маса.

— Елън, Нийл, Вик, имам удоволствието да ви представя един от членовете на Съвета на директорите, д-р Андреа Баингтън — представи я той с топъл глас. — Доктор Баингтън е…

— О, моля те, Люк, нека бъда само Андреа! — прекъсна го тя и непринудено подаде ръка на учените.

Ръкостискането на малката й ръка с грижливо поддържан маникюр се оказа неочаквано силно и стегнато. Хортън веднага разпозна името, синоним на наследствени пари във Филаделфия. Концернът „Баингтън Фармацевтите“ бе един от основните акционери на консорциума, основал „СептоМед“.

След като се ръкуваха, тя я попита:

— Вие лекар ли сте, или изследовател?

— Всъщност, не съм нито едното, нито другото. Аз съм клиничен психолог — отвърна Баингтън с топла усмивка и бързо добави: — Но от години не практикувам.

Ръката на Мартино̀ уважително докосна рамото на Хортън.

— Елън, след презентацията ти пред съвета Андреа изяви желание да се срещне с теб и да…

Баингтън го прекъсна отново, като положи на свой ред ръка на рамото му и я задържа там, с което предизвика неочаквана ревнива тръпка у Хортън.

— Исках да дойда и да ви поздравя всички за брилянтното откритие.

— Много сме ви благодарни — отвърна Хортън и леко прочисти гърлото си. — Все пак, още сме само в началния етап.

— Андреа, няма да успеете да убедите Ел да приеме комплимент — намеси се Райлън. — Но Вик и аз с удоволствие ще го направим. Нали Вик? — обърна се той с усмивка към Лешчак, който седеше с каменно изражение на лицето.

— Чудесно сте се справили всичките — повтори със смях Баингтън, като най-после свали ръка от рамото на Мартино̀. — Направо благоговея пред размаха на изследователската ви работа. Дочух, че до седмица-две се очаква одобрението на Агенцията за хранителен и лекарствен надзор.

— Да, а това ще помогне. — Райлън посочи листовете на масата пред себе си.

— Какво е това? — Баингтън насочи поглед натам.

— В момента провеждаме паралелно няколко клинични теста — обясни Хортън. — Единият е по Западното крайбрежие, в болници от Сан Франциско до Ванкувър. Вторият е във Флорида, а още два са в Европа. Но това тук са първите, макар и предварителни, резултати от тестове в Чикаго, проведени с над двеста пациенти с МРСА.

Тя обобщи резултатите от тестовете, като съзнателно омаловажи значимостта им. Очите на Баингтън се разшириха и устните й се разтвориха в широка усмивка:

— По-бързо и ефективно действие при МРСА от „златния стандарт“ на интравенозното лечение? Това е удивително!

— И аз така си помислих — вметна Райлън, светнал от щастие.

Баингтън приближи стол към масата и седна до тях. Мартино̀ я последва.

— Предполагам, знаете, че дядо ми, Езра Баингтън, е основал компанията малко след като сър Александър Флеминг открил пеницилина. И това никак не е случайно. Дядо ми вярваше, че антибиотиците са панацея. — Тя се усмихна носталгично. — Твърдоглав стар идеалист. Мечтаеше с един замах да изтрие от лицето на Земята всички инфекциозни болести.

— Има доста по-лоши примери за твърдоглавие, non^[2]? — намеси се Мартино̀, изтърсвайки невидими прашинки от сакото си.

— Прав си, Люк. — Тя насочи шеговито пръста си към него. Ръкавът на блузата й се повдигна и оголи свободно движеща се гривна за тенис, декорирана с диаманти. — Дядо ми почина през 1978-ма с вярата, че заедно с други фирми неговата компания се е преборила с почти всички инфекциозни болести. Донякъде се радвам, че не е жив да види вълната от резистентни към антибиотиците супермикроби, която ни връхлетя през последните двайсетина години. — Погледът на сивите й очи се отмести. — Дядо мразеше да губи. Това май е семейна черта — допълни тя, кимайки на себе си.

— Но, благодарение на тези тримата, може би отново ще спечелим битката. — Мартино̀ се пресегна и я потупа по ръката, с което предизвика нов ревнив спазъм у Хортън.

Впереният в Мартино̀ поглед на Райлън изразяваше презрение, граничещо с враждебност, но той проговори със сърдечен тон:

— Няма „може би“, когато става дума за нас, Люк.

— Вашата работа е толкова важна — заяви категорично Баингтън. — Разбира се, „Оралоксин“ ще се отрази добре на цената на акциите на „СептоМед“, но значението му е много по-мащабно.

— Да — намеси се Хортън, — като антибиотик за орално лечение на МРСА, „Оралоксин“ предлага изцяло нов…

— Разбира се, Елън, това е жизненоважен пробив. — Баингтън прекъсна хвалебствените й слова с донякъде снизходителна усмивка. — Още по-съществен ефект от твоя антибиотик е, че той може да стимулира нов подем в научните изследвания на антибиотиците. Давате ли си сметка, че за 2002 година лекарствената агенция е одобрила седемдесет и девет медикамента и нито един антибиотик?

Хортън поклати глава, Райлън сви рамене, а Лешчак кимна към масата.

— И защо ние, фармацевтичните компании, да хвърляме пари за разработка и изследвания на антибиотици? — продължи Баингтън с вдигнати пред тях длани. — Те струват милиони, понякога дори милиарди, а какви са резултатите? Ако имаш достатъчно късмет, ще успееш да откриеш лекарство, лечението с което трае седмица, максимум — десет дни. Докато ако изнамериш ново лекарство против високо кръвно налягане или пък уголемяване на простатата, пациентът е обречен да го взема до края на живота си.

— Без да споменаваме риска — вметна Мартино̀.

— Точно така, Люк! Последните две разработки на антибиотици струваха на „СептоМед“ близо четиристотин милиона долара, а нито един от тях не успя да стигне до пазара. Единият не можа да постигне желания ефект, а другият показа нежелателни странични последствия. — Тя се взря в Хортън. — Никога няма гаранция. Помните ли „Тровафлоксацин“? Чудотворен антибиотик, само че причинява рядко срещани усложнения в черния дроб.

Пулсът на Хортън се ускори. Тя се чувстваше на ръба. Гостенката се доближи твърде близо до болното й място.

— Безспорно е, че спасените с „Тровафлоксацин“ са много повече от починалите пациенти, но подобна аритметика не може да се прилага в днешно време — продължи с въздишка Баингтън. — Не, стандартите на АХЛ днес са толкова безкомпромисни, че повечето медикаменти, създадени преди двайсетина години, не биха издържали атестация.

Райлън скръсти ръце на гърдите си и я запита:

— Какво искате да ни кажете с това, Андреа? — Хортън усети лека защитна нотка в гласа му.

Богатата наследница се усмихна благо:

— Че сме поели по един стръмен път, който, благодарение на вашите усилия, е станал малко по-полегат. — Обърна се към Хортън и се взря в очите й. Зениците й се свиха всред тъмните сиви ириси. — Елън, всички ние сме поели отговорността пред „СептоМед“, пред служителите и акционерите на компанията, да осигурим успех на „Оралоксин“. — Замлъкна за миг и добави: — Разбираш ме, нали?

Тежък обръч стегна гърдите на Хортън. Тя знае, проблесна в съзнанието й. Тя знае за шимпанзетата.