Даниел Кала
Резистентност (44)

43

Сиатъл, Вашингтон

Лопес се събуди в 5:20 сутринта, решена да действа. След като детектив Коен бе назовал потенциалния разпространител на заразата с МРГАС, всичките й съмнения се бяха разсеяли окончателно. Нищо че колегите й от ЦКЗ отказваха да го приемат — тя знаеше, че най-новият супермикроб не е проява на гнева на природата, а дело на човешки ръце. И разпространението му също се дължеше на човека, а не на случайността.

Закачи каишката на Роза и я поведе надолу по стълбите към парка за сутрешна разходка. Докато вървеше с бърза крачка по алеята, мислите й се насочиха към Сет Коен. Усещаше необикновения му характер зад ненатрапчивата му външност. Импонираха й дълбоките му кафяви очи, мургавото лице и остри черти. Също като Греъм Килбърн, който, със светлата си кожа, квадратна брадичка и извита усмивка беше негова пълна противоположност. Привличаха я свободните му маниери и небрежния чар. Никой от мъжете, с които се бе срещала през последните две години, не можеше да се сравни с тях двамата.

„Стегни се, Лина!“, смъмри се сама. Засрами се, че позволява на мислите си да се увличат по мъже, които не познава нито професионално, нито като личности, които, на всичко отгоре, живеят на стотици мили далеч от нея.

След разходката откачи каишката на Роза, напълни купичките й с храна и вода, взе душ и седна пред компютъра. Шестото от двайсет и деветте съобщения, пристигнали през нощта на електронната й поща, привлече вниманието й. В текста, изпратен от центъра за наблюдение на ЦКЗ, се казваше, че в болницата на Ориндж каунти^[1] са констатирани два случая на инфекция с МРГАС, като единия от пациентите, пристрастен към венозни наркотици, е починал от некротичен фасцит.

— Не и в Лос Анджелис! — простена тя към кучето, излегнало се в краката й. Не можеше да си представи как биха могли да изкоренят заразата от десетмилионното население на града.

Телефонът й завибрира и тя го поднесе към ухото си.

— Здравей, Лина, Греъм е. Извинявай, че ти звъня толкова рано.

— Няма проблеми. — Тя погледна часовника си и видя, че вече е седем без пет. — Отдавна съм станала.

— Чу ли вече?

— Кое, за Лос Анджелис ли?

— МРГАС е стигнал до Ел Ей? — изненада се той.

— Да. — Тя му прочете текста, получен по електронната поща.

— Хммм — проточи той с изненадващо спокойствие. — Хубаво, че „Оралоксин“ действа, доколкото можем да преценим.

— Действа? — Тя се изправи рязко на стола си и стресна Роза, която скочи на крака.

— Да, имаме многообещаващо развитие на лечението в „Харбър сентър“. Ще ти разкажа подробностите, докато закусваме.

Нямаше търпение да чуе детайлите и веднага звънна на Дейвид Уормак, но се натъкна на телефонния му секретар. Изпълнена с любопитство и с повишен адреналин, тя сграбчи чантата си и забърза към вратата още преди да е изсушила и пригладила косите си. Скочи в колата и без да сваля подвижния покрив, подкара към ресторанта, където намери Килбърн, чакащ сервитьорите да му посочат свободна маса.

Широка усмивка заля лицето му. Той разтвори ръце и я притисна до себе си в радостна прегръдка. След миг я пусна, сведе поглед надолу и прочисти гърлото си:

— Извинявай, аз… ами… май съм малко превъзбуден от новините. За пръв път, откакто започна тази история с МРГАС, имаме за какво да се поздравим.

— Определено поводът заслужава една прегръдка, Греъм — мило му се усмихна тя, сложила ръка на рамото му.

Висока млада сервитьорка с боядисана руса коса ги поведе към подредена маса в ъгъла. Масата бе сервирана за трима и Лопес погледна въпросително към Килбърн:

— Сет ли чакаме?

— Да. Хванах го точно преди да излезе за сутрешния си крос. Обеща да дойде, но може малко да се забави, затова помоли да започваме без него.

Тя усети леко, съвсем момичешко разочарование и побърза да смени темата:

— И така, какво става в „Харбър сентър“?

— Помниш ли малкото момиченце, за което ни каза Дейвид?

— Разбира се — кимна Лопес. — На десет години, с пневмония, причинена от МРГАС.

— Точно тя. До края на деня ще й махнем респиратора — усмихна се той.

— Но тя е лекувана само от едно денонощие — учудено поклати глава Лопес.

— Лекуващите я лекари са приятно изненадани от реакцията й.

— И не допускат това да е случайно, да не се дължи на „Оралоксин“?

— Лина, вчера сутринта всички очакваха да откарат детето в моргата. Днес вярват, че до два-три дни ще го изпишат и изпратят у дома. И не само нея. При нея реакцията е най-категорична, но и всички други пациенти, третирани с „Оралоксин“, тази сутрин или показват признаци на подобрение, или, най-малкото, се стабилизират.

— Да пием за гения, който пръв се реши да приложи непознатото експериментално лекарство! — Тя вдигна ръка с чашата вода и я насочи към Килбърн.

— Удар в тъмното — присви рамене той. — Не. Истинският гений, комуто трябва да благодарим, е създателят на „Оралоксин“, Елън Хортън. За Елън Хортън — вдигна чаша и той.

— За Елън. — Тя отпи и сложи чашата обратно на масата. — Вие нали сте състуденти с нея от медицинския колеж?

— Не се бяхме чували поне десетина години, но бяхме доста близки в колежа. Първата ни съвместна работа бе в анатомичната лаборатория, а след това заедно превземахме изпитите.

— Що за човек е?

— Елън? — Килбърн наведе поглед към чашата си, обмисляйки отговора. — Освен че е брилянтна, тя е и доста амбициозна и целеустремена. Много е мила, любезна и… — Той се поколеба.

— И какво?

— Като повечето преуспяващи свръхамбициозни работохолици, тя е най-големият враг на самата себе си. Нищо не може да я задоволи. Проявява изключителна взискателност към всичко, което прави. Освен това страда — или поне тогава страдаше — от периодични пристъпи на тежка депресия. — В гласа му прозвуча искрено съчувствие.

— Прав си за свръхамбициозните. Някои от най-именитите специалисти, които съм срещала, докато работех в Атланта, бяха дълбоко нещастни.

— Ето, виждаш ли? Аз затова избрах пътя на умерената посредственост — ухили се той.

— Чак пък посредствен! — Лопес завъртя очи и се изсмя на свой ред. — Но мисля, че татко имаше много добър усет за прекалените амбиции.

— Нима?

— Да. Той забеляза моята амбициозност много преди аз самата да я осъзная.

— Ти? Амбициозна? — Килбърн имитира подигравателна изненада.

— Не можеш да работиш в СЕИ, ако не си амбициозен — сериозно отвърна тя. — Но да ти кажа за татко. Когато бях в четвърти клас, спечелих наградата за най-добър ученик и, разбира се, веднага му се похвалих. Той ме прегърна, целуна ме по бузите, а после ме сложи да седна на коляно и съвсем сериозно ми каза следното. — Тя заговори с нисък глас и подчертан испански акцент: — Кат, едва ли има по-горд баща от мен. Но искам да ми обещаеш, че никога няма да търсиш щастието в живота в дипломите, които украсяват стените на кабинетите. Няма да го намериш там, ангелчето ми. Comprende?^[2] — Тя замълча и се пресегна за менюто, неочаквано засрамена от откровеността си.

— Татко ти е бил много прозорлив човек — продума умислено Килбърн. В този миг телефонът му звънна. Той го включи, заслуша се в думите отсреща и отговори: — Добре, ще те вземем по пътя. — После се обърна към нея: — Сет каза, че няма да стигне навреме за закуска. Бил се объркал, докато си правел кроса и отишъл прекалено далеч. Ще го вземем на отиване към болницата.

Сервитьорката дойде и те поръчаха закуска. Джогинг проблемите на Коен напомниха на Лопес, че е пропуснала четири последователни сеанса във фитнеса и без особена охота се ограничи само с мюсли и йогурт. Килбърн поръча същото.

Погълнаха здравословните закуски, разменяйки подробности за кариерите си и изборите, пред които са били изправени. Постепенно разговорът се насочи към по-лични детайли и той я запита дали има деца. Тя поклати отрицателно глава и се засмя:

— Най-близко до това състояние е моят териер Роза. — Отмести поглед и продължи: — Бях сгодена преди време, но нещо не се получи. — После се обърна към него. — А ти?

— Имам двама племенници, момче на десет и момиче на осем години, които са ми много близки. Сестра ми е самотна майка и аз й помагам, когато мога. Те са чудесни хлапета и, да си призная, ми носят много радост. Но — той сви рамене — засега съм сам. Приятелката ми — май по-правилно е да кажа „бившата ми приятелка“ — ме напусна преди няколко месеца.

Начинът, по който го произнесе, й подсказа, че все още е емоционално обвързан.

— Дълга ли беше връзката ви? — попита тя.

— Почти четири години, три от които живяхме заедно.

Лопес кимна разбиращо.

— Струваше ми се, че вече е дошло време да се установим. Мишел е архитект, младши партньор във фирмата. Моята практика също е доста добра. — Той сведе поглед към масата. — Говорехме за брак. И аз си представях… надявах се… че ще имаме собствени деца. — Гласът му прегракна и той неочаквано се изчерви.

— Не сме ли и двамата типичните загубеняци в живота? — усмихна се Лопес, съчувствайки на болката и уязвимостта му.

— При това, закъсняващи загубеняци! — възкликна Килбърн, поглеждайки часовника си.

Той настоя да плати сметката и след като оставиха няколко банкноти на масата, двамата се устремиха към колата й. Потеглиха към крайбрежния булевард, където трябваше да ги чака Коен. Намериха го изправен пред входа на хотела. След като се поздравиха, той се качи в колата и тя го запита дали е чул добрата новина за „Оралоксин“.

— В общи линии — отговори той, докато затягаше предпазния колан и оглеждаше интериора на автомобила.

Тя се зачуди дали пресмята наум цената му, но той не направи никакъв коментар.

Докато пътуваха към болницата „Харбър сентър“, двамата лекари му разказаха подробности за пациентите, лекувани с „Оралоксин“, и за тяхната реакция на медикамента. Когато пристигнаха, Лопес припряно ги заведе на осмия етаж, където се разполагаше отделението за заразените с МРГАС, вече известно само като „Отделението“. На входа имаше пропускателен пункт и пазач, който придирчиво огледа пропуска на епидемиолога. След почти десет минути разговори по радиостанцията, на Килбърн и Коен също бе разрешено да влязат вътре.

В женската съблекалня Лопес си сложи престилка с качулка, маска, ръкавици и пластмасови чорапи над обувките. Подобно на двама загубили пътя си хирурзи, Коен и Килбърн я чакаха в коридора.

Отделението имаше две зони. По-голямата се състоеше от няколко зали, в които бяха настанени пациенти с по-лека форма на инфекция и преносители. Другата част представляваше напълно функционално интензивно отделение, в чиито изолатори лежаха четирима пациенти в тежко състояние. Над всичко се носеше миризма на йод и пропита с амоняк стерилност.

Дежурната сестра Джанис, дребна и набита бъбрица с провлечен южняшки говор, ги разведе из отделението.

— Притеснявахме се, че може да не ни стигнат помещенията — каза тя, докато им показваше четиринайсетте празни стаи в интензивната зона. — А сега, ако е дал господ, с това чудодейно лекарство „Оралоксин“, може въобще да останат незаети.

— А това тук е нашата най-бързо оздравяваща пациентка, малката Хейли Валънс. — Тя им посочи стаята, отделена от коридора с голяма двойна остъклена врата. — Някои от екипа се шегуват, че тя трябва да стане рекламното лице на „Оралоксин“.

Лопес надникна през стъклото и видя миловидно момиченце с кестеняв бретон, легнало назад на високите възглавници. Въпреки ендотрахеалната тръба, излизаща от гърлото му, детето бе отворило широко очи и оживено движеше ръцете си. От двете страни на леглото над нея се бяха надвесили мъж и жена, вероятно нейните родители. Сцената повдигна духа й. Ако можеше да се абстрахира от медицинската апаратура наоколо, би казала, че хлапето изглежда твърде добре, за да лежи в интензивно отделение.

По погледа на Килбърн, отправен към нея, по усмихнатите му очи, надзъртащи над хирургичната маска, позна, че в главата му се въртят същите мисли. Дочу думите му:

— Обзалагам се, че много скоро ще изпишат Хейли от интензивното отделение.

— Вероятно утре — потвърди Джанис и ги поведе покрай другите изолатори. Пациентите в тях изглеждаха по-болни от Хейли, но тя ги увери, че всички са по-добре от предишния ден. С особено чувство за гордост добави, че „през последните петнайсет часа няма смъртни случаи“.

След това ги изведе от интензивната зона и ги насочи към другия край на отделението, приличащо повече на болнична палата, каквато, всъщност, беше. Някои от вратите бяха отворени, а в коридорите се мяркаха пациенти, носещи хирургически маски. Спряха пред една от стаите.

— Тук лежи Анджи. Формално сме длъжни да държим вратата постоянно заключена, макар че тя засега се държи съвсем прилично. — Джанис повика пазача, който отключи вратата на стаята. — Никак не обича да носи маска, пък и ние не я насилваме, откакто последните тестове показаха, че вече няма МРГАС в слюнката й.

Въведе ги в стаята, където Анджи Фишър, облечена в болнична нощница, седеше изправена на леглото, зачетена в тийнейджърско списание. Косите й, все още боядисани в синьо, бяха грижливо сресани назад и захванати с шнола. Лицето й бе спокойно, зениците, изчистени от метамфетамина, бяха с нормални размери и разкриваха яркия зелен цвят на ирисите. Лопес видя пред себе си едно бледо и измършавяло, но въпреки това миловидно изглеждащо девойче.

— Анджи, предполагам, че си спомняш д-р Лопес и д-р Килбърн. Виждали сте се вече, нали? — представи ги Джанис.

Анджи кимна срамежливо.

— А това е сержант Коен. — Джанис посочи Сет. — Ще те оставя за малко в техните добри ръце. А вие, когато искате да излезете, просто ни викнете — обърна се тя към посетителите, преди да напусне стаята. Вратата след нея се затвори с шумно изщракване.

Килбърн дотътри три стола до леглото. Лопес седна между двамата мъже и се обърна с лице към момичето:

— Как си, Анджи? — попита тя.

— Добре съм. Казах ви го, още когато дойдохте у Джейк — отвърна леко нацупено Анджи.

— Ние ти обяснихме още там, че се налага да те поставим под карантина.

Анджи не възрази. Наведе поглед към леглото, а после вдигна зачервените си очи към тях:

— Нима аз съм заразила всички тук?

— Не мисля, че това е така — поклати глава Лопес.

— Но вече няколко пъти чувам да казват, че аз съм пренесла заразата от Ванкувър в Сиатъл.

— Това не е вярно. — Лопес се наведе напред в стола си. — Анджи, имаме нужда от помощта ти.

— Джейк не е идвал да ме види, откакто съм тук — кисело съобщи тя. — Предполагам, че тези наемни ченгета не са го пуснали.

— А може би е прекалено уплашен да не би да се зарази — подметна Лопес.

— Аха. Може — кимна Анджи и подсмръкна. — Мислите ли, че ще дойде скоро? — Тя погледна с надежда към Лопес. — Нали ще дойде, докторе?

На Лопес много й се искаше да каже на бедното дете, че Джейк Фаскън е същинската причина тя да се намира тук, но замълча, усмихна се и я запита:

— Как е раната на бедрото ти?

Анджи повдигна лявата страна на нощницата си. За двата дена, откакто я бяха видели за последно, раната видимо бе зараснала. Вече бе само една покрита с коричка драскотина, без никакво зачервяване наоколо. Лопес се зачуди дали това се дължи на „Оралоксин“, или на стандартните медикаменти за кожни инфекции.

— Трябва да разберем кой ти е причинил това — попита тя, сочейки зарастващата рана.

— Вече ви казах. — Раменете на момичето се дръпнаха назад и тя облиза устни. — Някой от приятелите, вероятно Ренди или Джени.

— Не ти вярвам — поклати глава Лопес.

— Защо да ви лъжа? — Анджи обви ръце около слабите си гърди.

— Знаем за търговеца, който ти е дал мострите. Знаем също така, че той го е направил специално, за да те зарази — настоя Лопес.

Не получи отговор.

— Чуй ме, Анджи. Ако не ни помогнеш, той ще стори същото на много други — намеси се и Килбърн.

— Не съм срещала човека, за когото говорите — почти прошепна момичето и поклати глава.

Килбърн погледна Лопес с безпомощно раздразнение. Преди някой от двамата да реагира, в разговора се намеси Сет Коен.

— Анджи, аз съм ченге от полицията в Портланд. Искаш ли да знаеш защо съм тук?

Анджи захапа долната си устна и кимна, без да го погледне.

— Срещнах една жена в Портланд — продължи той. — Беше няколко години по-голяма от теб, но много си приличате. Имате едно и също непокорно излъчване. Казваше се Каръл Уилсън и бе свидетел по едно разследване на убийство.

— Е, и? — тихо попита Анджи.

— Наскоро си побъбрихме малко с нея и тя ми разказа едно-друго за себе си. Сигурно и ти си чувала тия неща. — Детективът въздъхна. — Добро дете от прилично и любящо семейство, попаднало в неподходяща среда. Кофти приятели. Наркотици. Зарибили са я и за нула време е хлътнала. Опитвала се е да се откаже, колкото е могла, но не е успяла.

Анджи не каза нищо, но леко кимна с глава, показвайки, че следи разказа на Сет.

— Беше пълна развалина, когато я срещнах. Само кожа и кости. Едва ли тежеше повече от четиридесет кила. Беше прихванала същата инфекция и беше много зле. — Коен замълча за момент. — Но Каръл беше не само наркоманка или момиче от улицата. Тя беше нечия дъщеря. Нечия по-голяма сестра. И у нея имаше нещо по-специално — един буден, но нереализиран интелект.

— Защо имаше? — дрезгаво промълви Анджи.

— Каръл е мъртва — делово й съобщи той. — Също като теб получи възпаление на мястото, където си е инжектирала наркотика. За разлика от твоя случай, при нея нещата отиваха все по-зле, докато накрая припадна в ръцете ми. Но тя знаеше кой й е причинил смъртоносната болест и ми го описа. Каза, че бил висок и представителен, но имал очи на мъртвец. — Коен поклати глава. — А сега идва най-лошото от цялата тази история. Той не само е причинил смъртта на Каръл, но я е използвал и като разпространител на тази отвратителна зараза. И я е оставил да умре, обвиняваща себе си за смъртта на други хора. Този тип е използвал и теб по същия начин.

Анджи запази мълчание, прекъсвано само от редки подсмърквания. Беше много спокойна, съвсем различна от предния път, когато я бяха видели натъпкана с наркотици, дърпаща се бясно в ръцете на санитарите, като пациент с психически проблеми. Накрая тя вдигна глава към Коен и прошепна:

— Очите му наистина бяха мъртви.

— Значи си го срещнала — окуражаващо я подкани Коен.

— Да. Но не казвайте на Джейк, моля ви. — Момичето умолително вдигна длани. — Той е толкова ревнив.

— Нито дума — обеща Лопес.

— Джейк сигурно щеше да ме убие, ако беше разбрал, че съм взела стока от тоя тип. Нямах никакви пари и Джейк щеше да реши, че съм се чукала с онзи, за да ми даде дрога. Но не съм го направила! — В очите й искреше молбата да й повярват. — Човекът ми ги даде безплатно. Нямам представа защо.

Лопес и Килбърн се спогледаха. Коен не отмести поглед от Анджи и продължи да я придумва:

— Анджи, трябва да ни помогнеш да намерим този тип. Какво си спомняш за него? Гласа му? Или дрехите му, миризмите му? Всичко ще ни е от полза.

— Лицето му — уверено отговори тя. — Аз имам много добра памет за лица. Мама често казваше, че имам фотографска памет. Виждам ясно лицето на гадняра.

— Ако доведем тук полицейския художник, дали ще можеш да му го опишеш?

— Няма нужда. Аз съм доста добър художник и портретист. Учителят ми от десети клас ми предричаше артистична кариера. — Девойката стрелна Коен с поглед: — Никога не би предположил, а?

— Можеш ли да ни го нарисуваш? — настоя той.

Анджи се надигна от леглото и издърпа чекмеджето на нощното шкафче, откъдето извади голям бележник и моливи. Разтвори бележника на коленете си и прехвърли няколко страници, изпълнени с рисунки и драсканици. На един от листовете, които прехвърли, успяха да зърнат мъжко лице, което удивително точно напомняше приятеля й Джейк.

Момичето намери страницата, която търсеше, разтвори бележника и го обърна към тях. От листа хартия ги гледаше мъжко лице, излъчващо студена дистанцирана красота. Косите стърчаха около главата на къси, остри кичури. Имаше неразгадаемо изражение на лицето и смъртоносен поглед. Сърцето на Лопес прескочи и тя усети да я завладява едно забравено чувство. Страх.