Даниел Кала
Резистентност (38)

37

Сиатъл, Вашингтон

Хейли Валънс премигна няколко пъти, за да прогони кошмара около себе си. Но всеки път, когато отвореше очи, десетгодишното момиченце виждаше мрежата от тръби и кабели, оплела като гигантска паяжина тялото й.

Мъглата в съзнанието й постепенно се разкъса и спомените се върнаха. Болките в гърлото и сухата кашлица се появиха по време на часовете по музика при мис Йерген. Когато майка й я взе от училище и я докара вкъщи, вече имаше затруднения в дишането. Много се притесни, че татко й, който само преди два дни се бе прибрал у дома след операция на апендицит, трябваше да стане от леглото и да я закара до същата болница, където бе лежал.

Веднага след като ги приеха в спешното отделение, докторите и сестрите закараха Хейли в специална стая с ярки светлини, изпълнена с плашещи лъскави машинарии. Всички около нея изглеждаха много притеснени, но се стараеха да я успокоят. Безброй пъти я боцкаха с ужасните си игли и спринцовки и направиха рентгенови снимки на гърдите й. Всички, дори родителите й, покриха лицата си с маски, каквито беше виждала по филмите за болници. Непрекъснато й повтаряха, че „нещата ще се оправят и всичко ще бъде наред“, но мама не спираше да плаче.

После всичко потъна в мъглата. Хейли помнеше само, че докторите обясняваха на родителите й, че се е разболяла от нещо, което звучеше като мармот. Това не й говореше нищо, но и всичко наоколо бе така неясно. След миг отвори очи в друга стая, която миришеше много забавно, също като кабинета на доктора. Усети, че в устата й има нещо, подобно на шнорхел, само че минаваше зад езика й и бе мушнато дълбоко в гърлото. И всеки път, когато подобната на телевизор машина до леглото й забръмчеше, в гърдите й нахлуваше въздух, като че ли машината се опитваше да диша вместо нея. Почуди се дали това не е причината да се чувства толкова замаяна и задъхана.

Повдигна глава от възглавницата и отчаяно се огледа за мама и татко. Чу гласовете им още преди да ги види:

— Хейли, сладка моя, мама е до теб. Всичко е наред, миличка.

— Тук сме, Хейли, мечето ми. Ти сега само кротувай тук.

Главата й се замая, когато извъртя очите си, за да ги види. Образите им се рееха във въздуха до леглото. И двамата бяха облечени в зелени горнища и панталони, подобни на пижами, носеха маски и сини пластмасови шапки.

— Мамо, тате, защо сте облечени като доктори? — опита се да каже момиченцето, но тръбата в гърлото й задави думите. Чувстваше се ужасно уморена. И много замаяна. Не успяваше да фокусира погледа си върху плуващото във въздуха лице на майка си, но чуваше хлипанията й. Искаше й се да каже „Престани да плачеш, мамо. Ще се оправя“, но шнорхелът в гърлото й не пропусна нито дума.

Това бе най-странният кошмар, който Хейли бе сънувала някога. Отчаяно се мъчеше да се събуди, но нямаше повече сили да държи очите си отворени.