Даниел Кала
Резистентност (48)

47

Сиатъл, Вашингтон

Седнал на предната седалка на „Ауди“-то на Лопес, Коен се взираше в облените от яркото утринно слънце сгради, покрай които минаваха. Все още се чувстваше като риба на сухо заради скока си от разследване на убийство в центъра на епидемиологична криза. Крепеше го увереността, че двата случая са свързани и имат обща цел: да открият Денис Тайлър и стоящите зад него хора. Не бе отслабнала и решимостта му да открие убиеца на Каръл Уилсън.

Много му бе допаднал начинът, по който Лопес и Килбърн се постараха да му обяснят сложните медицински термини — просто и същевременно без капка снизходителност. Радваше се на тяхната компания, но не можеше да игнорира видимите искри на привличане, прескачащи между тях двамата. Те, а не сутрешният му джогинг, бяха истинската причина да закъснее за закуската. Коен не искаше да бъде излишният трети. От друга страна, колкото повече време прекарваше близо до Лина, толкова по-трудно му ставаше да се съсредоточи в работата си. Освен със зашеметяващата си латино красота, тя го вълнуваше дълбоко с ярката индивидуалност на характера си, каквато отдавна не бе срещал.

— За какво мислиш? — запита го Лопес, намествайки слънчевите си очила.

— За медицината — уклончиво отвърна той.

— Да не би да си решил да си сменяш специалността?

— Не и с професия, която е още по-потискаща от работата в отдел „Убийства“ — поусмихна се Коен. — Мислех си колко много общи неща, за които дори не съм подозирал, има в двете професии.

— Абсолютно. Особено в това, с което се занимавам аз. Основна дейност на епидемиолога е да проследи прекъснатите брънки на веригата и да стигне до източника на заболяването. По време на специализацията си съм слушала няколко курса по криминология, посветени на принципите на полицейското разследване. Да си призная, бяха ми много интересни.

— Тогава може би ти ще смениш професията? — предложи й детективът с усмивка.

— В никакъв случай. — Тя отметна падащите на челото й непокорни кичури. — Харесвам това, което вършиш, но не и самите престъпници. Предпочитам да си имам работа с бактерии-убийци, не с хора.

— Лина, мисля, че в момента си имаш работа и с двата вида.

— Много си прав — промърмори тя. — Я ми разкажи как избра да станеш ченге?

— И татко ми все това ме пита — изсумтя Коен.

— Не е ли горд със своя син детектив? — Усмивката й откри два реда блестящобели зъби.

— Поне не го показва — отвърна той, мислейки за склонността на баща си да прикрива привързаността си зад ирония. — Нарича ме еврейски Чарли Чан^[1] и твърди, че не може да разбере защо съм избрал тази професия.

— А ти защо го направи?

— Ами, може би защото имам свръхразвито чувство за справедливост и възмездие, както се шегува партньорът ми. — Избра този отговор, защото се чувстваше малко неудобно да е обект на разговора.

— А има ли нещо вярно в това? — начумери се Лопес, без да отмества поглед от пътя.

— Бих казал, че обичам равновесието — тромаво се усмихна Коен. — Някой нарушава закона. Аз го намирам и помагам да бъде изправен пред съда. И по този начин се постига някакъв баланс на силите. Поне на теория.

— Аха. — Не звучеше никак убедена.

— Не можех да отида да уча медицина — равномерно продължи той. — Майка ми почина от рак на гърдата, когато бях още дете. Доколкото ми е известно, получи възможно най-доброто лечение. Всички се постараха да й дадат всичко, на което бяха способни, и не мога да упреквам никого за това, което я сполетя. И по някакъв странен начин това стана част от мен. Отнеха ми я толкова рано, толкова млада, а аз нямаше кого да обвиня, да излея гнева си и да отмъстя. Нямаше от кого да поискам възмездие за загубата си. — Коен отмести притеснено поглед от нея. — Май започнах да говоря безсмислици.

— Разбирам те до болка, Сет. — Тя се пресегна и нежно погали ръката му. — Минала съм през същите терзания, когато почина татко. — Тя се поколеба. — Беше толкова нечестно. Като че ли някой ме е ограбил, разбираш ли?

— Точно. — Топлината на пръстите, докосващи ръката му, проникваше дълбоко в него. — Мисля, че изпитах подобно чувство и когато почина нашата свидетелка, Каръл Уилсън. Приличаше на мама в последните й дни. Съвсем млада, а толкова бледа и изнемощяла. Бях и с двете в смъртния им час. Но в случая с Каръл зная, че има виновник, отговорен за смъртта й. Някой, когото мога да накарам да понесе отговорността.

Тя кимна и нежно стисна ръката му, преди да отдръпне своята. Въпреки примамливата интимност на жеста й, Коен почувства притеснение от откровенията си, направени пред човек, когото познава по-малко от едно денонощие. Прииска му се да научи повече за нея и попита на свой ред:

— А при теб как се получи? Защо избра медицината и, по-специално, епидемиологията?

— Медицината беше съвсем естествен избор, защото тя е, както се казва, в кръвта ми. И двамата ми родители бяха лекари в Гватемала, но и двамата не получиха разрешение да практикуват в САЩ. Татко беше хирург в родината, а тук му се наложи да работи като техник-рентгенолог във Финикс. Откакто се помня, той е бил категоричен, че единственото му дете трябва да бъде доктор, каквото и да се случи.

— А защо избра епидемиологията?

— Когато в университета трябваше да избера специалност, епидемиологията ми се стори страхотна възможност — екзотични микроби и вируси, пътувания, драматични преживявания в огнищата на епидемии. И най-важното — никакви пациенти, които ти звънят посред нощ — засмя се тя и продължи с по-сериозен тон: — Всичко това наклони везните в полза на епидемиологията. Бях много наивна и вярвах, че ако върша добре работата си, мога да бъда полезна не само за един пациент, а за много, едва ли не за цялото човечество. — По лицето й плъзна руменина. — Май страдам от някаква мания за героизъм.

Коен й се усмихна с възхита:

— Може би точно сега се сбъдва мечтата ти да помогнеш на много хора.

— Страх ме е, че статистиката ще те опровергае, особено след като заразата е стигнала и до Ел Ей.

— Това не е станало по твоя вина. — Искаше да я успокои по-убедително, но не можа да намери нужните думи. Вместо това каза: — Лина, мислиш ли, че Денис Тайлър продължава да разнася заразата?

— Мисля, че вече не му е необходимо. Би било излишен разход.

— Не те разбирам.

— Най-добрата аналогия на това, което вършат Денис Тайлър и съмишлениците му, е умишленият пожар. Много е трудно да причиниш пожар само с драсването на клечка кибрит, но всяко ново пламъче, всяка следваща искра увеличават вероятността да се достигне критичната точка на пожара. Достигне ли тази точка, която ние, епидемиолозите, наричаме „критична маса“, пожарът се разпространява самостоятелно, без чужда помощ. С други думи, няма нужда да изливаш туба бензин в средата на пламтящото здание, за да го поддържаш.

Коен кимна.

— И както при палежа, колкото по-обхватен и разрушителен е огънят, толкова по-трудно става след това да се открият причинителите. Доказателствата изчезват в пламъците. — Тя го погледна бегло. Очите й излъчваха стоманена решимост. — Сет, убедена съм, че копелетата разчитат точно на това — епидемията да излезе извън контрол и да приеме такива размери, че да бъде невъзможно да проследим източниците й.

— Пропуснали са да включат теб в сметките си.

— Едва ли това е най-сериозният им пропуск. — Тя му се усмихна лъчезарно. — Ти си човекът, който извади на бял свят името на Денис Тайлър, все пак!

— Той може би се подвизава под цял куп други имена — сви рамене той.

Мелодичен звън се разнесе откъм кръста на Лопес. Тя откачи мобилния си телефон от колана и го доближи до ухото си:

— Да, Карън, прехвърли ми го. — Последва пауза. — Няма проблеми, задръжте така за секунда. — След което подаде апаратчето на изненадания Коен: — За теб е.

— Сет Коен слуша — каза той, доближил телефона до ухото си.

— Здрасти, Кей Си — гръмна в слушалката гласът на Лийч. — Този секси глас на д-р Лопес ли е?

Той игнорира въпроса.

— Какво има, Ром? Татко добре ли е?

— Чувства се отлично. Видях го сутринта. Искаше да знае откога юрисдикцията на нашето полицейско управление обхваща и Сиатъл — изкиска се Лийч. — Аз също съм любопитен по този въпрос.

— Ром, говоря по чужд мобилен телефон — опита се да го вразуми Коен.

— А защо е толкова шумно около теб?

— В момента съм в кабриолет.

— Ау, колко гот!

— Ром…

— Добре, добре, няма повече. Докато ти си караш кефа, разхождайки се с готини мацета в кабриолети, аз се бъхтя по цял ден на бюрото. И намерих някои интересни нещица.

— Като какво, например?

— Проследих плащанията с кредитната карта на Денис Тайлър. — По интонацията му Коен отгатна, че има намерение да поразтегли откровенията си. — Накрая успях да намеря служителката от „Интерконтинентал“ в центъра на Филаделфия, която е регистрирала Тайлър в хотела. Казва се Тара Нюбридж. Много сладко маце.

— Помни ли Тайлър? — нетърпеливо попита Коен.

— Каза, че й се е сторил много як.

— Точно това е информацията, от която имахме най-много нужда — въздъхна сержантът.

— Тара е на половин длъжност в хотел „Интерконтинентал“ в центъра на града — продължи невъзмутимо партньорът му. — През другото време работи в хотела им до летището. Поема смени ту в единия, ту в другия. Преди четири дни е била нощна смяна в хотела на летището…

— И е видяла Тайлър?

— Спокойно, Сет — ликуващо каза Лийч. — И така, в хотела влиза някакъв тип. Дрехите му нямат нищо общо с анцуга на Тайлър — пичът е костюмиран, с вратовръзка, косата му не е боядисана, но Тара не забравя лесно лицето и името на такъв сладур. Затова, след като пичът се регистрира, отива при колежката си на рецепцията, за да види колко време приятелчето Денис ще остане в хотела. И познай какво вижда?

— Че човекът не се казва Денис Тайлър — възкликна Коен, привличайки учудения поглед на Лопес.

— Точно така, името му вече не е Денис Тайлър! — радостно потвърди Лийч. — Пичът се е регистрирал като Уейн Форбс от Илинойс, но Тара е сигурна, че Уейн и Денис са един и същ човек. Това не я е изненадало особено, защото много хора се регистрират с фалшиви имена. Помислила си е, че той може да е някоя филмова звезда или нещо от рода. С тази страхотна външност…

— Още ли е в хотела? — прекъсна го Коен.

— Не, за съжаление. Напуснал е рано на следващия ден.

— А какво знаем за Уейн Форбс?

— Ако това е същият онзи Уейн Форбс от Илинойс, който е регистриран в Департамента за моторни превозни средства, то, подобно на Денис Тайлър, човекът се е събудил след повече от две години сън. И също като Тайлър е имал неприятности с разни кофти типове в тъмното си минало.

— Но преди три дни е бил във Филаделфия?

— Ако вярваме на Тара — да.

Вниманието на Коен бе привлечено от Лопес, положила ръка на рамото му.

— Тайлър във Филаделфия ли е? — попита тя с пламтящи очи.

Кимна й утвърдително, усетил треската на свежата диря и топлината от докосването й.

— Там е. Само че сега се подвизава под името Уейн Форбс. — Замълча за малко и пророни: — Напоследък като че ли всички пътища водят към Филаделфия.