Даниел Кала
Резистентност (27)

26

Ванкувър, Канада

Изправен пред кухненския плот, Килбърн се бореше с кутия корнфлейкс, търсейки откъде да я отвори. Неохотно си призна, че системното недоспиване от последните дни допринася за неспособността му да се справи с кутията, както и с всички други аспекти на забързаната предучилищна подготовка. Беше се обаждал в интензивното отделение в два, четири и шест часа през нощта, за да провери какво е състоянието на Парминдер Сингх, и всеки път с облекчение научаваше, че все още е жива.

Десетгодишният му племенник Мат, седнал в ъгъла на кухнята, откровено се забавляваше от боричкането на вуйчо си с кутията корнфлейкс.

— Май сутрините не са твоята стихия, вуйчо Греъм, а? — попита той прозаично.

— И откъде само ги научаваш тия приказки? — запита го Килбърн, който най-после успя да направи с кухненския нож дупка на кутията. — Но си прав, сутрините не са силната ми страна.

— Какво значи „силна страна“, вуйчо?

— Нещо, в което си най-добър — измърмори Килбърн и погледна племенника си с полуусмивка. — Ти, например — една от твоите безспорни силни страни е умението ти да ядосваш вуйчо си.

— Сигурно е така, но да те ядоса човек е толкова лесно, че бих могъл да го направя и със слабата страна — отвърна сериозно Мат, предизвиквайки смеха на вуйчо си.

— Къде е сестра ти? — запита Килбърн.

— О, нали знаеш, занимава се с женски работи. — Мат завъртя очи и мълчаливо имитира правене на прическа и гримиране.

— Разбирам. — Само за две години шестгодишната му племенница, която отказваше да се среше и да облече рокля, се бе превърнала пред очите му в осемгодишна кокетка, отделяща за прическата си поне петнайсет минути всяка сутрин пред огледалото. — Хапвай, Мат, ще тръгваме съвсем скоро.

— Вуйчо Греъм, защо толкова държиш на тази къща?

Неочаквано зрелият въпрос на племенника му го завари неподготвен.

— Да не би да искаш да живея на улицата? — Килбърн се опита да избегне отговора. — Представяш ли си колко ще ви е студено, когато идвате да ми гостувате през зимата?

Мат не се остави да го заблуди:

— Мама казва, че това е, защото все се надяваш леля Мишел да се върне.

— Все забравям, че майка ти умее да чете мисли — оплака се вуйчо му. Бе направил грешката да каже на сестра си, че е купил новия двоен апартамент във винаги модния квартал Китсилано^[1], в който още не се бе преместил, защото отговаряше съвсем точно на нуждите им с Мишел. Близо до работното му място и до плажа, на една крачка от ресторантите и магазините на Четвърто авеню, апартаментът бе достатъчно просторен, за да приюти двамата му племенници. И да даде подслон на двете му собствени деца, които доскоро плануваше двамата да имат. След като Мишел си отиде, той реши да не се подлага на хаоса на преместването. Не искаше да си признае, че надеждата тя да се върне го задържаше в големия апартамент с четири спални и въпросът на Мат го накара да се замисли отново.

— Хайде, моето момче, изяж си закуската — подкани го той и се провикна: — Шейна, бързо слизай долу!

След минута племенницата му влезе в кухнята с уморени крачки, навела глава и забила брадичка в гърдите си.

— Вуйчо Греъм, май днес няма да мога да отида на училище — пророни тя с тежка въздишка.

— А знаеш ли какво мисля аз по въпроса? — попита я той, скръстил ръце на гърдите си.

— Виж ми косата. — Малкото момиченце разпери встрани плитките си.

— Шей, изглеждаш страхотно.

— Бих искала да не съм толкова грозна — проплака тя.

— И аз бих искал — изкикоти се Мат.

— Мат! — скастри го Килбърн и пак се обърна към момичето: — Шей, не ми ли вярваш? Знаеш ли колко комплименти получаваш от хората, които виждат твоята снимка в кабинета ми? Всички казват, че си много красива.

— Това са само възрастни — нацупи се Шейна, но усмивката се прокрадна на лицето й. — Роби Маркъм казва, че съм била най-обикновеното момиче в цялото училище.

— О, Шейна, ти нищо не разбираш! — намеси се и Мат с покровителствено братско благоволение. — Тоя дребен мръсник Роби го казва само защото те харесва.

— Брат ти е прав, Шей. Роби сигурно е лапнал по теб — подсмихна се Килбърн.

— Гаднярът му с гадняр! — изврещя тя и всички се засмяха.

Килбърн сложи на плота за хранене пред нея нова купичка с корнфлейкс, погледна часовника си и я предупреди:

— Имаш две минути да си изядеш закуската.

В този момент телефонът иззвъня и той вдигна преносимата слушалка, без да погледне кой го търси.

— Греъм, тук е Морган Тийл — делово каза шефът му.

— О, да, Морган, здравей.

— Греъм, нямаше право…

— Слушай, Морган, нямах друг…

— Ти ме чуй — прекъсна го Тийл. — Поставил си болницата и мен в една крайно неудобна ситуация. Да не говорим за евентуалните правни последствия. За какво се мислиш?

Притеснението на Килбърн отстъпи място на негодувание:

— Мислех за една умираща жена, Морган, нищо повече. — Видя, че двете деца го гледаха съсредоточено. Посочи с пръст недокоснатите им купички със закуска, премина от кухнята в относително уединената трапезария и затвори зад себе си плъзгащата врата.

— И затова не се поколеба да откраднеш едно съвсем неизследвано лекарство? Защото си помислил, че то може да спаси живота на пациентката ти? — Гласът на Тийл бе изпълнен с възмущение. Килбърн не го бе чувал толкова ядосан.

— Морган, аз предположих — и все още съм на това мнение — че това е единствената надежда за нея.

— Ами ако все пак умре?

— Така й било писано — отсече Килбърн. — Но поне ще сме — ще съм — сигурен, че съм й предписал всичко, което съм бил в състояние да измисля. За бога, Морган, тя е само на двайсет години!

По линията се възцари продължително мълчание.

— Това не може да ме убеди, Греъм — изрече непреклонно Тийл. — Принуден съм да докладвам случая на медицинския директор на болницата.

— Докладвай го където искаш. — Изведнъж го споходи обезпокоителна мисъл: — Морган, няма да спреш лечението с „Оралоксин“, нали?

— Би трябвало да го направя, но си ме поставил в крайно неловка ситуация. Каквото и да напиша в болничния й картон, включително предписание да се прекрати „Оралоксин“, се подлагам на евентуално съдебно преследване.

— Не дай боже! — възкликна саркастично Килбърн и веднага съжали за забележката. Тийл само промърмори с негодувание. — Морган, извинявай! Много съжалявам! Нямам никакво желание да ти причиня неудобства или да проваля изследването ти. Направих това, което мислех за най-добро за пациентката ми. И за успокоение на съвестта си.

Тийл отново направи пауза.

— Това не извинява действията ти, Греъм.

— Предполагам, че не.

Килбърн затвори телефона. Разговорът го бе изтощил. Стоеше неподвижен в трапезарията си, замислен над последствията от разговора. Гласът на Мат го върна в настоящето:

— Вуйчо Греъм, ще закъснеем за училище!

Стресна се и бързо премина към действие. Той грабна Мат и Шейна и се отправи към джипа си. Беше му трудно да следи разговора, въртящ се основно около Роби Маркъм и неудовлетвореността на Шейна от прическата й. Почувства облекчение, когато ги свали пред училището. Целувка по бузата за Шейна, „дай пет“ за Мат и потегли към болницата.

Някъде по средата на пътя телефонът му отново зазвъня. Обзе го лошото предчувствие, че го търсят от болницата, за да му съобщят, че Парминдер е починала. Извади телефона от джоба на сакото си и отговори на повикването.

— Д-р Греъм Килбърн?

— Аз съм.

— Тук е д-р Лина Лопес. Обаждам се от Сиатъл, от Центъра за контрол на заболяванията…

— Здравейте, Лина! — прекъсна я той. — Знам, че сте служител на СЕИ. Съжалявам, че досега нямах възможност да отговоря на обаждането ви. Мислех да ви потърся по-късно тази сутрин.

— Не се притеснявайте — отвърна меко тя. — Говорих с Луиз и тя ми обясни на какво напрежение сте подложен напоследък.

— Един господ знае какво още ви е наговорила. — Килбърн въздъхна.

— Сума ти неща! — засмя се Лопес. — Луиз е много забавна личност.

— Може и така да се каже. Без нея бих бил напълно загубен. — Той прочисти гърлото си и попита: — Как се развиват събитията в Сиатъл?

Лопес му предаде последната информация за потвърдените и предполагаемите случаи в сиатълските болници.

— Според нашите проучвания първоначален разпространител на заразата е била серопозитивна наркоманка.

— Била?

— Тя почина от пневмония, причинена от МРГАС. Доколкото ми е известно, причинителят на огнището при вас отговаря на същите характеристики.

— Съвсем същите — потвърди той. — Всъщност, д-р Лопес, мисля, че мога да намеря връзката между двете огнища.

— Разпространителя на наркотици?

— Какъв разпространител?

Лопес му предаде описанието на загадъчния наркотърговец, който Тоня Джаксън бе описала на Мерилия Карлайл. Когато приключи, Килбърн каза:

— Нищо не зная за такъв търговец.

— Тогава за каква връзка говорите? — разочарова се тя.

— Ако не бъркам хронологията на събитията, нашият случай предшества вашия с три дена. Нашият първопричинител, Анджи Фишър, е изчезнала веднага, след като е напуснала спешното отделение. Разговарях вчера с майка й и тя ми каза накъде се е отправила. Можете ли да отгатнете?

— Нима към Сиатъл?

— Точно така!

— Почакайте малко, Греъм. Вие мислите, че вашият първопричинител е също така и наш?

— Много бих искал да науча дали е така — отвърна Килбърн, вкарвайки колата си в паркинга на „Свети Майкъл“. Намери свободно място, паркира и загаси двигателя.

— Как? — запита по-спокойно Лопес.

— Майката на Анджи ми даде името на нейния приятел в Сиатъл. Надявам се да можем да го издирим.

— Ние?

— Ако не възразявате, имам намерение да дойда при вас в Сиатъл днес след обяд. — Припомни си скорошния разговор с Тийл и добави: — Ако не за друго, поне да сменя обстановката. — Отбеляза си на ум да се погрижи Кира или Корасон да приберат децата от училище.

— Няма проблеми. Имате номера на мобилния ми телефон, нали? Обадете ми се веднага щом пристигнете в града. Защо междувременно не ми кажете името на въпросния приятел? Ще се опитам да започна издирването му.

— Джейкъб или Джейк Фаскън. На двадесет и две години. Това е на практика всичко, което ми е известно за него. — Той замълча. — Но, знаете ли, останах с впечатлението, че няма начин той да няма криминално досие.

— Това може много да помогне. Може би ще намерим надзорника му. Ще видя какво мога да направя по въпроса.

След като паркира, Килбърн се упъти направо към болничния асансьор. Още от преддверието на петия етаж дочу нисък монотонен звук. Доближавайки вратите на интензивното отделение разпозна звука на плачещ мъжки глас.

Пулсът му затуптя оглушително и той се затича. Промуши се в отвора на полупрозрачната стъклена плъзгаща се врата и видя Гурдив Сингх. Младият мъж седеше до централното бюро в приемната, закрил с длани очите си. Пръстите му докосваха крайчеца на тюрбана. Треперещ, той се поклащаше на пети напред и назад, а на няколко крачки встрани, служителката от приемната люлееше в прегръдките си малкия Харжит. Жаловитите ридания на бащата заглушаваха плача на малкото бебе.

По дяволите! Килбърн веднага разбра какво се е случило и без да мисли, напълно рефлекторно, се втурна към стаята на Парминдер.