Даниел Кала
Резистентност (17)

16

Сиатъл, Вашингтон

Лопес се прибра в двустайния си апартамент с изглед към Пайк Плейс маркет^[1] и пролива Пъджет. Отгоре й се метна, почти събаряйки я, нейният осемнайсетмесечен ирландски териер.

— По-полека, Роза! — смъмри тя нежно петнайсеткилограмовия булдозер, приличащ на кръстоска между пудел и шотландски териер.

Пусна кучето на килима, коленичи и го обгърна с ръце. Колегите й от Центъра за контрол на заболяванията биха се ужасили от бактериалните зарази, които топлият език на Роза вероятно оставяше по лицето й. Малко по-късно разтвори прегръдката си и се изправи.

— Хайде, моето момиче, да намерим каишката ти и да вървим на разходка.

Вълшебната дума „разходка“ предизвика нов изблик на кучешка радост. Макар че пред хората твърдеше, че с нетърпение очаква кучето й да надрасне бебешката хиперактивност, неотслабващият ентусиазъм на Роза доставяше огромно удоволствие на Лопес. Обожанието на кучето се оказа чудесно ободрение за мрачното й настроение, обхванало я, след като видя злокобните бактериални проби в лабораторията.

Телефонът, закачен на колана й, звънна в момента, когато слагаше каишката на Роза. Долепи го до ухото си и чу познатия свеж глас на шефа си:

— Лина, Нелсън Амар те безпокои.

— Здравей, Нелсън, мислех да ти се обадя утре сутрин. — Погледна часовника си и пресметна, че 10:15 в Сиатъл означава след полунощ в Атланта. — Мислех, че вече е късно.

— „Късно“ е елемент от длъжностната характеристика в СЕИ, Лина — възрази Амар и тя се зачуди дали нарочно се държи така снизходително. — Искам да поговорим за този резистентен стрептокок.

— Вече си чул? — изненадано възкликна Лопес. — Получих резултатите преди два-три часа.

— Научих вчера.

— Вчера? — Гласът й изтъня притеснено. — Не разбирам…

— Обади ми се д-р Греъм Килбърн. — Гласът на Амар издаваше нетърпението му. — Те знаят за това от няколко дни. Килбърн вече е установил контакт със Световната здравна организация.

— Не познавам никакъв д-р Килбърн. — Лопес продължаваше да тъне в неведение.

От другата стана на линията се разнесе шум от прелистване на хартия.

— Специалист по инфекциозни болести в… болницата „Свети Майкъл“.

— „Свети Майкъл“? — Изведнъж й просветна. — Нелсън, не говориш за Сиатъл, нали?

— Килбърн работи във Ванкувър, Канада. Ти си най-близкият дотам представител на СЕИ, с когото разполагам. — В гласа на Амар се прокрадна подозрение. — Чакай малко, ако не си чула за ванкувърския случай, откъде знаеш за резистентния стрептокок?

Устата на Лопес пресъхна. Тя отпусна каишката на Роза и промълви тихо:

— Имаме два случая в Сиатъл.

— В Сиатъл? — Последва дълго мълчание. — И кога възнамеряваше да ме осведомиш? — натърти той.

— Утре сутрин — измънка тя, прекалено притеснена, за да се засегне от упрека.

— Лина, искам веднага да чуя всичко за случаите в Сиатъл.

Тя даде на шефа си пълен отчет за това, което се бе случило през последните часове. Разказа му за серопозитивната наркоманка Тоня Джаксън и за другия случай, Хари Уелс, пациентът с некротичен фасцит.

— Научих за това преди по-малко от три часа, но вече сме поставили болницата под най-строг санитарен контрол. Разпространихме съобщения в целия окръг и дадохме указание да ни информират незабавно за всеки случай на стрептококова инфекция. Точно бях на път да подготвя черновата на меморандум, който да разпратим чрез Интернет на всички здравни служби и лекари в областта.

Направи пауза в очакване Амар да й разкаже за случаите във Ванкувър, но той запази мълчание. Амар имаше репутацията на най-големия мълчаливец в ЦКЗ, включително и с колегите от собствения си екип, но тя не искаше да остане в неведение.

— Нелсън, какво е станало във Ванкувър?

— Имат три случая с подобни на твоите лабораторни резултати. — Той млъкна, като че ли преценявайки какво да й съобщи. — Един напълно здрав дотогава човек е умрял от пневмония. И една жена, която е лекувана, ако може да се каже така, от некротичен фасцит на ръката.

— А източникът? — продължи да настоява Лопес.

— Д-р Килбърн счита, че причинител на заразата е серопозитивна интравенозна наркоманка, която е била приета в спешното отделение за почистване на абсцес. Оттогава е в неизвестност.

— Уау! — възкликна тя. — Двама наркомани са прихванали невиждана досега инфекция почти едновременно в две различни държави. Каква е вероятността да се случи това?

— Казваш го, като че ли се е случило от двете страни на планетата. На какво разстояние е Сиатъл от Ванкувър?

— Около сто и двадесет мили^[2] — отвърна Лопес, признавайки за себе си валидността на възражението. Погледна надолу към Роза, която я гледаше очаквателно, захапала каишката си и бурно размахала опашка. — Но, все пак…

— Какво „все пак“, Лина?

— Помислил ли си за възможността това да не е случайно събитие? — запита го тя и веднага съжали за думите си.

— Разбира се, че включвам и тази възможност — сопна се шефът й. — Аз винаги я отчитам. Но сега сме изправени пред нов супермикроб, който не е нито антракс, нито вариола, нито някое друго оръжие на биотерористи.

— Да, но… — опита се да се намеси тя, но Амар я прекъсна:

— Знаем, че градският контингент серопозитивни е идеална среда за развиване на спонтанна резистентност към антибиотици. Вече се е случвало с ванкомицин-резистентните ентерококи и мултирезистентната туберкулоза. Така че, появата на тези резистентни стрептококи група А у наркомани не е лишена от смисъл.

— Но чак пък едновременно на две места? — възрази Лопес.

— Тези хора са най-мобилната прослойка от населението — изрече го с нотка на презрение. — Всяка зараза, появила се в една група градски наркомани, се разпространява светкавично по други места. Вече ни се е случвало.

Но не и по този начин, помисли си тя. Усети, че е безсмислено да продължава спора с шефа си.

— Трябва да говоря с д-р Килбърн. Май няма да е зле да прескоча и до Ванкувър — предложи тя.

— И аз така мисля — съгласи се Амар. — Колкото по-бързо открием източника, толкова по-лесно ще ни бъде да контролираме разпространението. — Той въздъхна тежко. — Лина, уважавам канадците. Наистина. Но искам да те предупредя, че са маниакални до такава степен на тема свобода и права на личността, че проследяването на човек може да се окаже много трудно. Няма да е зле да поразпиташ регионалния секретар.

— Може би е рано да търсим у канадците вината за заразата — вметна Лопес.

— Не обвинявам никого. Но трябва да действаме бързо. Ако този супермикроб се настани в болниците, както се е случвало с други по-рано…

Нямаше нужда да продължава. Откакто прочете катастрофалния лабораторен отчет за антибиотичните тестове, непрекъснато й се привиждаха апокалиптични картини на пациенти, заразени в болниците, местата, към които са се обърнали за помощ и лечение.

Погледна надолу към Роза, която вече не махаше с опашка. Беше положила глава на предните си лапи, а ушите й тъжно провисваха към пода, огледален образ на унинието, обхванало господарката й.