Даниел Кала
Резистентност (28)

27

Портланд, Орегон

Втора поредна нощ Коен сънуваше смъртта на майка си. В съня си бе седнал от едната страна на леглото, а от другата седеше баща му. Облечена в твърде голяма за крехката й измършавяла снага нощница, майка му лежеше неподвижна под бледосинята завивка. Не беше сигурен дали е все още в кома, или вече ги бе напуснала. Коен бе запазил сегашната си възраст, но баща му изглеждаше много по-млад — бе чевръстият дърводелец от детството на Сет, не осакатеният от ревматоиден артрит старец, огорчен от житейската загуба, който сега обитаваше сутерена на къщата му. В съня баща му не пророни нито дума, само сълзите се стичаха по бузите му и капеха върху завивките. И тогава, в мига преди да се събуди, Сет видя майка си да отваря очи и да се обръща към ужасения си съпруг. „Моля те, не ме изоставяй!“. Гласът й потрепери по съвсем същия начин като гласа на Каръл преди да изпадне в терминална кома в болницата.

Той стана от леглото. Не можеше да разбере защо една пристрастена наркоманка, която бе пресякла пътя му съвсем за кратко, продължаваше да пробужда у него спомени за елегантната му майка. Не виждаше абсолютно никаква връзка между тях, освен че и двете бяха мъртви. Вмъкна се под душа, решен да не се задълбочава повече в този проблем. Предпочиташе да не знае какво предизвиква фройдистките бъркотии, бушуващи в подсъзнанието му.

След душа Коен облече сиво спортно сако и светла синя риза. Реши да се въздържи от вратовръзка. Включи кафемашината, кипна малко мляко и изпи голямата чаша капучино, която обикновено заместваше закуската му. Колебаеше се дали да не си направи още една чаша, когато през прозореца на кухнята до него достигна силно изсвирване на клаксон.

Излезе навън и заключи вратата. Взе вестника, лежащ на верандата пред дома му, и се спусна надолу по стълбите. Спря пред апартамента на баща си и остави вестника пред вратата на сутерена, убеден, че докато се прибере вечерта, баща му ще е успял да се пребори и с двете кръстословици.

— Добрутро, Кей Си! — поздрави го приветливо Лийч. Коен се вмъкна до него на предната пасажерска седалка на „Кадилак“, определен за най-добър модел на 97-а година. — Как е татенцето?

— Все така — отвърна му Коен. — Затруднен от артрита, което не му позволява да се разхожда много. Все така притеснен, че синът му е ченге. — Въздъхна. Тази тема бе твърде позната и на двамата.

— Не можеш да му се сърдиш за това — подметна партньорът му. — Освен това, аз лично познавам един куп престъпници, които са силно притеснени от този факт.

Коен благодари с усмивка за комплимента.

— Като стана дума за престъпници, налегнало ме е едно предчувствие, че днес е денят, в който ще открием убиеца на Джими и Фризера. Симпатичен кучи син, няма що.

— Ром, ако той е наполовина толкова добър, колкото го мисля, трябва отдавна да е изчезнал — погледна го Коен.

— И какво? — сви рамене Лийч. — Това не ни попречи да закопчаем Маркъс Хогън, нали?

— Вярно — съгласи се Коен. Добре помнеше бившия изпълнителен директор на технологична компания, който бе убил заместника си по финансовите въпроси и бе отлетял за Париж. Бяха го примамили обратно в Портланд с някаква измислена история за наследство.

— Ще го открием — самоуверено предсказа Лийч.

Сержантът не споделяше оптимизма на партньора си, но таеше същата, ако не и по-голяма решимост да проследи и открие човека, за когото мислеше като за убиеца на Каръл.

Известно време пътуваха в мълчание, докато накрая Лийч зави по Десето североизточно авеню, на няколко преки от река Уиламет. Гледайки през прозореца на колата елегантните кули, Коен подметна:

— Малкият Андрю можеше да живее и в по-малко престижен квартал.

— Забавно, а? — подсмихна се Лийч. — Тоя тип е видял бая зор през годините, макар и да не е работил нито ден през живота си, а сега живее в апартамент за половин милион и кара „Порше“. Бих искал да надзърна в борсовото му тефтерче.

— Това тефтерче май ще те заведе в Богота — въздъхна Коен.

— Сигурно. — Лийч качи колата на тротоара пред входа на кооперацията Ривърсайд.

Слязоха от колата и се упътиха към домофоните на сградата. Лийч разгледа табелките с имената и набра кода за апартамента на Андрю Нейгъл. Сигналът прозвъня цели десет пъти, преди да го смени постоянният сигнал заето.

— Ех, тия наркотърговци — въздъхна той. — Толкова държат на сутрешния си сън.

Пъхна ръка в джоба на найлоновото си яке и извади мобилния си телефон, заедно с лист хартия. Набра номера, записан на листчето, и сложи телефона до ухото си. След десетина секунди радостно се провикна в слушалката:

— Малък Андрю! Как си бе, пич? — замълча за миг и с иронично огорчен тон продължи: — Хайде сега, Андрю, помисли какво би казала майка ти, ако те чуе да казваш тия думи!

Когато след малко проговори отново, тонът му беше рязък и заплашителен:

— Този шибан смотаняк съм аз, детектив Лийч. Ние с партньора ми пропиляхме достатъчно време пред вратата на блока и затова ще ни пуснеш вътре… веднага!

Десетина секунди по късно, когато вече бе прибрал мобилния телефон обратно в джоба си, автоматът на входа забръмча. Лийч се обърна към Коен с лукавия израз на котарак, изял канарчето, и се пресегна към вратата. Отвори я широко и даде път на колегата си. Качиха се с асансьора на последния, петнадесети етаж, където Нейгъл, загърнат в морскосиня хавлия, вече ги очакваше пред отворената врата на апартамента си. Беше нисък и слаб, с пронизващи сини очи и изпъкнали скули. Буйната му руса коса се спускаше на заплетени дълги кичури.

— На какво дължа посещението ви, детективи? — Широката му усмивка откри два реда зъби с цвят на слонова кост.

— Дошли сме да поднесем съболезнованията си по повод скорошната ти загуба — отвърна Лийч с леко наведена глава.

— Загубата ми? — все така широко усмихнат запита Нейгъл.

Лицето на Лийч разцъфна в същата широка и неискрена усмивка като на събеседника му:

— Ами, по повод кончината на Джими и Фризера.

— Това е нелепо, детектив — разсмя се Нейгъл.

— С удоволствие бих пил едно кафе. — Лийч го заобиколи и влезе в апартамента.

Нейгъл го последва, след него влезе и Коен. Озоваха се в просторна дневна, претрупана с тапицирани в бяло кушетки и дивани. Широките френски прозорци откриваха великолепен изглед към реката. Миризмата на застоял цигарен дим и алкохолни изпарения, изпълващи стаята, неприятно контрастираха на природната красота.

— Кофти е да си безработен на днешно време, нали? — Лийч посочи с широк жест обстановката.

Отнякъде извън стаята до тях достигна женски глас:

— Кой е, Анди?

Нейгъл бързо затвори вратата на стаята, откъдето идваше гласът.

— Никой — каза той към затворената вече врата. — Просто две приятелчета.

— Трогнат съм, Андрю, наистина. Но технически ние не сме ти никакви приятелчета. — Лийч се тръсна на дивана и преметна ръка през облегалката. — Това е сержант Коен, а аз съм детектив Лийч от отдел „Убийства“ на портландската полиция.

Коен седна до партньора си. Беше участвал безброй пъти в подобни рутинни процедури, затова сега с удоволствие се отпусна назад в мекия диван и остави Лийч да води разпита.

Нейгъл се върна обратно при тях в дневната и седна на отсрещното кресло.

— Значи сте тук заради Мичъм и Фризера, така ли да разбирам?

— Защо не си признаеш веднага, че да не ни губиш цялата сутрин? — подхвърли Лийч.

— Ами аз въобще не бях в града в нощта, когато са ги пречукали — разсмя се отново Нейгъл.

— Нима? — учудено запита Лийч.

— Прекарах последните три дни в Лос Анджелис — отвърна Нейгъл. Кръстоса крака и намести полите на халата, за да покрие показалите се боксерки с емблемата на „Хюго бос“.

— Защо, да не си търсил някакъв сценарий? — поинтересува се Лийч.

— Бях на гости при роднини.

— О, разбира се, твоите колумбийски роднини. — Лийч насочи по един пръст към всяка ноздра и имитира смъркане на кокаин. — Предполагам, че имаш свидетели на тази семейна сбирка?

— Неколцина — отбеляза с хладнокръвна усмивка Нейгъл.

Коен реши да се възползва от отбранителната му позиция. Наведе се към него през масата и го попита директно:

— Вие с Джими не се обичахте много, нали?

— Ако искате да ме попитате дали мразех малкия чекиджия — отвърна Нейгъл, разсеяно пренебрегнал собствения си дребен калибър, — то отговорът е категорично да.

— Защо? — запита Коен.

Нейгъл се пресегна и развърза колана на хавлията си. Разтвори полите й и разкри пред тях дълъг назъбен белег, прорязал отгоре до долу дясната страна на плоския му корем.

— На докторите им се наложи да ми прелеят десет кила кръв, след като тоя педал ме намушка в черния дроб.

— Но ти не си го убил, така ли?

— Не съм.

— И кой мислиш, че го е направил? — продължи да го разпитва Коен.

— За бога, откъде да знам!? — Нейгъл завъртя очи и отново завърза колана на хавлията си. — Да не мислите, че аз съм единственият, който му има зъб?

— Чувал ли си в града да се е появил някакъв нов наркотърговец? — смени темата Коен.

— Не се занимавам повече с тия лайна…

— Остави ги тия, Андрю! — прекъсна го Лийч, размахал ръка пред себе си. — Обзалагам се десет към едно, че ако претършуваме наоколо, ще намерим достатъчно лед^[1], за да си построим иглу. — Погледна към стаята, откъдето чуха женски глас: — Какво ще кажеш да почнем оттам?

— Абе, има някакъв тип — неохотно промърмори Нейгъл, забил поглед в масичката пред себе си.

— Опиши го. — Лийч завъртя палците на сплетените си ръце, което бе типичен негов жест по време на разпит.

— Висок тъмнокос тип с кофти поглед. Трийсетинагодишен. Облечен в анцуг и накичен с няколко златни верижки. Никаква класа, нали разбирате?

— Естествено, нали сега разговаряме с Марта Стюарт^[2] — въздъхна Лийч. — Този тип раздаваше ли безплатни мостри?

— Да! Откъде знаете? — изненадано възкликна Нейгъл. — Но само на някои. Според това, което съм чувал, ги раздавал само на най-изпадналите боклуци. Изглежда е търсил най-беззащитните жертви. Мръсник — добави той по-скоро на себе си. — Това са ония, които обикновено нямат никакви пари.

— А дали тоя нов търговец е все още наблизо? — стрелна го с поглед Коен.

— Не знам. Прибрах се снощи. — Той сви рамене и замислено разбърка чорлавата си коса. — Я чакайте, да не би да подозирате, че той е пречукал Джими и Фризера?

— Все още не сме убедени, че ти нямаш пръст в тая работа — възрази Лийч. — Но ще бъде от полза, ако ни помогнеш да намерим тоя тип.

Нейгъл присви очи и стисна устни, премисляйки отговора си.

— Ако ви дам някоя идея къде да го потърсите, ще ми се откачите ли от гърба?

— Възможно е — сви рамене детективът.

— Преди четири или пет дни — започна Нейгъл, вдигнал поглед към тавана, — срещнах тоя тип в един пасаж. Пробутваше нещо на тоя травестит — Шаная, Чивел или как беше там… А, Чейвън!

— И какво?

— Ами, просто бях любопитен да разбера какво става, нали така? — отново сви рамене Нейгъл.

— Само от любопитство, а? — скептично го изгледа Лийч.

— Виж сега, нямам представа нито откъде, по дяволите, се е появил, нито защо изведнъж започва бизнес в моя район — отстъпчиво каза Нейгъл. — Освен това, във всеки пазарен бизнес е добре да държиш конкуренцията под око.

— „Всеки пазарен бизнес“, а? Ти си направо великолепен! — изкикоти се Лийч. — И как така „държа под око“ този си съперник?

— Проследих го донякъде.

— Къде го проследи? — намеси се Коен.

— Той се качи на един черен джип и аз успях да го последвам до хотела му.

— Кой хотел? — Коен не показа обзелата го възбуда.

— Някаква малка дупка на ъгъла на Двайсет и пета и „Греъм“. Нещо от рода на „Лоджър“.

— Андрю, сигурен ли си, че той отиде точно в този хотел? — вторачи се в него Коен.

— Видях го да паркира точно пред хотела и после да влиза вътре.

— А ти какво направи след това?

— Повъртях се малко наоколо. Мислех си дали да не си поговоря с него, но една полицейска кола спря до съседната закусвалня и аз се скатах.

Коен погледна към партньора си. Двамата си кимнаха в съгласие.

— Добре, Андрю, ще идем да проверим този хотел. И мисли му, ако си ни излъгал… — недоизречената закана на Лийч увисна тежко във въздуха.

— Не ви излъгах — сопна се Нейгъл.

Двамата полицаи напуснаха апартамента му без повече разговори. Стигнаха до колата на Лийч и се отправиха към пресечката на Двайсет и пета и „Греъм“, в североизточния ъгъл на която намериха неугледната триетажна тухлена сграда на хотела. По външния вид Коен предположи, че от ААА^[3] трудно биха му дали оценка, по-висока от една звезда. Паркираха на отсрещния тротоар на Греъм стрийт.

Коен последва Лийч във фоайето, ухаещо на евтин ароматизатор. Подът бе покрит с протъркан, опърпан по краищата линолеум. Дебелият мъж, облечен в полиестерен блейзър и вратовръзка, който прелистваше със скучаещ вид вестник на рецепцията, ги запита, без да вдига глава:

— Стая ли търсите, момчета?

— Момчетата търсят едно друго момче — каза Лийч и навря детективската си значка под носа на дебелака. — Предполагаме, че е преспал тук някоя и друга нощ и вероятно си е тръгнал преди два или три дни. — Той описа високия тъмен мъж с посребрени коси. Когато завърши, служителят на рецепцията поклати отрицателно глава:

— Тука няма такъв.

— А не искаш ли да си помислиш малко? — ядосано го попита Лийч.

— Няма какво да мисля. Имам всичко на всичко трийсет и две стаи. Тук съм поне шест дни в седмицата и познавам всички гости на хотела. Никога не съм виждал човека, когото описвате. Повярвайте ми, не е отсядал тук.

Коен разочаровано огледа лобито на хотела и забеляза една по-малка врата, водеща към Двайсет и пето авеню. Безмълвно се насочи към нея и излезе навън в горещия слънчев ден. Лийч се присъедини към него миг по-късно.

— Какво става, Кей Си? — попита го.

— Малкия Андрю кара бяло „Порше“, нали?

— Да, и какво от това?

— Не е най-незабележимата кола, с която да проследиш някого.

— Напълно си прав. — В очите на Лийч просветна разбиране.

— И ако нашият тип е професионалист, за какъвто го мисля, няма начин да не е забелязал след себе си малкия Андрю.

— Така ще да е станало.

Коен посочи „Еконотравъл Ин“^[4] на отсрещния тротоар:

— Ако Андрю е бил паркирал на „Греъм“, както каза, не би могъл да види, че оня излиза през другата врата и пресича Двайсет и пета.

— Не и от „Греъм“ — съгласи се Лийч. — Да идем да разпитаме и там.

„Еконотравъл Ин“ беше само едно ниво по-високо от „Орегон Лоджър“. Имаше подобно мърляво фоайе, в което се стелеше същата неопределена гадна миризма, но мършавият невротичен чиновник на рецепцията реагира доста по-уважително на полицейските им значки. Още преди Лийч да е довършил описанието на търсения от тях човек, момчето закима енергично:

— Да, помня човека, когото описвате. Имаше външен вид на сводник, но не говореше като такъв.

— Какво би трябвало да означава това? — поинтересува се Лийч.

— Беше учтив и спокоен. Добре възпитан, бих казал — отвърна чиновникът, клатейки глава. — Но беше облечен в крещящо син анцуг, носеше синджири и други боклуци.

Пулсът на Коен се ускори. Той потропна нервно с пръсти по плота на рецепцията:

— Името му?

— Нещо с Т… — Чиновникът зачука по клавиатурата на компютъра. — Тейлър… Тайсън… А, ето го — Денис Тайлър!

— Какво ви даде като депозит за стаята? — попита Коен.

— Плати в брой.

— Не искате ли все пак някакъв документ за всеки случай?

— Да, искаме информация. — Момчето прегледа информацията на екрана на компютъра. — Оставил е кредитна карта Виза. Ето и данните — името е Денис Линдън Тайлър, а адресът му е във Фресно, Калифорния.

Коен не се заинтересува от адреса. Знаеше, че е фалшив. Името също, но все пак им даваше някаква отправна точка в търсенето на заподозрения. В края на краищата, колко Денис Линдън Тайлъровци има в САЩ?

Погледна към партньора си и му се усмихна. Бяха успели да попаднат на свежите следи на човек, който рядко оставяше дири след себе си.