Даниел Кала
Резистентност (50)

49

Маунт Айри, Филаделфия, Пенсилвания

Тя пресече хола с десетина големи бързи крачки и сграбчи дръжката на външната врата. Сърцето й биеше бясно и кръвта бумтеше в ушите й. Завъртя топката, но вратата не се отвори. Опита пак. Без резултат. Кръвта в главата й запулсира още по-силно. Сграбчи топката с две ръце и задърпа колкото сила имаше. Нищо. Отчаяна, заби пети в касата на вратата и задърпа с цялата си тежест. Паниката я заливаше на мощни вълни, а вратата не се помръдваше.

— Няма да се отвори, д-р Хортън — до ушите й достигна спокойният глас на мъжа от кухнята.

Погледна назад през рамо и го видя да влиза с бавни крачки в хола. Вдигна ръката, стиснала ножа, и й посочи пантите на вратата. Като се вгледа по-внимателно, тя забеляза металните скоби, блокиращи движението им. Отпусна дръжката, която все още стискаше здраво, и се обърна към него.

— Съжалявам, докторе, но бях длъжен да направя така, че никой да не може да ни безпокои. — Като всичките му досегашни думи и тази реплика бе напълно лишена от емоции. Безжизнените му очи съответстваха безукорно на интонацията. Внезапно Хортън осъзна, че няма да може да му се изплъзне. Паниката я напусна и на нейно място се възцари вцепенението на обречения.

— Размислихте ли относно питието, д-р Хортън? — отново я попита той.

Тя кимна. Пристъпи с мъка към него. Сърцето й прескочи и гърлото й инстинктивно се сви, докато минаваше покрай мъжа, за да влезе в кухнята. Видя, че е успял да подмени счупената винена чаша с нова, която седеше на същото място до бутилката. Придърпа стола до масата и седна. Той заобиколи масата и застана прав срещу нея. Парчетата от счупената чаша скърцаха под краката му. Изражението му оставаше все така невъзмутимо спокойно, само очите му бяха нащрек, вторачени в ръката й, лежаща близо до чашата.

Безстрастно, като насън, тя се загледа в нападателя си. Беше безспорно привлекателен с квадратната си челюст и елегантна прическа. Но очите му излъчваха същото безразличие, което бе видяла в погледа на Мартино̀ предната вечер. Заля я вълна от негодувание и погнуса. Едва снощи бе спала с Мартино̀. А днес той изпраща това хладнокръвно чудовище за мен. Очевидно, Баингтън и Мартино̀ не вярваха, че тя ще запази в тайна кирливите ризи на проекта „Оралоксин“.

Прииска й се да бе имала куража да разгласи истината по-рано, както я бе увещавал Виктор. Горчиво си помисли, че ако не се беше поколебала, може би събитията щяха да тръгнат по друг път.

Виктор! Съзнанието й внезапно прещрака и тя гневно се обърна към мъжа:

— Не е било нещастен случай на езерото! Ти си убил Виктор Лешчак, нали?

— Не обсъждам работата си с никого — безизразно отвърна той.

— Ти, мръсно копеле — прошепна тя, приела отговора му за потвърждение.

Той не реагира. Погледът й се спря на бележника и писалката и тя го попита:

— Искаш да напиша някаква бележка, така ли?

— Да.

— Допускаш, че ще съм склонна да фалшифицирам собственото си предсмъртно писмо? — недоумяващо поклати глава тя.

— Защо не пийнете чаша вино? После ще обсъдим нещата.

— И цяла бутилка да изпия, пак няма да ме убедиш — решително възрази Хортън.

— Може би все пак ще премислите, д-р Хортън? — Той вдигна ръката с ножа и потупа с него дланта на другата си ръка.

Тя преглътна мъчително, но решимостта не я напусна.

— Аз така или иначе съм вече мъртва. Какво повече можеш да ми причиниш?

— А какво ви кара да мислите, че имам предвид вас? — По лицето му пробяга едва доловима гримаса.

В първия миг заплахата му й се стори безпредметна. И двамата й родители бяха покойници. Нямаше други роднини, най-близкият й човек напоследък беше Мартино̀. Идеята да му причини болка изглеждаше направо привлекателна. И тогава я споходи прозрението: Нийл Райлън! Той бе последният член на екипа, разработил „Оралоксин“. Смъртта й можеше да послужи за нещо, само трябваше да успее да предупреди Райлън чрез предсмъртното си писмо.

С изненада отбеляза колко силно треперят ръцете й, когато посегна да вземе бутилката с вино. Измъкна тапата от гърлото и напълни чашата, разливайки няколко капки по повърхността на масата. Отпи от сухото вино, което се оказа по-добро от всичко, което бе опитвала досега. Мълчаливо, на бавни глътки, тя изпи съдържанието на чашата, съчинявайки наум текста на бележката, която трябваше да напише. Напълни чашата си отново и я изпи още по-бавно, печелейки още няколко минути, за да подреди съвсем прецизно фразите. Всяка грешна дума би обезсмислила усилията й.

Остави чашата на масата, отмести бутилката, притегли към себе си бележника и се пресегна към писалката.

— И какво искаш да напиша? — попита с неприкрито презрение нападателя си.

— Нещо за сбогом — отвърна той с подобие на усмивка, която само подсили студенината на лицето му.

Обзета от дълбоко вътрешно усещане за загуба, тя се опита да се отърси от всички емоции и максимално да се концентрира. Взе писалката и започна да пише:

Скъпи Нийл,

 

Много съжалявам, че трябва да те напусна по такъв начин, но те моля и вярвам, че ще ме разбереш. Безкрайно съм уморена и не виждам никакви шансове за себе си.

Денят, в който ти поиска ръката ми в ресторанта „Ню Йорк Дели“, бе най-важният ден в живота ми от много години насам. Ти бе толкова мил, когато ми каза, че искаш целият свят да узнае как се чувстваш. Но аз настоях да не го правиш. И знаеш ли защо, Нийл? Бях много уплашена от това, което може да се случи, ако хората научат за нас. Но не трябваше да се плаша от света. Опасността е вътре в нас и аз не мога да живея повече със самата себе си.

Осъзнах, че нашите мечти са причина за тежките изпитания, които се струпаха върху мен. Трябва да платим ужасно висока цена за славата, към която се стремяхме, а аз повече не мога да плащам.

С цялата ми любов: Ел

Без да го препрочете, Елън остави писалката на масата и отмести бележника.

Той се пресегна и го взе с облечената си в ръкавица ръка. С разтуптяно сърце Хортън го наблюдаваше как чете написаното от нея. Без да каже нищо, нападателят й остави бележника обратно на масата, близо до бутилката вино. Обхваната от свръхестествено чувство на облекчение, тя положи писалката близо до бележника. Надяваше се Нийл да схване скритото в абсурдното й писмо послание и да разбере предупреждението в него. Бе направила всичко по силите си и се чувстваше странно удовлетворена.

— Още една чаша вино? — предложи й нейният бъдещ палач.

Тя поклати отрицателно глава.

— Тогава да отидем в гаража, д-р Хортън. — Той направи приканващ жест с ножа в ръката си.

— Искам да взема един диск, ако ми позволиш — каза тя, изправяйки се на крака.

Той кимна мълчаливо и тя се упъти към кухненския шкаф в ъгъла, върху който стоеше портативният й CD-плейър. Отвори капака му и извади диска с концерта за пиано на Григ. Обърна се към него и промълви:

— Сега съм готова.