Даниел Кала
Резистентност (8)

7

Портланд, Орегон

Скръстил ръце на гърдите си, детектив Сет Коен стоеше неподвижно насред тясната уличка. Лека утринна мъгла се стелеше в краката му. Погледът му бе вторачен в проснатите на земята пред него трупове на двайсет и второто и двайсет и третото убийство за годината в Портланд. Телата на Джими Мичъм и Мак „Фризера“ Бакстър лежаха перпендикулярно едно на друго по средата на улицата. Разбитите и окървавени очила на Фризера все още стояха на върха на носа му. За деветте години в отдел „Убийства“, Коен бе опознал двамата доста по-добре, отколкото би му се искало.

— Ей! — провикна се детектив Роман Лийч, застанал изправен до минибуса на екипа за анализ на местопрестъпленията, блокирал края на пасажа. Лийч положи ръка на сърцето си в подигравателен жест на печал. — Можеш да ги гледаш колкото си искаш, Кей Си, но няма да ги съживиш!

Коен не отмести поглед от мъртвите тела. Подигравателният прякор, съкращение от „кашерно ченге“^[1], вече не го притесняваше. Беше го получил отдавна, още в Полицейската академия, когато се опитваше да обясни на съвипускниците си, че не обича чушки и шунка в пицата си не защото е кашерен евреин и спазва хранителните ограничения на еврейската църква, а просто защото не обича пица с месо. Веднъж изречени, думите се лепнаха за него и така той си остана известен с прозвището „Кей Си“.

Лийч се дотътри тежко до него и го сръга игриво в ребрата:

— Какво си се умислил, Кей Си?

Коен извърна поглед от мъртвите тела към партньора си. Петдесетгодишният младолик детектив носеше поне петдесет излишни паунда на снажните си нозе. Коен на свой ред се бореше с точно обратното — при ръст от над 6 фута, той с мъка поддържаше тегло над 160 паунда, а пристрастеността му към бягане на дълги разстояния правеха задачата още по-трудна.

— Мисля, че това си е цяло чудо, Ром — промълви Коен.

— Чудо? — Смутена гримаса се изписа на лицето на Лийч.

— Че никой не го направи досега — кимна Коен към телата.

Кискането на Лийч наподоби кашлицата на задавен двигател:

— Без майтап, на тия пичове не им липсваха врагове. Можем веднага да вземем портландския телефонен указател и да го обявим за списък на заподозрените.

— Да, но все пак…

— Притеснява ли те нещо, Кей Си? — усмивката изчезна от лицето на Лийч.

Коен приклекна, доближи глава до главата на Мичъм и посочи отвора на огнестрелната рана на челото му:

— Прекалено точен изстрел.

Лийч не си направи труда да се наведе към мъртвото тяло.

— Може би е екзекуция? — предположи той, махвайки небрежно с ръка.

Коен поклати глава:

— Ром, те са на поне шест фута един от друг. — Пръстът му се насочи от мършавото тяло на Мичъм към туловището на Фризера. — Виждаш ли как ръката му е сгъната в лакътя, а дланите му са над главата?

Лийч почеса разчорлената си черна къдрава коса:

— Мислиш, че е държал пистолет?

Коен кимна.

— Може би. А може би — не.

— Накъде биеш, Кей Си? — погледна го с внимание Лийч.

— Нито един от тях няма следи от барут по ръцете си. Тия двамата не са застреляни отблизо, както би било при екзекуция. — Коен насочи показалеца си и изпрати въображаем куршум в отвора на раната на Мичъм. — Ром, мисля, че пред нас е отборът, загубил престрелката.

— Добре, дори да е така — отвърна Лийч. — Какво те тревожи? Тия копелета се стрелят за жълти стотинки.

— Така е, но полесражението ми се вижда прекалено спретнато за гангстерска престрелка.

На лицето на Лийч бавно просветна разбиране. Партньорът му се изправи в цял ръст и продължи с въздишка:

— Момчета като тези вадят автоматите за щяло и нещяло и се гърмят като че ли им плащат за всеки изстрел. Дори и да не уцелят противника, няма начин да не потрошат сума ти прозорци през две преки оттук.

— Вярно си е — ухили се Лийч. — А момчетата от екипа за разследване на местопрестъпленията не са открили никакви следи от куршуми. Тук е работил много квалифициран стрелец.

— Карат ме да се замисля. — Коен поклати глава.

— Кой ли би се бръкнал за професионалист заради тия двама нещастници? — посочи ги с пръст Лийч.

— Не знам — отвърна разсеяно Коен. Тези убийства го притесняваха, защото бяха различни от повечето случаи, когато още на местопрестъплението той успяваше да види във въображението си, като на кино, как са се развили събитията. В този случай интуицията му беше безпомощна. Не беше в състояние да реши дали двете жертви са попаднали в засада, или сами са започнали схватката, завършила със смъртта им.

— Ей, детективи — провикна се някой.

Коен се обърна и видя униформено ченге да им маха от другия край на улицата.

— Какво има? — викна в отговор Лийч.

— Май че намерихме свидетел — отвърна ченгето и посочи близката сграда.

Потънал в мислите си, Коен последва Лийч към другия край на пасажа. Засипан с боклуци, задръстен от контейнери за отпадъци и товарни рампи, полуневидим в утринния здрач, той не се различаваше от коя да е друга търговска уличка. Нищо не подсказваше, че след залез-слънце това място щеше да се превърне в сборище на наркомани и алкохолици.

Коен не видя жената, докато не стигна съвсем близо до края на пасажа. Скрита във вътрешния паркинг на ъгловата сграда, тя бе седнала на земята, опряла гръб на боклукчийска кофа. Кръстосаните й кльощави нозе повдигаха нагоре черната й пола и откриваха края на опърпаните й бледорозови пликчета. Мазната й черна коса бе прилепнала по главата й. Продраната, някога бяла тениска разкриваше подпухналата й от лакътя до пръстите дясна ръка. Стори се позната на Коен, който бе прекарал твърде много време в разследвания наоколо и се бе сблъсквал с повечето обитатели на бордеите.

— Благодарности, ние поемаме случая. — Лийч кимна към униформения, който безмълвно се оттегли с намусена физиономия.

Жената вдигна поглед към детективите. Коен разпозна хероиновото опиянение в зениците на изцъклените й очи, свити като връхчета на топлийки.

— Добрутро, полицаи — смотолеви тя, гледайки през тях с празен поглед. — К’во има?

Коен коленичи до нея. Този път и Лийч се потруди да се снижи с приклякване.

— Аз съм детектив Лийч — каза й той. — А това е детектив Коен. Ти как се казваш?

— Каръл. — Клепачите й се притвориха отново.

— Каръл чия? Нямаш ли си фамилия?

— Уилсън.

— Беше ли тук миналата нощ, Каръл? — Лийч обходи с жест околността.

Тя се прозя, показвайки счупен в основата преден зъб.

— Както всяка друга нощ. И всеки друг ден.

— Да си видяла нещо необичайно? — запита Лийч.

— Тук не се случва нищо необичайно — отвърна жената.

— Да бе, да — завъртя очи Лийч. — А да кажеш нещо за Джими Мичъм и Фризера Бакстър, нали ги знаеш?

Каръл не каза нищо, но по измършавялото й лице се изписа разбираща гримаса.

— Някой ги е пречукал миналата нощ — продължи детективът.

Тя го погледна с крайна апатия и промълви:

— Рискове на професията.

— Видя ли ги снощи? — настояваше Лийч.

— Не помня.

— Ние сме от отдел „Убийства“, скъпа, и въобще не ни засяга какво криеш там. — Посочи с пръст дрипавата й розова чанта и въздъхна пресилено. — Но ако не ни сътрудничиш, ще се наложи да надникнем там и да те арестуваме за онова, което си скътала вътре.

Заплахата даде резултат. Очите й се разтвориха, тя прибра крака и се опита да се изправи.

— Да. Видях тия капути миналата нощ.

— Какво искаха?

— Каквото искат винаги — мангизи — изсумтя Каръл.

Коен остави Лийч да продължи разпита и се опита да вникне в детайлите. Нечистоплътният дъх на момичето, достигащ на вълни до него, отвори пак раната на спомените за последните дни на собствената му майка, умираща от рак на гърдата. Каръл излъчваше същия смъртен полъх.

Детективът се отърси от мъчителните спомени и се съсредоточи върху зачервената ръка на Каръл. Кожата на отока бе изпъната до прозрачност, а пръстите напомняха дебели наденички. Беше притисната плътно до тялото на момичето, което явно се стараеше да я държи неподвижна. Коен навлажни пресъхналите си устни и я попита:

— Каръл, как ти се видяха Джими и Фризера миналата нощ?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Е, Каръл, мислех те за доста по-схватлива — усмихна се той.

— Достатъчно съм схватлива, за да скитам денем и нощем из бордеите, да ровя боклука и да си боцкам всякакви гадости — изсумтя жената. После леко повдигна глава и го погледна в очите. — Няма да ми повярваш, но съм завършила колеж.

— Не съм изненадан — отвърна Коен. Работата на полицай го бе срещала с немалко доктори и адвокати, подвластни на същите химикали и завършили жизнения си път в подобни пасажи. — Как се държаха тия двамата миналата нощ? Сториха ли ти се по-нервни? Бяха ли ядосани от нещо? Търсеха ли някого?

Тя отвори уста, за да каже нещо, но се поколеба и не проговори. Лийч се наведе към нея, като че ли да я сграбчи, макар че ръцете му останаха прибрани до тялото.

— Казвай, Каръл, какво стана?

— Искаха да им кажа дали съм виждала някой нов да се мотае наоколо — отвърна тя, криейки погледа си.

— Някой нов дилър, така ли? — настояваше Лийч.

Тя кимна утвърдително с наведена глава.

— И ти какво им каза?

— Че не съм виждала.

Коен насочи пръст към нея и отново се усмихна:

— Но ти си видяла, Каръл, нали? — Главата й клюмна надолу и погледът й се заби в асфалта.

— Видях. Типът дойде преди две или три вечери. Предложи ми безплатно доза ейтбол. Каза, че било мостра и че възнамерява да се настани за по-дълго по тия места.

— Как изглеждаше? — запита Коен.

— Както изглеждат всички такива типове. Долнопробен. Лъскав. Опасен.

— Описанието ти хич не ми помага да го разпозная. Опитай се да си спомниш как изглеждаше — придумваше я Лийч, нетърпеливо свивайки и разпускайки пръстите на събраните си ръце.

Тя го погледна и посочи Коен:

— Приличаше на него. Висок, строен и много готин, някак си загадъчен. Само дето беше облечен в лъскав анцуг и имаше дебел златен ланец.

Лийч се ухили на Коен и го сръга с лакът в ребрата:

— Сет, много ми се иска да те видя как би изглеждал с лъскав анцуг и дебел ланец. Сигурно ще е направо зашеметяващо! — После се обърна с делови тон към нея: — На колко години ти се видя?

— Около трийсетте, не съм съвсем сигурна.

— Виждала ли си го отново, след като ти даде мострата? — запита Коен.

— Миналата нощ — кимна Каръл.

— Говори ли с него?

— Не. Просто мина покрай мен. Забеляза ме, спря се и ме огледа. Нищо не каза. Беше странен, с едно такова особено изражение, като че ли бе изненадан да ме види. А пък очите му бяха едни…

— Какво им имаше на очите му? — запита Лийч.

— Бяха черни, съвсем черни, като нощта. И ми се сториха… — тя се поколеба — ами, изглеждаха ми мъртвешки.

— По кое време беше това, помниш ли?

— Към един или два. — Посочи му мършавата си лява китка. — Нали виждаш швейцарския ми часовник…

— И колко време след това… — продължи да я разпитва Лийч.

— Може би половин час след като Джими и Фризера се завъртяха наоколо — отвърна Каръл преди да довърши фразата. Очите й бавно се притвориха и тя кимна, като че ли на себе си. — Пет или десет минути след като оня тип мина покрай мен, чух няколко изстрела. — Преглътна и продължи: — Сигурна съм, че беше револвер.

Лийч хвърли многозначителен поглед към Коен, който му отвърна със същото и се обърна към Каръл. Подаде й ръка, за да й помогне да се изправи.

— Би ли дошла с нас, Каръл? — Тя се дръпна назад и очите й се отвориха стреснато.

— Ей, нали обещахте, че ако сътруднича…

— Ти ни помогна много и няма да те прибираме. Но, мисля, че имаш нужда от лекар и искам да те закараме в болница. — Той се усмихна успокояващо и посочи възпалената й ръка.

Каръл поклати отрицателно глава:

— Ще се оправя, била съм и по-зле.

— Дали? — усъмни се детективът, все още протегнал ръка към нея.

Тя се поколеба за миг, след което се пресегна със здравата си лява ръка и улови неговата. Изненадан от лекотата, с която го направи, Коен я изправи на крака. Каръл освободи лявата си ръка и притисна с нея като с шина към тялото възпаления си лакът и промълви без особено чувство:

— Знаеш ли, това май ми го натресе оня тип.

— Новият доставчик?

— Да, той. — Тя се олюля. — Ръката ми подпухна ден или два, след като си инжектирах неговия ейтбол. — Тя залитна и Коен я прегърна през рамото, за да не падне. — Благодаря. — Тя преглътна мъчително.

— Каръл, зле ли ти е? — запита я с притеснение Коен.

Тя го погледна със замъглен поглед и прошепна:

— Инжектирала съм сума ти гадости в тая ръка, но никога не е било толкова кофти.