Даниел Кала
Резистентност (22)

21

Портланд, Орегон

Десет минути след полунощ Коен и Лийч се разхождаха бавно из тесния пасаж, където Джими и Фризера бяха срещнали смъртта. За разлика от относителното спокойствие сутринта, наоколо кипеше нощен живот, буен и многолик като в амазонската джунгла. Двойното убийство не бе повлияло по никакъв начин на незаконния бизнес, практикуван на уличката. Единствените видими следи бяха тебеширените очертания на телата и прокъсаните тук-там полицейски ленти „Не преминавай, местопрестъпление“. Коен не се изненада. Смъртта бе нещо обичайно за пристрастените към наркотици. Приемлив риск за този бизнес.

— Пич, колко по̀ гот е да кръстосваш посред нощ задръстени с боклук улици, вместо да си у дома при Джина и малката Софи — мърмореше Лийч.

— Ром, не мислиш ли, че трябва да оставиш семейството си да си отдъхне от теб? — озъби му се на свой ред Коен. — Освен това, нямаме никакви доказателства, свързани с убийствата. Къде да търсим свидетели, ако не на местопрестъплението?

— Прав си. — Партньорът му демонстрира съдраните си джинси и черната тениска, откриваща търбуха му. — Как ти се струва екипировката ми, Кей Си?

— Чудесна е. Липсва само надпис „ченге под прикритие“ на гърдите ти.

— Ами ти? — Той се засмя, сочейки велуреното му яке и панталони в цвят каки. — Искаме да се смесим с тълпата тук, а ти си като манекен от каталог на Лендс Енд^[1].

На няколко крачки пред себе си Коен видя подобие на жена в минипола, прилепнал пуловер и иглоподобни високи токчета, седнала до задната стена на изоставен склад. Лицето й бе скрито от сянката на надвисналата над нея сграда, но ръцете й бяха изнесени напред под слабата светлина, идваща от прозорец на втория етаж. Запретнала високо левия ръкав на червения си пуловер, тя насочваше с другата ръка иглата на спринцовка към вените в сгъвката на лакътя си.

Двамата детективи спряха и загледаха инжектиращата се наркоманка. Тя измъкна иглата от вената си и прибра спринцовката в малката си коктейлна чантичка. Забеляза ги едва след като прибра наркотичното си оборудване.

— Какво искате, мамка ви? — запита ги с глас, който издаде, че „тя“ е всичко друго, но не и жена.

— Детективи сме, дарлинг — отвърна Лийч, симулиращ провлечения южняшки говор. — Ще имаш ли нещо против да си побъбрим малко?

Травеститът с усилие изправи шестфутовата си снага на токчетата. Подобно на Каръл бе неимоверно кльощав и също като нея имаше лишеи на долната си устна. Бледата кожа на лицето му покриваше толкова малко плът, че изпъкналите му скули и челюсти се привидяха на Коен като начервен череп с гримирани вежди. Вонеше толкова мощно на евтин парфюм, че очите на застаналия на метър и половина сержант се насълзиха. Заклати се на токчетата си и насочи несигурен пръст към тях:

— Защо притеснявате една дама, нямате ли си друга работа? — прозвуча дълбокият му баритон. С драматичен жест на двете си ръце той отметна назад кичурите на пищната си руса перука.

— Не бе, нямам нищо по-добро за тая вечер — отвърна Лийч. — Ами ти, Сет? Как ти се вижда тая хубавица, ще свърши ли работа?

Коен поклати леко глава и се вторачи в партньора си, опитвайки се да му каже с поглед да не се прави повече на глупак. Той се стегна и без следа от сарказъм ги представи:

— Аз съм детектив Лийч, а това е сержант Коен. Двамата сме от отдел „Убийства“ на портландската полиция.

— Убийства? — ахна човекът с плътния си глас. — Аз съм любовник… не съм убиец.

— И аз така си помислих — съгласи се Лийч. — Как се казваш?

— Чейвън ще свърши работа — отговори онзи, приглаждайки отново перуката си.

— Прекрасно име — каза Лийч. Коен не можа да определи дали това е подигравка с мъжа, или не е. — Но няма да свърши работа за протокола. Какво е истинското име?

— Дъглас Евънс — произнесе нацупено мъжът.

Детективът скръсти ръце над шкембето си:

— Е, Чейвън, случайно да познаваш Джими и Фризера?

— Всички тук ги познаваха.

— А има ли някой, според теб, който би искал да им направи мръсно?

— Почти всички — изкикоти се Чейвън с притворени очи.

— Можеш ли да бъдеш мъничко по-конкретна, дарлинг?

— Сладур, тук между нас няма много хора с пушкала. Виж чантата ми — много е малка, за да побере такова нещо. Пък и никак не отива на една дама.

— Кой тогава носи оръжие?

— Трябва да поговорите с малкия Андрю. — Травеститът театрално присви рамене и се препъна. Залитна и почти падна от високите си токове, но в последния миг успя да запази равновесие, изправи се и оправи миниполата си. — Няма да повярвате каква омраза таеше Андрю към Джими.

Името на дилъра бе познато на Коен, макар че никога не го беше срещал.

— Къде можем да намерим Андрю? — запита Лийч.

Чейвън протегна ръка напред и направи малък символичен кръг с отпуснатата си китка:

— О, той се мотае наоколо, сладурче. Просто се огледай за оная негова бяла спортна кола. „Порше“ или как беше там шибаната й марка.

— Чейвън, чухме, че наоколо се навърта нов доставчик — намеси се Коен. — Някакъв с лъскав анцуг и смразяваща мутра. Нещо да ни светнеш по въпроса?

— Оня сладур ли? — изцвърча Чейвън към Лийч. После се обърна към Коен и продължи: — Разбира се, че съм го виждала, бейби. Мина оттук оная нощ.

— Продаде ли ти нещо? — попита Лийч.

— Захарче, аз не купувам наркотици — отвърна оня с иронична усмивка. — Незаконно е.

— Чейвън, помниш ли Каръл Уилсън? — попита Коен.

Травеститът го погледна, после с бързо движение на главата отмести поглед към Лийч, намръщи се и възмутено отвърна:

— Какво искаш да кажеш дали я помня? Тя ми е приятелка.

— Тя почина вчера — меко каза Коен.

— Каръл? — Лицето на Чейвън се сгърчи в гримаса. Очите му се навлажниха. — Каръл е мъртва?

Сержантът кимна.

— Предполагаме, че новият доставчик има пръст в тази работа.

— Каръл си е отишла — повтори Чейвън, замаян от хероина. — Бедната, бедната Каръл. — Очите му се фокусираха върху Коен и думите най-после достигнаха съзнанието му. — Какво й е сторил онзи тип?

— Не знаем точно — призна Коен. — Но ще ни бъде полезно, ако ни кажеш дали ти е давал някакви прахчета.

— Да, видях го преди две или три нощи. Даде ми малко джънк^[2]. Каза, че било безплатно, мостра или нещо подобно. Обеща да се появи пак и да донесе от същото за продан.

— Видя ли го след това?

— Не — отвърна Чейвън. Изглеждаше изненадан от отговора си.

— Каква беше мострата, която ти даде, Чейвън? Ейтбол, нали? — запита детективът, кимвайки към него.

Чейвън поклати глава в съгласие и намести перуката си, разрошвайки я още повече.

Коен насочи към него кокалчетата на свитата си в юмрук ръка:

— И как се почувства, след като се боцна с тая мостра?

— Великолепно, захарче — засмя се той. — Беше чудесна стока.

— Не се ли поразболя след това, Чейвън? Да те е втресло или нещо от сорта?

Чейвън поклати глава.

— Помниш ли къде си го инжектира? — запита Коен.

Чейвън кимна утвърдително. Пресегна се и запретна нагоре ръкава на мъртвешката си дясна си ръка, докато оголи лакътя. Погледът му се насочи там и очите му се разшириха в кокалестите си орбити. На сгъвката на ръката му се виждаше рана с размера на кибритена кутия, покрита по краищата със засъхнала кора от кръв и гной. В средата се издуваше черен струпей, готов да изригне всеки момент.

— Мислех си, че това е от кокаина. Случвало ми се е и преди, когато не успея да нацеля точно вената. — Вдигна поглед от гноящата рана и го насочи към очите на стоящия пред него полицай. — Но, знаеш ли, кукло, този път внимавах. Сигурна съм, че този път уцелих вената.