Даниел Кала
Резистентност (61)

60

Филаделфия, Пенсилвания

— Мисля, че сме длъжни да разкажем на Ед Франклин — каза Коен, след като спряха таксито пред шестнайсети участък на филаделфийската полиция.

— Хипотезата ни за Люк Мартино̀? — попита Лопес, вгледана в него.

Коен кимна.

— Тогава иди и му разкажи — съгласи се Килбърн. — Ние ще чакаме тук, в таксито.

След като изкачи стълбите, Коен се натъкна на вече познатия му безразличен чиновник, който с небрежен жест му посочи да продължи към кабинета на Франклин. Лейтенантът го посрещна изправен в целия си великански ръст.

— Как се справяш с прикритието? — избоботи той, протягайки му ръка.

— Криво-ляво — отвърна на ръкостискането му Коен.

— Видя ли новините, Сет? — попита навъсено Франклин. — Медиите са се впили в историята с катастрофиралия и мъртвите учени от „СептоМед“. Направо са побеснели. Имам нужда от отговори и то по най-бързия възможен начин.

— Ед, днес се срещнахме с вдовицата на Виктор Лешчак и с Нийл Райлън.

— И какво научихте от тях? — Той скръсти ръце на гърдите си. Внимателно, без да го прекъсва, изслуша разказа на Коен. Накрая въздъхна и каза: — Струва ми се, че историите, които са забъркали в онази сграда, ми дават достатъчно основание да задържа Люк Мартино̀.

— Съгласен съм — кимна Коен. — Ед, искам да те помоля за още една услуга.

— За какво ще се пазариш тоя път?

— Може ли да присъстваме, когато разпитваш Мартино̀?

Франклин замълча и се вгледа в него.

— Виж какво ще направим — ти можеш да присъстваш, но твоите приятели, докторите, ще останат отвън. Може да слушат и да гледат през огледалото. Става ли?

— Чудесно!

Франклин издърпа чекмеджето на бюрото си и затършува в него. Измъкна един пистолет и го подаде на колегата си, заедно с кобура.

— Може да стане напечено, затова искам да носиш това. Аз пък ще наблегна на бумащината.

Без излишни коментари Коен взе оръжието и го извади от кобура. Беше добре познатият му от Полицейската академия модел „Магнум“ 357 на „Смит & Уесън“. Беше се упражнявал да стреля с такова оръжие и имаше добри резултати. Прибра го обратно в кобура, който окачи на колана си, измествайки го назад. После издърпа ризата от панталоните си и го скри под нея.

Благодари на колегата си и се върна при приятелите си, които го чакаха в колата. Докато се настаняваше вътре, си даде сметка, че е прекарал последните два дни, прекачвайки се от едно филаделфийско такси на друго. Облегна се назад на седалката и почувства забилия се в гърба му кобур. Изпълни го усещане за сигурност.

Таксито ги свали пред хотела. Радостно мучене привлече вниманието на Коен, докато минаваше през въртящата се врата:

— За бога, Кей Си! Успешно доиш сметките на отдел „Убийства“!

Обърна се и видя как на подскоци към него се носи партньорът му Роман Лийч, облечен в измачкан сив костюм. Влагата във въздуха бе навила на ситни букли и без това къдравата му коса. Кръглото му розово лице блестеше от пот.

— Пилотът каза, че кацаме във Филаделфия, но явно се е объркал и ни е стоварил в Етиопия — с възмутен глас каза той, докато бършеше челото си.

— Бих искал да мога да ти кажа, че след няколко дни ще свикнеш — изсмя се Коен и му представи спътниците си.

— Уау, чувствам се толкова необразован в компания, в която нашето Кашерно ченге е третият брат — глупак.

Лопес му се усмихна, обърна се към Коен и заяви:

— Точно така си го представях. Много добре ни го описа.

— О, нима? — изсумтя Лийч. — Чакай да чуеш как аз ще ти опиша него.

Влязоха във фоайето на хотела. Лопес и Килбърн се оттеглиха в стаите си, с обяснението, че трябва да се свържат и да докладват, всеки в своята служба.

— Мисля, че е крайно време портландските данъкоплатци да ме почерпят една студена бира — заяви Лийч, след което прегърна Коен през рамо и го поведе към бара в дъното. — Мисля, че те биха искали да ме почерпят с нещо екзотично и скъпо, като оная холандска бира там.

— Как мина партито за рождения ден на Софи? — попита Коен, след като се настаниха на масата в бара.

— Скъпо. Много скъпо. И ужасно изморително. Дори не можеш да си представиш. — По лицето му плъзна горда усмивка. — Тя беше очарована. Много й хареса да язди понито. Нося няколко снимки, ще ти ги покажа после. Липсваше ни — не на мен, да не си помислиш! — но на някои дами…

— Хареса ли моя подарък? — усмихнато попита Коен.

— Чудесна къща за куклите й. Надявам се, че няма да протестираш, като взема отпуск целия следващ месец, за да успея да я сглобя.

— Ще ти помагам — успокои го партньорът му. — Как е татко?

— Отлично. Видяхме се вчера. Честно казано, не мисля, че му липсваш.

— Не съм си го и помислил — разсмя се Коен.

— Значи това била въпросната д-р Лопес, а? — примижа лукаво Лийч.

— Тя е съвсем наред — опита се да избегне темата Коен.

— Наред я! Дори нещо повече — има истинско чуцпа^[1], както биха казали твоите хора — намигна му Лийч. — Май има нещо между вас двамата, а?

— Та ние едва се познаваме.

— Да бе, разправяй ми ги тия… — Той го погледна с невярваща усмивка, която бързо отстъпи място на загриженост. — Кей Си, не успях да намеря никакви следи от Форбс, след като е напуснал хотел „Интерконтинентал“ на летището. Изглежда, ще се окажеш прав, че пак е сменил самоличността си.

— Вероятно го е направил, но съм сигурен, че е все още във Филаделфия. Поне вчера е бил тук.

— Защо си толкова сигурен? — попита Лийч и отпи голяма глътка от бутилката си.

Лийч никак не се изненада, когато Коен му разказа подробностите около пътния инцидент с Нийл Райлън.

— Аха. Като нищо в тоя джип може да е бил нашият човек. Но Райлън е оцелял, нали? Излиза, че Форбс, колкото и да е добър, допуска грешки.

— Може и да е допуснал някои грешки, но не възнамерявам да го подценявам. В никакъв случай — възрази Коен.

— Може би действа под напрежение. Оставил е следи в Портланд и Филаделфия, а сега пропуска поредната си жертва. — Ръката, с която Лийч поднасяше бутилката към устата си, замръзна. — Райлън може би все още е в опасност, не мислиш ли?

— Едва ли. Полицията го пази денонощно.

Половин час по-късно при тях слезе и Килбърн. Пет минути след него се появи и Лопес, зашеметяващо привлекателна в черната си лятна рокля. Решиха да се преместят в ресторанта, където, увлечени от заразителния личен пример на Лийч, си устроиха малък банкет. Веселието на масата бе подклаждано от две бутилки вино и безброй шеги и закачки, предимно по адрес на Коен, с които изобилстваха шеговитите разкази на партньора му.

Малко преди единадесет, когато вече си пожелаваха лека нощ пред вратите на асансьора, телефонът на Коен звънна. Обаждаше се лейтенант Франклин.

— Какво се е случило, Ед? — жаден за новини попита Коен.

— Люк Мартино̀ е изчезнал.