Станислав Сивриев
До съмнало (9) (Разговори с Илия Бешков)

8.

17 декември — петък ’54

Тоя ден е китайски — тъй започна, тъй и ще свърши…

Бешков бил идеологът, Сашо Бурмов разказвал вицове, а Гетман ги записвал и ги слагал в каса за поколенията… Бешков, както и да се завардвал под чадъра на черквата, най-сетне лъснала носталгията му по частнособственическото село. Скептицизмът му бил дълбоко враждебен на оптимистичното настояще и бъдеще; черногледството инстинктивно се маскирало със сентенции, парадокси и езоповски премъдрости. Работата ставала сериозна: те и тримата още „прежѝвяли“ някогашни селски хлябове, а кучето ръмжало най-много, когато с лапа притискало кокъл!…

Туй ачик го разправял един в Клуба на журналистите. То бива донос, ама чак пък толкоз!… Погнуса и възмущение ми опалва гушата. Питам Бешков: „Кажи го кой е, че да му плюя в суратя!“ Той свирука през два редки зъба — и на себе си, и на мене дава кураж:

— Махни го, какво ще си мърсиш душата! Тия боклуци не са за твоята младост… Какъвто си припрян, ще тръгнеш да се оплиташ в разправии, а на него тъкмо сега му трябва една разправия, че да се докаже като единоборец срещу очертан фронт… Аз съм най-защитен, когато ме нападнат такива, но при условие: че ги отмина. Остави го — с досадни обяснения да омерзява другите, докато накрая от него се отрече и тоя, на когото така е искал да се хареса…

Бешков преглъща и леко тупва с два юмрука върху масата:

— Не е важно кой е — важно е явлението: да закриваме своето посрано с нацапване на другите!… Тоя човек е едно злокобно присъствие в нашата култура — възкръснал на редакторски стол Бай Ганю! И е леплив, леплив… Първата работа на всички шантажисти е да премахнат дистанцията, че тогава да те оплетат отблизо. Аз — казва той — след победата на комунизма ще отворя факултет по начин на живот. Виждаш ли му акъла? Той мрачно е наумявал и изобретявал как да живеем и се любим, та като станем щастливи, да го ощастливим с тържеството на неговия маниакален идеал!… Това беше Хитлер, това са всички, които Толстой определи с няколко думи: „Светът се обърка оттогава, откакто едни се заеха да оправят живота на други…“

Ще отвори той факултет! Бе кога ще го дочакаме тоз късмет?… И тъй като не може да бъде там ни ректор, ни професор, ни асистент — остава му да стане или касиер, или „бюро пропуски“, което много би му подхождало: при пара̀та и сопата!…

В същност той е много интересен. Да — той е твърде компетентен, за да бъде интелигентен и умен; има силен глас и всички се снишаваме — дори при помисъл за него…

Ти, Сиврѝ-синѝ, ми казваш да го нарисувам. Как? Та той може да крещи, да лъже и провокира. Като благоразумен, с такива не искам да си имам работа. Той ме стряскаше и в миналото — и от чие име? Какви са неговите идеи, наясно ли е сам с тях, със себе си, а и с мен, та да ми ги налага толкова брутално? Той халюцинира и иска всички да изповядват неговата налудничава природа. Ако неговите идеи са комунистически — за комунистическите идеи имаме представа от по̀ други хора и на него бихме му казали: пардон! Питам и тебе, и себе си: защо неговите идеи са толкова само негови. Идеите в края на краищата са тъждествени с човека; и с кой акъл се надява той, че е възможно да го последваме, след като сме го помирисали?…

Не, няма да го нарисувам! Нито е толкова важен, нито съм толкова дурак да рисувам някой, който сам се е нарисувал така, че… Мани, мани!…

Според мен никой режим не бива да се лишава от неговите безкрайни и причудливи възможности. Защото с това нито ще спечели, нито ще загуби, а такива все пак забавляват обществото…

Той е трагичен тип, сравним само с Дон Кихот, но без неговата чиста жертвеност. Той донкихотства, но не може да се отдели от Санчо. Не може да се противопостави и на себе си, да добие цената на две половини. Дон Кихот отделя Санча не за да го отрече, а да го ожали и възлюби. Санчо на свой ред почита Дон Кихот, бои му се и му е верен, макар да вижда лудостта му…

А този не може да раздели в себе си тия две половини. Като не може да се самоотрече — не може и да се възлюби. Неговото възлюбване е ожесточение срещу човека и самовлюбване! Той е трагично, размътено и неделимо състояние, което се предоставя на другите да го делят и преценяват. Затова е досаден и ни измъчва… Аз извърших тъкмо това деление и като го извърших — стана ми интересен. Затова не му се и сърдя…

И в изкуството е същият. Вместо да потърси конфликтите в себе си — търси ги в другите. А всички конфликти, които не са лични, непременно са лъжливи и патосът им не може да ги спаси!

Но той е възлюбил тая своя неделимост до смърт, затова и ще ни отегчи до смърт!…

Всяко явление има две половини. Ако искаш да нюансираш — търси третото му измерение. Но без две — не може! Творецът трябва да познае двете си противоречиви половини. В тях той вмества света и отразява цялата вселена.