Станислав Сивриев
До съмнало (66) (Разговори с Илия Бешков)

65.

24 ноември — неделя ’57

Бешков е загубил съня си. Кожата му е бяла, прозрачна; очите му тлеят.

Ден през ден съм на „Янтра“ 13 и оставам до късно след полунощ. Глухата нощ го плаши — той поглежда циферблата на своя „Зенит“ и се усмихва горчиво:

— Ти не можеш да ми дадеш здравия си сън, затова ще разделиш с мене болните ми безсъници…

И аз ги деля с тревога за близък край. Пустинен студ ме лъхва изотвъд, когато Бешков няма да го има. Улавяме си мислите един-друг и се мъчим да ги скрием…

В хола се е застоял мирис на „диамокс“, с който Бешков лекува сърцето си. На работната му маса, край засъхнали тушове и ръждясали пера, има скица на Бай Ганю. Увита е в прозрачен целофан. Бешков я раздипля — обвивката изпуква, прокъсва се и започва меко, безшумно да се раздвоява през средата. Очаквам, че ще спре, но той с дълги пръсти прави кръг около рисунката и половината от целофана остава в ръцете му:

— Ето ти го Бай Ганю. Гол! Това е една от измамите ни за него. Винаги ни се е виждал безкрайно прост, безкрайно ясен, а той не е ни едното, ни другото. Алеко десетилетия вече не ми дава да се успокоя. Нашето слово, покълнало из дълбините на Византия, е слово за молитви и съновидения. Алеко намери в него друг звук. Умните той стъписа, лекомислените — разсмя. Аз мисля, че в търсене графическия израз на Алеко, един художник би могъл да намери творческата си съдба. Дори сега, докато край смъртта заживях нов живот, Бай Ганю е в мене: с чепат бастун, в министерски автомобил, с редакторско перо и бердана — заплашващ всекиго и от всичко изплашен…

От Алеко извличам целия си възглед за хумора. Той не е отрицание, а преутвърждаване; не е злонравно дирене на грозното, а съвършена мярка за красота. Алеко сам разбра тия неща. И ги разбра великолепно — иначе нямаше кой да му ги подскаже, откъде да ги вземе. Гогол четеше своите „Мъртви души“ и плачеше. Алеко също е плач. Смешният Чехов смяташе себе си за автор на тъжни разкази, а тъй като човек не забравя себе си, ще ти кажа, Сиврѝ-синѝ, че и моите весели рисунки са много тъжни рисунки…

„От лоша дума песен не става!“ Тези думи са ръстът на нашия народ. Морален ръст! Понякога извършваме злодеяние или чрез изкуството произнасяме присъда. Но ако първи оплачем жертвата си, вече не сме престъпници, защото влизаме в нравствения закон. Затова смехът и карикатурата не са естетически проблем, а етически. Младият човек не е напълно годен за такива преживелици — те са състояние на възрастните, и то — неопорочените. Човек трябва да има деца, за да знае доколко се забива ножът. И аз трудно бих обяснил кое ме направи карикатурист: неуредиците в моралния и политически живот или състраданието към другите? Аз знам, че и Алеко си е задавал тези въпроси, но те са непонятни за гимназиално-преподавателското тълкуване на неговия дух. Изобличител на зараждащите се капиталистически отношения. Как не! Че какво ли пък би могло да даде кредит на едно изобличение, ако то е извън човешката ни драма? После едно изобличение е твърде малко, за да остане мъртвият винаги сред живите. Алеко знаеше докъде се забива ножът и ни стана приятел със своята милост. Той като спасител се натовари с греха ни, за да го разпънем и възлюбим. Той трябваше да бъде убит, защото без смърт няма възкресение. И пак бихме го убили! Мъртвият Алеко е по-необходим от живия!…

Гласът на Бешков е предрезгавял. С ниско наведена глава той рисува сложна плетеница, която постепенно добива очертание на куче. Сякаш извлича думите от тая рисунка:

— Ние се смеем над Алеко и това е единственото условие да го приемем без плач. За него понякога се чува скептичен въпрос: не е ли Алеко твърде български? Аз искам да го защитя — още сега да го защитя! Ако той не може да бъде отделен от духа на един народ, тъкмо тогава принадлежи на света. Хората се смеят по един и същи начин, макар да имат различни поводи, а хора като Алеко стават междинна тъкан, синтез на тоя смях.

И нека не се мръщим, че Алеко бил опозорил нацията. Той направи нещо по-друго — завинаги отне възможностите на Бай Ганю да се приобщава към духовните й върхове. Бай Ганю разбра това по-добре от всички и уби Алеко. В нашата литература няма пример на такъв двубой между автор и герой. Алеко би могъл да се предпази, но изглежда не е познавал докрай байганювщината. Това е един враг или едно злонравие, скрито дълбоко в самия Алеко. Затова Бай Ганю е очищението на Алеко. Като всяко рождение, то трябваше да прерасне в жертва. Като се освободи от Бай Ганю, освободи и нас от него — той излезе от страниците на книгата и уби създателя си.

В настъпилата тишина чувам меките чехли на Бешков. Те са твърде големи за тесния му крак — подпетени накриво. После тяхното шляпане замира и става страшно. Под ботуша на Бай Ганя ли изпука отопленото жилище?…

Бешков отива край леглото си — при разноцветните шишенца с лекарства. Оттам гласът му стига до мен далечен:

— От един смях последва една смърт… Това можеше да стане в най-трагичната земя, която ние трагично сме възлюбили — България! Беше ли си отмъстил Алеко за всичко, като приживе се нарече „Щастливец“? И не беше ли това най-тъжната му шега? Алеко ни измисли един Бай Ганю с ботуши и тъй като бе измислен от голям художник, стана по-истинен от истината. Творецът нямаше как да му се противопостави — в изкуството това е най-голямата безсмислица. И стигна до единствено възможното: да отрече себе си. „Щастливец“ — какъв парадокс! Ако два просташки ботуша веднъж са прокънтели — те вечно ще кънтят. Иначе ще трябва да повярваме в абсурда, че Алеко ни е написал агитка. Ако един див смях е накарал залъка да заседне в гърлото ни, той винаги ще засяда. Ще ни сепва в съня Бай Ганю: „Бъдете щастливи!“ Ще ти извие ръката до прекършване и ще те извърне с лице към пустотата: „Ето, това е красота!“ — пак бъди щастлив!… Ще купи, ако му потрябва, последния ти дъх, последния остатък от песен: Бъди щастлив, защото те е навестил благодетел!… И ние, Сиврѝ-синѝ, или сме безкрайно корумпирани, или сме безкрайно глупави, като отнасяме Бай Ганя към едно минало. Солидаризираме се с Алеко и искаме да се приобщим към достойнството му. Алеко изрече и плати! Той понесе риска на изкуството си. Той е жертвата, а ние искаме да живеем, да се ползваме от нея и си намерим място при Алеко. Но тъй като при големите никога няма място, взехме да го тътрим при себе си и смятаме, че с това сме му направили чест… Кой не се е смял един ден и не е плакал цяла вечност?…

Бешков се е спрял край кафявата завеса на широкия прозорец с издигната нагоре ръка. Имам странно усещане, че излиза иззад завеса и пита онемялата публика. Всъщност той не пита никого — въпросът е задал на себе си. Тялото му е осветено отстрани и тая игра на сенки и светлини го прави много висок.