Станислав Сивриев
До съмнало (41) (Разговори с Илия Бешков)

40.

26 декември — сряда ’56

Заварих у Бешков художничката Руска Маринова. Изправила се е да си тръгва, но приказката им продължава на крак. Старо приятелство — още от разкошните години, когато професор Никола Маринов в Художествената академия е отоплял полога на няколко генерации големи художници. Бачо Кольо вече го няма, а те още сещат невидимото му присъствие. Бешков ни е разказвал:

Една нощ в „Луката“ или „Нова Копривщица“ до късно след полунощ свирили на дудуци и биели тъпан: Бешков, професор Маринов, Пенчо Георгиев, Александър Стаменов, Дечко Узунов. После ходили къде ходили и минали под дърветата на „Евлоги Георгиев“. Изпитото ги поназорило, поогледали пустия булевард и — както става в малките часове. Но да дам думата на Бешков:

— Край нас, на почетно за такъв случай разстояние, е спрял полицай. Но ние приказваме, главите ни шумят и нѝ го чуваме, нѝ го виждаме… Селянин човек! — изчака ни да си свършим пияческите задължения, че ни емна: „Интелигентни ора ви гледам — как не ви й срам!“ Бачо Кольо го приближи — внушителен, с капела, която не е за всяка глава. Посочи ни с ръка и каза на полицая: „Ти ако знаеш кои са тез, ще поискаш утре вечер пак да ти оцъркат тополите!…“ Стражарят остана да се чуди кои ли сме аджеба…

Руска Маринова си е отишла и той плъзва по полираната маса към мен новата книжка на сп. „България“. В нея е отпечатано интервю на Бешков за творческия избор, смешното и парливото в живота, страданието, приятното и неприятното, следовниците и бъдещето. Четем го за кой ли път, но печатът е друго нещо!… Аз ахкам от възторг, той с дълъг показалец „вбива“ думите от печатните редове. После започва да разчопля внезапно хрумнала мисъл:

— Защо и как се въдят толкова хора — хлъзгави и безплътни? Един националлиберал е разюздан, похотлив и безсрамен; един народняк — лаком и користен; един сговорист — нагъл и безскрупулен; един радикал — загладен и паркетен; един демократ — фалшив и сервилен; един социалдемократ — бъбрив и заоблен; един комунист — с поетия риск на лицето. Но всички те са жизнени, осезаеми и реални: в походка, жест, слово, изявено и скрито поведение. Бих могъл да ги нарисувам безпогрешно и ти ще кажеш: „Да! Това е националлиберал, това — демократ.“ А тоя — хлъзгавият, безплътният — той има съставни части, но няма жизнена стойка. Аз зная неговите елементи, съотношения, пропорции, проценти, плановости, „субективен израз на обективните неща“. Зная ги, но от тях не мога да го сглобя в жизнено единство. Той или няма, или се е самолишил от характер… В негово присъствие се чувствувам като странен гостенин: поканил ме е, води ме безкрайно дълго, но не ме въвежда в свой дом. Той няма дом и съдбовно не е свързан с обиталище — той обслужва олтар!… Дигаш телефона — отсреща някакъв човек говори от нечие име. Абстракция! Той не се изявява като личност чрез лично негово слово; няма свой възглед, свой избор и ангажимент, свои скрупули, съображения и мотиви. Или по-право — има ги, но ги подтиска; крие ги и сам се бои от тях. Душевните и физически качества са драпирани от неговото положение; отвъд завесата няма човек, а „шесто постановление“… Ние се срещаме: „Здрасти“; „Здрасти!“ Повече — нито дума. Разминаваме се и като че ли от нещо сме гузни. Това долавяме от взаимното отбягване на погледите си. Чувствата ни един към друг може и да са добри, но те не оплождат думи за общение…

Питам го за югославските графици, които са го посетили тези дни. Той хапе устна с устна. Вглежда се в нещо отвъд мен, което е вглеждане в себе си:

— Малко са съчинени. Впечатленията ми са тези, които човек на моите години може да има от млади хора, изпълнени с амбиция да го шашват. Трудно се свързва приказка с хора, които не се ослушват да разберат с кого приказват, а бързат да ти внушат с кого ти имаш работа. То не е въпрос само на физиологическа младост, а и на младост в културата… Говорят умно, гълтали са много за собствено окуражаване; в опита да се откъснат от бремето на познатото са излетели около пустинята на нищото. Това са отреагирвания на неуверените в себе си; себедоказване на недоказалите се; балкански бунт срещу себе си, който се ослушва за впечатлението в Европа… Един ми каза: „Аз съм комунист, но когато рисувам — не се интересувам от изискванията на марксическата естетика.“ Какво е това: свобода на изповеданието или самозаробване с двойнственост? Който няма зрял кураж да се подчини на континюитетните връзки, той ще изпита страха на абстракцията и безутешието на отвлеченото мислене. Забележи: формализмът го създават не младите култури, не и отлежалите цивилизации, а скараните със своята действителност общества. Формализмът е твърде любопитна субстанция на бунта и мене той ме занимава само в този аспект…

Бешков ми се оплаква от лошия печат на неговия албум: бил „проскубан“ и сивеел; щял да се откаже от офсетовата техника, докато било време, но Янъка го бил впримчил с някакви свои ангажименти и ако се размърдал, щял да скъса „пъпната връв“, с която Янъка бил вързан за Бешков.

— Аз зная, че накрая късам и хвърлям; после пак ще последват мъчителни одобрявания, но… Кажи ми ти, Сиврѝ-синѝ? Тоя човек гледа расови гончета; кучетата са го научили той да си стои на мястото, а те да му носят дивеча на крака… Бе двуцевки, бе патрондаши, бе яребици, увиснали за краката на ремъчета. Накрая и аз взех да се чувствувам ту под прицела на двуцевка, ту увиснал на две халкички с главата надолу… Каквото ми кажеш ти, това ще направя.

Бешков ме подсеща да се изправя срещу „този демон — Янъка, който ще посере цялата работа“, та мене да опали пожарът на плисналата лицето му червенина; аз пръв да обера картеча на словесната Янъкова атака. После — като си хвърли отровата въз мен и утихне, Бешков с мека ръка ще го омачка и разгелпи конците, омотани от Янъковите шетни…

Нещо нямам кеф нѝ за този разговор, нѝ да записвам нататък. И си тръгвам рано. Бешков ме изпраща свит във „ветото“ кожухче. Смутен е и облизва съхнещи устни. Утре може и да се прежаля за пожара, плиснал лицето на Янъка…