Станислав Сивриев
До съмнало (35) (Разговори с Илия Бешков)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Диалог
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Karel (2018)
Форматиране
zelenkroki (2018)

Издание:

Автор: Илия Бешков

Заглавие: Словото

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. 80

Излязла от печат: месец септември 1981 г.

Редактор: Станислав Сивриев

Редактор на издателството: Панко Анчев

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Добринка Маринкова

Рецензент: Здравко Петров; Светлозар Игов

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Денка Мутафчиева; Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5149

История

  1. — Добавяне

34.

1 декември — събота ’56

Останали сме сами. Бешков отива в кухнята и се връща с бутилка вино и две чаши. Налива прав и сяда:

— Като даваше някому пари — чисти лири назаем — дядо Дуно първо ни разгонваше, за да не види някой кому какво дава и осрами човека пред други очи. Това беше неговият морал… „Деца — казваше той, — яжте по-малко сиренце и повече хлебец, та да се наядете.“ Не от скъперничество, а да не се развратим. Той често сваляше калпака от главата си и ме пращаше да пазарувам. Като видеше калпака на дядо Дуно, бакалинът слагаше в него каквото му поискам. Калпакът бе и удостоверение, и полица — всичко. Толкоз бързо се навъдиха ментърджиите, че ни изпокапаха капите. И махни, дето няма да се върнат пълни, ами ще останем и без тях — с голи глави посред зима!

Коста Тодоров, когото ние понякога смятаме за разпилян из света нехранимайко, взе сърцето ми само с няколко думи. Бяхме в Белград, където той бродеше с развято пардесю и винаги леко изместена шапка. Като у дома си! Срещнах го някъде около Калемегдан и му предложих да идем в ресторант. А той знаеш ли какво ми каза?

„Добре, Илия, ама аз имам останало от снощи ядене. Да го изядем, пък тогава ще ходим, дето ще ходим…“

Отидохме в квартирата му, в една тясна кухня с прокъсан балатум и мирис на мокри пешкири. Сипа ми от яхнията, която бе готвил сам. Сипа и на себе си, а от припряност бе седнал в края на стола… Тая яхния спаси за мене Коста на вечни времена.

За първи път го видях в затвора през 1918 година. Бях момче на шестнайсетина години — пратиха ме да занеса на затворниците храна. Помня ги като днес — наредени в стаята за свиждане: братя Генадиеви с бради, Коста Тодоров, Стамболийски, Райко Даскалов, Недялко Георгиев, Григор Бояджиев…

„Ха! Вижте на Бешко Дунов момченцето!“ — възкликнаха те и това изведнъж ме сближи с тези страшни хора.

После Коста тръгна по света. Той и без това имаше самочувствие, че е гражданин на цялата планета. Къде не ходѝ той, де не изнася своите сказки — на ръка с един-единствен шлифер и с едно до смахнатост огнено сърце.

По времето, когато се сключваше Ньойският договор, той се яви при Клемансо — при „Тигъра“, — който не желаеше да види никакъв българин. Казали му: „Един кавалер на «Почетния легион»“. И министър-председателят на Франция се усмихнал. Коста отстоявал там нашата национална кауза, плачело му се от разподялбата на България, а Клемансо му се противял. Аз си представям какъв ще да е бил тоя разговор, щом Коста във фаталния миг пребледнял и посегнал към ревера си, свалил знака на ордена и го върнал на „Тигъра“. Какъв жест! Той съвсем не е като някои оперетъчни връщания на ордени…

Какви вечери съм прекарал с него! Биваха минути, когато Коста ме слушаше с часове и аз вътрешно се радвах, че съм накарал този могъщ трибун, този пламенен дух, да се смири пред мен. А той ме слуша, слуша и само от време на време ще възкликне като дете: „Я-я-я!… Така ли?…“

Веднъж ме пита:

„Илия, ти знаеш ли, че можеш всичко?“

Позамисли се и добави:

„Всъщност по-добре е да не знаеш това…“

Туй беше в Югославия, след като държа своята сказка в Сараево и от там се върна озарен от успеха си. После Коста ми се обади от Америка. Писа ми, че ми осигурява билет до там и издръжка. Той много се надяваше, че ще тръгна — това бе изразил и в писмото си: „Ти — казва — не знаеш какво ще бъдеш тук. Ще бъдеш всичко и ще имаш всичко…“ Наистина, аз щях да идвам тук със самолет, за да си кажа думата и да си отида. Но отечествената земя, като те роди, заплита в теб сили на притегляне, които са много по-могъщи от това, което после и тя, и другите биха ти предложили, за да те изкушат. Добре, че идва миг, когато нищото на твоята същност не можеш да размениш за никакви излишества…

И аз останах тук!

За това биха ме нарекли патриот. Какво ли не измислят хората, за да се самоподтикнат към добро! А аз го направих от егоизъм. Защото извън България ще съм самотен и нещастен… Сега съм народен художник, лауреат; фигурирам в протоколните списъци. Тези, които бранят своето място там, смятат, че това за мене е много важно. А за мене е най-важното да рисувам! Защото един народен художник няма възможност да рисува. Смехът стана подозрителен и все някой се озърта: „Тоз смях всъщност какво иска да каже?“ Едно озъртане, което се предава и на мене… А как ми се търси смешното и парадоксалното — онова, което очиства нравите. Аз не знам дали ме разбираш докрай, но е много полезно, когато всички те хвалят, да си намериш няколко умни хора, които да ти покажат и другата половина. И повярвай ми, аз съм толкова страхлив, че еднакво се боя и от свободата, и от безправието. Свободата винаги ме е правила благоразумен. Когато го дарят с нея, човек винаги е склонен да се самоограничи…

Веднъж Ламар ми казва: „Остави я таз, Илия! Просто те е налегнала старост.“ Може и това да е… Случва се и сериозни хора да ми приписват християнство. И него приемам: като християнин винаги съм склонен да оневиня другите и да отегча собственото си положение…