Станислав Сивриев
До съмнало (53) (Разговори с Илия Бешков)

52.

24 май — петък ’57

Нося му таблетки „Веродиген“. Бешков се е залежал — бледината на прозрачната му кожа ме плаши…

Такъв е денят — приказваме за Кирил и Методий. Руменец изпълзява по хлътналите му бузи:

— Единственото тъжно нещо в тоя пресветъл празник са изпомачканите цветя след манифестацията по „Царя“. Чистачите бързат да ги ометат, като да закриват следи на престъпление. А тези цветя са за сушене в албум… Тоя ден все ме връща към моето детство, а вече се улавям, че и други дни ме отнасят много назад във времето. Навярно безнадеждно съм остарял или си отивам…

Замълчаваме. Нещо като за утешение, нещо като закачка бъбне на езика ми, а усещам, че ще излезе фалшиво. Бешков долавя това още преди да съм го изрекъл:

— Ти не слушай това, а чуй другото!… Оспориха буквите на Светите равноапостоли, а от това трябваше да последва оспорване на нашето първоправо върху техния празник. Понякога тези неща се случват тъкмо с най-безспорните неща!… Дори сами с даскалска амбиция се заехме да си самовнушаваме колко сме обективни и добросъвестни: с еретическа суета сами заподреждахме доказателства за византийския произход на светите братя! Един, за да му повярват, че бил на кабаре, посочил голите кълки във витрината пред кабарето и рекъл: „Снощи що бой изядох тук!“ Туй се казва самодоказване чрез самоопозоряване!… Бе кой чужденец при онез натегнати междудържавни отношения ще тръгне да ни прави писменост и културно самоосъзнаване? Туй за другите — против себе си — може да го направи само българин и то е доказателството ми, че семето на Кирил и Методий е българско — дори сами да са се смятали за византийци…

Тяхното себеотричане, кръстните им мъки из Рим и Моравско са толкова величави, че оттогава все ни избива на отшелничество и самонаказване за спасение на себеподобните… И когато наказанието ни дойде отвън, като светна ятаганът над главите ни — окичихме Солунските братя с венци, запяхме им песни. Защото титаните при всички положения са си титани и на зор могат да свършат добра работа…

Тяхната митическа сила във вековете неочаквано осени Панайот Пипков през един учебен час по пеене. И той с бял тебешир написа върху черната дъска: „Върви, народе възродени!“ Такива песни се пишат само с тебешир — не се чукат върху клавиши на роял. Една песен на цял народ изчерпва целия Бетховен… И ние вървим! Дори един ден извървян така — е равен на цяла вечност!… Папа Григорий канонизира езическите празници като християнски и стана велик. Един народ-мъченик няма как сам да се канонизира — той направи това чрез своите първоучители. На техния ден той с празник отрича всички натрапени му празници… Не ме гледай така! Това е то: умешани дечица с цветя, та всяка година във всеки стар човек през май да възкръсва по едно дете. И тъй — от поколение на поколение…

Кажи ми: кой народ има такова нещо? И питал ли си се защо всички празници са софраджийски и ракиджийски, а на тоя не си видял пиян човек? Защото две пиянства на едно място не може! На тоя ден ние сме опити от най-щастливото и озарено пиянство: да се поклоним на буквите и двамата Равноапостоли, които не подлежат на ограбване — хиляди години след като сами си избраха кому да дават и завещават своите дарове!…