Станислав Сивриев
До съмнало (10) (Разговори с Илия Бешков)

9.

5 януари — сряда ’55

Заварих у Бешков — на „Янтра“ 13 — Георги Томалевски и един около четиридесетгодишен мъж с широка, плоска уста и отгоре на това — навъсен. Бешков бе напръхнал — посочи ми с глава къде да седна и продължи това, което бе говорил:

— Защо да отида на тази изложба? За да чуя как ще я открие Р. Л. ли?… Не искам никой да ме поучава каква е същината на изкуството! А той — като официално лице — ще направи тъкмо това. Ще го направи, а аз, поради добро възпитание, ще трябва да изтърпя това с угодлива усмивка…

Аз зная друго: изкуството е път. Път от света към автора и от автора — към света. Не — това било субективен израз на обективната действителност!… Всичкото на света са пътищата. Рим строеше пътища, които и днес са незаличими. И прабългаринът, като е слязъл от коня, че се поогледал — и той се е хванал да прави пътища. И дядо Гецо, като натовари колата, че тръгне към Плазигъз на воденица, извървява един път, по който има толкова любопитни неща! Художникът също ни внушава един извървян път и ни открива възможностите за още един път… Пред какъв път ще ме изправи тази изложба, та да си зарежа работата, че да диря това, дето го няма? Какво ме задължава да констатирам отново закъснелите възможности на един Илия и на още един — Илия Бешков?…

У нас прехвърчат заклинания по адрес на Пикасо, та се чувствувам като съучастник в публично заявено невежество… А аз за себе си рисувам като него — да узная някак по кой път е стигнал до тази форма, да опипам хастара му и го усетя. И така съм го прислушал, както сам не се познава!… Пикасо мина през Финикия, през Египет, Сирия и Атина. Разбира се, християнската цивилизация заобиколи: и той, и аз си знаем защо я заобиколи…

Днес това му е хубавото, че се пишат доклади. В докладите всичко е обяснено и напасвано, че изключва въпроса: „Ами защо?“ А аз, глупакът, все разплитам чорапа и питам: „Защо?“… Пикасо бил формалист, Пикасо бил сюрреалист и абстракционист — мамка му! А Пикасо е само много интелигентен и умен — казвам аз. Може би — малко циник… Ама, другари, ако можете — кажете ми какво прави той, а аз сам ще отгатна какъв е. Тая не става с толумбаджилъци и скандирания!

Мене Пикасо ме плаши. Плаши ме тая безпределност, която той превъзмогна; неукротимият живот на формите, които той обуздава — като им сваля юздата. Той победи тлението на веществения свят, защото оперира не с материята, а с нейните сили. Пикасо рисува силите, които сцепляват или взривяват материята. А вие можете ли да си представите къде е отишъл той!…

Безсилен съм вече, затова започнах да рисувам едни смешни, непретенциозни работи. Светът стана толкова сериозен и честолюбив, че това е единствената ми алтернатива да се завардя от неговата мрачна грижа да ми е по-добре, да не умра случайно неуспокоен от готовите му обяснения за всичко… И си рисувам мънички нашенски дечица, мечета, патета и животинчета. Нарисуваните деца съм оставил да си живеят без връзки и „връзки“. Защото децата ни не са деца, а стареещи политикани с детски лица. И представете си — това дете, насадено в олтар от символи, шашнато от обреди, ни благодари за щастливото детство, което сме му отредили!… Аз пък реших по̀ инак: небето да си е наше, дечицата да са си нашенски, па рекох да им върна техните най-добри приятели: смеха, нашите поляни и нашия въздух… Занесох книжката за печат: гледат, радват се, а аз им казвам: „Ама тя е безидейна…“ Започнаха да ме гледат особено и, представете си, да ме убеждават: „Напротив, много е идейна, защото смехът е социалистически.“

Едно не разбрах — мене ли убеждаваха, себе си ли оправдаха, задето се бяха изтървали да изявят човешката си природа, да си спомнят, че са били и деца?…

Някой ще рече: Бешков накрая се вдетени и рисува мечки. Бе глупако, не рисувам мечета, а представата си за тях. Защото стоя над тях и страха от твоите подозрения! Пък и не съм луд сам да си вкарвам в къщата мечки…