Станислав Сивриев
До съмнало (47) (Разговори с Илия Бешков)

46.

8 март — петък ’57

В чантата ми е интервюто за в. „Народна култура“ — преписано на машина. С влизането вадя ръкописа и отгръщам последната страница — да го подпише. Бешков се дърпа:

— Холан сенда, остави! Туй съм го приказвал, друг го е записвал. Като не е подписано от мен, имам някаква възможност. Какво гарантира, че като приказва човек много — към едното казано от него не са му притурили още три? Ти сега с подпис искаш да ме лишиш от моята единствена възможност. А-аа!… Я вместо това да ти прочета нещо.

Отива до етажерката и се връща с изписан пощенски лист. Бешков е писал с молив — пак писмото до дъщеря му Павлина, от което на 2 февруари ми е чел написаната тогава част.

Госпожа Бешкова плете край отвъдната страна на масата — той чете тихо, за да не чуе. Но все попоглежда към нея, муси се, веднъж-дваж предупредително спира четенето — да я подсети, ако може някак да останем сами. Но тя продължава да си плете. Навярно не забелязва нищо.

Той ме повлича към другата стая — при рояла. Сяда на „винтовото“ столче и продължава:

„… Изтече много време, откак затихна домът…“

Като стигне пасажа, който иска да ми внуши — боде листа с показалец и изговаря думите на срички. Това писмо той едва ли ще изпрати. То е едно от онези неща, които човек пише до друг заради себе си; или за нещо в себе си, което още не си е обяснил какво точно е то.

— Винаги ме е измъчвала мисълта, че не станах композитор… Ах, тая безначална безпределност на музиката, в която единствено се осъществява човешкият дух и се слива с нея!…

За първи път той говори толкова развълнувано за една от своите пропуснати възможности.

— Късно е! — продължава той. — Късно е и винаги е било късно да продължиш нататък, след като веднъж си стигнал до същината на Бах и Вагнер. Те са основните пунктоирвания в музиката и не виждам пътища, по които да се продължи нататък. Затова пък аз извървях техните пътища по свой начин — това е, което ме гнети и мъчи… Къде са вървели тези хора, накъде ни поведоха? А аз станах карикатурист и се омърлявих в лайната. И то поне лайна да бяха, а то — родни лайна; на път, под път, а ти, Илия, лъщиш сред тях като трънка — и обиден, и безобиден, и весел, и тъжен, и смешен, и жалък, и поради всичко това — страшен!… Лъщиш си ти и чакаш всеки миг да те настъпят, защото не е пък да не си заслужил това! И тъй — цял живот се свивай и тръпни от страх да не те настъпят, та да потънеш съвсем дълбоко в смрадта и нейната тъмнина…

Той се свива зиморничаво, прави мимика, от която физически усещам „настъпването“ и „потъването“. В очите му заблестява ужас пред погиване. Смален в кожухчето, той се озърта и ослушва. Едни очи са останали: и зъзнещи, и пламтящи; уплашени очи, отделени от всичко — също както трънката, насадена в досадно и неприлично място.

Отпуща ръце, главата му се дига над излъсканата кожена яка:

— Това с то, Сиврѝ-синѝ, българският карикатурист…

Наближава полунощ. Тръгвам си. Сия си е легнала. Бешков ме изпраща на стълбищната площадка. Ослушва се и ме лови през раменете:

— Днес е женският празник. Навън бродят влюбени. Животът нейде все се ражда и звездният мир е притихнал да му се любува. А ние? Ние сме на стълбището. След десет стъпала нагоре е таванът, надолу е мазето и земята. Накъде? — разгръща той ръце.

Казвам му:

— Над тавана има простор, небе.

— Нямам аз глава за пробиване бетонни плочи и марсилски керемиди…

Доближава лицето си до моето. Усещам възкиселия му дъх. Той опира главата си до моята и ме милва.