Станислав Сивриев
До съмнало (37) (Разговори с Илия Бешков)

36.

3 декември — понеделник ’56

Изкачвам се по стълбите, а нещо ме тегли назад. Госпожа Бешкова е толкова любезна с мен, а се самоподозирам в досадничество. Звъня и се ослушвам за меките пантофи на Бешков. Отваря ми. По кожухчето му бялкат копчета, струговани от еленов рог.

Местата ни около фурнированата маса отдавна са установени: той — с гръб към рисувалната маса с наклонен плот; аз — до него, с лице към „френския“ прозорец. Бешков сякаш си е избирал място, за да даде гръб на едно минало — на прашясалите дудуци, на тушовете, на плота, върху който той е рисувал в зряла младост…

Питам го:

— Станаха толкова събития. Как се проясниха в теб?

Той ме гледа над очилата. Долната му устна е малко увиснала:

— Преди да ти отговоря, ще ти кажа своето генерално становище, независимо от туй, което стана, което ще стане — дори и война. Не ще си послужа с усета на карикатурист, а ще се осланям на наблюденията си върху духовното развитие на човечеството. Няма вече място за остроумия и шеги! Ти ще ме обвиниш в абстракции, но дори да говоря и на директен политически език — базата ми ще е пак там: при закономерностите в духовния живот на планетата… В Египет се замота една! Не зная кой ще предотврати големия конфликт. Туй нещо не произтича от хорската воля, а още по-малко е във възможностите й. Причината е много стара и тя ще направи всички ни свои функционери — независимо от убежденията.

Аз зная: Англия е гузна. Гузността е някаква степен на осъзната неморалност. Как тогава да я оправдая аз? Тя е като разбойник. И аз понякога се чувствувам като разбойник, но въпреки това съм добър баща на децата си и съм в състояние да изпитам както радостта, така и гордостта на бащинството…

Шопа хубаво е казал: „Кана̀ло е египетски, ами водата?“ Видя ли! — дори тъмният усет на шопа му е подсказал, че тук става дума за водната цивилизация с установена датировка от преди три хиляди години…

Моето мислене ме отнася към друг въпрос. Той само привидно е отдалечен от това, за което говорим. Когато съдят апостол Павел за отклонение от повеленията на израилтянството, той казва: „Аз съм евреин от евреите, аз съм фарисей, ревнител на бащините си закони, и най-умният като евреин…“ Но продължават да го бият като християнин и той надава стон: „Стойте, какво правите? Аз съм римски гражданин!…“

Павел подири упования в римската цивилизация, която наистина го осъди на смърт, но с това тя го и оплоди. Той бе убит в Рим, където се вдигна храмът „Свети Павел“. Всъщност — то бе начало на нова цивилизация…

Когато Атила умря, отбиха Тиса и го погребаха в пресушеното корито на реката — със съкровища, живи коне, жени и военачалници. После обърнаха реката и тя пак потече в старото си русло. От Атила не остана нищо — поради туй, че нито бе носител на нравствени закони, нито подири свързване с една утвърдена вече цивилизация, чрез която да се осмисли…

И още нещо: недостатъците на една цивилизация се превъзмогват от самата цивилизация. Натискът отвън я прави по-устойчива и ускорява оздравяването вътре в нея. Тъй беше с Рим, нападнат от варварите. А и комунистическата ера има с какво да се похвали от 1917 година насам. Разбира се, светът познава и рухнали под външен натиск цивилизации. Да, но варварите приемат тези цивилизации и ги възраждат… Както човекът, така и обществата тайно се стремят към това, срещу което се борят. България воюваше с Византия, а византийството бе в Преслав и Търново — около царя и патриаршията. Ивайло дигна овчарите и орачите, а още първата нощ като победител преспа в ложето на царицата…

Апостол Павел бе фарисей и враг на християнството, в чиято кръв той потопи меча си. Но дойде съдбоносният миг, в който се сепна и попита себе си: „Какво правя аз?“ Той прие християнството и тръгна да го проповядва по света. Но забележи: не тръгна на изток, а заобиколи Средиземно море и се насочи на запад. Първата му проповед след избора на посоката бе в Пѐрге — в храма на Диана, който още си стои в Аксу край брега на морето. После отиде в Гърция, където още бяха топли следите на една непостижима цивилизация и още живееше съвършенството на елинската духовна клетка. Когато стигна Атина, Павел издигна глас: „Видях на вашата земя паметник на незнайния бог. Аз зная този бог — аз ви нося този бог!“ И написа посланията си до коринтяни, солоняни и филипяни. Там — на гръцка земя — се оплоди новата религия и оттам тя продължи на запад, докато стигне Рим и покълнат по пътя й седемстотин и шестдесет ереси — все размътени пробуждания на езическия спомен. Много по-късно тя отиде в Америка и продължи да пътува към сключването на кръга. Защото всичко, което е изречено чрез словото, ще се сбъдне…

Бешков прелиства някаква книжка, връща се на масата и ми чете писмото на равина в България — Даниел Цион — до редактора на „Професѝ“ — Брукс. Интересно и странно писмо, чиито истински код е малко хлъзгав и неуловим за моето мислене.

Според Бешков, най-после са се появили два фактора, които отбелязват „сключването на кръга“. Първият е признанието на Цион, че очакваният месия всъщност е бил Христос: вторият: призивът на главния равин в Израел през 1951 година — да се ревизира делото по осъждането на Христа. Абсурдното преразглеждане на това дело подир 2000 години май приключи с обявяване на главния равин за луд…

Бешков отново се връща към началото на разговора:

— Всички приказват, че войната приближава. Война няма да има, защото тя стана абсурдна. Тези, които биха я сметнали за разрешение на земни работи и лични нагони, не могат да я спечелят. Войната е възможна само като акт на отчаянието. Аз не виждам някой измежду хората, от които зависи вземането на това фатално решение, да са стигнали до безизходица и отчаяние. Туй всъщност е единственото ми упование и надежда. Нито социализмът, нито капитализмът са в криза и безизходица, за да тръгнат в пътя на отчаянието. Възможностите за избор все още са много и аз тръпна пред оня въображаем миг, когато амбициозните в своя крах ще поставят знака на равенство между себе си и планетата. Това ще бъде най-ужасното превъплъщение на Хитлер…

В Пула се държа една реч… В нея бяха отмерени параметрите на това, което има да става. Понякога от едно място се изричат или намекват присъди, които, изречени от друго място, биха били обидни, предизвикателни, а и непоносими… И друг път се е случвало да ни се правят къде деликатни, къде по-преки предупреждения. На нас темпераментът ни такъв: вместо да обжалваме присъдата и съберем нови доказателства по делото — започваме да бием шамари на разсилните в съда и да псуваме на майка…

Преди години се заговори за Кумаришкия убиец, който изкла сума народ. Накрая го хванаха, осъдиха го на смърт и когато да го бесят — в последния миг измъква отрано приготвено дървено шило, че с него надупчи прокурора и свещеника. Това са ужасни неща дори за един убиец. А когато станат политически манталитет!…