Станислав Сивриев
До съмнало (25) (Разговори с Илия Бешков)

24.

26 август — петък ’55

От антикварната книжарница на Чипев съм си купил русенското издание на Корана. Хвалил съм се на Бешков какво чета, а той:

— Чети го, пък аз ще ти дам Библията, за да те озари светлината на друга мъдрост — по-голяма и по-непостижима. Защото доброто за човека, още от сътворението, е по-непостижимо от това, което той догонва уж като свое добро…

Вечерее. Бешков ми звъни:

— Сиврѝ-синѝ, бях обещал да ти дам едно нещо. Ела да си го вземеш.

Заварвам го сам. В сумрачния хол лицето му ми се вижда променено. Тоя дом за първи път е толкова тих и празен. Бешков да е вътре — и да е празен?… Не — това е нещо по-особено. Общуването с него изключва другите и ме стяга неясно усещане за вина. А сега — натегнатото в мен се отпуща, подема ме игрива лекота. Бешков тътри меки пантофи, аз го следвам и той говори гърбом:

— У нас стана нещо страшно. Жените, като се устремят към някоя цел, не усещат как настойчивостта им става зловеща… Те виновни за неприемането на Сашо в Театралната академия, а изкарват виновен мен. Ама разбира се: работата съм можел да я оправя само аз, а за да се заловя, според тяхната логика трябва да ме погнат като виновен. Те все я докарват до изнудване и насилие…

Бешков се извръща с разперени ръце:

— Как сега омерзен да тръгна из разни кабинети? Те дават ли си сметка срещу какво — какво залагам? Аз съм най-безпомощният човек, цял живот само обърквам работите, никога нищо не съм могъл да оправя, а те: тичай, Илия! Сия ми каза едни думи, ама думи!… Стана ми зле, хвърлих някаква чаша, попиляха се стъкла и те избягаха.

Въртя я на шега, а Бешков:

— Ти още се улисваш със сладкото у жената. Ти чакай да видиш, като гребнеш от долния пласт!…

Обещал съм да му чета от записаните разговори. Сядаме на леглото му. Бешков е малко напрегнат. Стои като вързан на синджир. Ще си чуе думите, а човек, като си слуша думите от друг — иде му я да побегне, я да си затули ушите… Решителността ми наслабва. Гърлото ми лепне. Кая се, задето съм се врекъл да раздиплям дневници. Чета му това, в което съм по-уверен: „1 юли ’55“, „17 декември ’54“, „5 януари ’55“, „29 юли ’55“, „31 юли ’55“, „10 август ’55“.

„Синджирът“ се е отпуснал. Раменете на Бешков подскокват. Друг път не съм го чувал да се смее толкова неудържимо:

— „Ба мама му на тоя случай, дето у нас ще остане неизяснен!“ Ама ти знаеш ли какво си направил, а?…

Четенето е свършило, смеховете са стихнали. Бешков се мъчи да подтисне вълнението си:

— Това, което чух, ми подсказва и останалото. Аз тръпнех, но сега съм спокоен. Доверявам ти се изцяло. Аз говоря малко разхвърляно, често отскачам от едно нещо на друго, но ти си изградил най-точните връзки…

Казвам му:

— Сентенциите, афоризмите, преценките за хора и събития записвам точно, а останалото възстановявам в последователност — според водените бележки. Това правя веднага, щом се разделим, и често пиша до съмнало. Паметта ми е добра, а от често записване съм усвоил твоята лексика, конструкцията на твоя изказ. Дори се улавям да говоря като Бешков. Като чета записите след това, чувам твоя глас и рядко долавям изтървано фалшѝвене…

Бешков е развълнуван дълбоко, не може да издържи седнал и се изправя. Отива при прозореца, гледа навън, пак се връща и сяда до мен. Обгръща с ръка раменете ми:

— Тези неща са по-точни от стенография. Защото стенографията фиксира думите, а не е в състояние да изрази логическото ударение, емоционалната подвижност, същината на мисълта, зашифрована в интонацията. Тя е чужда и на атмосферата, в която говорим, и на предпоставките за този разговор, и на духа му. А и на каприза ни, който внушава нещо съвсем различно от казаното. Разликата е точно толкова голяма, колкото е разликата между фотографията и рисунката. Точно така!… И аз почувствувах това: мислите са мои, целият климат е мой и нищо не ме подразни. Това, което чух, е толкова интересно! Но по-интересна е твоята синовност. Без нея аз не бих преживял днешния си катарзис. Намерил си му и формата, и тоналността, и стила. Колко ме задължи и трогна ти с това!…

Бешков се изправя — изправям се и аз. Прегръща ме и ме целува по челото. Очите ме припарват — мръщя се.

— Сега, Сиврѝ-синѝ, как да ти се отблагодаря? Аз отдавна усетих, че ти ме записваш — много по-рано, отколкото реши да ми кажеш. То ме и накара да не се предоставям само на теб, а и аз да записвам нещо от това, което ми хрумне. Но мене ме мързи!… Сега съм спокоен, че това, което изтърва, ти ще го прибереш и опазиш — като добър син, Сиврѝ-синѝ!

А телефонът звъни, звъни… Той и преди е звънял, но сме го „изключили“ от себе си. Бешков вдига слушалката. Говори със зле прикрито раздразнение:

— Потърси ме утре. Четем нещо с един човек и е неудобно да го прекъсвам.

Оня оттатък е настойчив — разтяга приказка. Бешков кипи. Добре, че в ръката му няма чаша! Усещам какво го питат: толкова ли му е интересно с мен, та не иска да изслуша за какво му звънят?

— Ами изглежда, че е така, щом с него повече желая да приказвам. Хайде, потърси ме утре!…

И хлопва гневно слушалката. После отива при библиотечната етажерка, сваля от нея дебел, в черно подвързан том и го носи на масата. Библията!… Разтваря я, топи в туш пъстра тенекиена перодръжка и пише в долния десен ъгъл на титулната страница: „На Станислав Сивриев, добро да бъде всяко негово дело, мир и благодат на неговия дом!“

— Питах епископа колко струва, а той ми каза: „Тя няма цена.“ После, като разбра, че я искам за комунист и партизанин, се стъписа: „Господин Бешков, да не изтърпи светата книга поругание?“ Казвам му: „Дядо Герасиме, възможно ли е да дам Библия на човек, който чрез нея ще се поругае над мен?“ И той въздъхна: „Наистина, аз не помислих, че се огрешавам с подозрение към човек, когото дори не познавам…“

Бешков разтвори Библията и започна да чете: „Не за нечестивия ли е погибелта и не за злосторника ли е напастта? Не видя ли той пътищата ми и не брои ли всичките ми крачки?…“

Погледнах: четеше Йов — глава 31 на страница 619. Хлопна кориците и отривисто дигна глава: — Не мога да приема християнското обяснение на света, както не ме удовлетворяват и някои научни твърдения. Според приказките в агитпунктовете — Библията е религиозна книга. А тя е книгата, която оплоди всичко — дори агитпунктовете. Чрез нея аз стигам и до саморазтерзанията на света, и до собствените си терзания. Нищо друго, както могъщото библейско слово, не ни потапя в извечните потайности на човешките страсти, стремления и себеразпятие. В нея е и необяснимото на предзачатието ни, и това, което сами ще си приготвим. Там са всичките ни сугестивни състояния, повеят на всичките ни необяснимости, които ни навестяват в съня. Тъкмо заради тези неща един писател не бива да я отминава лекомислено! И аз се радвам, задето с посягането към нея ще надхитриш хитреците… Дълбочината, с която Достоевски разтревожи света, е нейната дълбочина. Толстой от нея извлече своето месианство и се скара с официализираната религия. Той стигна до невъзможното за канониците и те не му простиха…

Вглеждай се хубаво: всички подхождат към човешкото сърце като пехливани. За тях то е обект: обект за завоюване и моделиране; обект за манипулация. И никой не се сеща, че тоя обект е в собствените му гърди. До сърцето се стига единствено чрез собственото сърце. Нужна е само малко искреност, малко кураж да го попиташ за някои неща; тогава сам ще се изумиш от вселената, събрана в него. В него е цялата неизповедима тайна, красота и величие, към които така ожесточено и лекомислено сме се втурнали…

На масата са отпечатъци от корицата на „Биволарчета“, страници от детската книга на Бешков и Дора Габе. Загледал съм се в тях и той ги притегля по-близо:

— Днес бях в печатницата. По-рано там бяха разхлопани американки, а сега — машини, само да им се радваш. А печатът — лооош! Високоговорители гърмят и хората разговарят с ръце, с мимики. Гледам чавардосан: срамота е от такива машини да излиза такъв боклук. Добре, че се намери един луд. Като му казах какво е интензивно розово и интензивно зелено, чукна се със среден пръст по челото и се втурна да спира машините. Хубаво, ама метранпажът е нормален и не дава да се спрат. Оня се развика: „Махай се, тук аз отговарям! Това, което трябва да стане — ще стане!“… Започна да бърше и гласи валяците, аз започнах да забърквам мастила, а работниците се отрупаха да гледат двама луди — главно мене, защото него те си го знаят… Една връв паднала върху вързаната форма и подбила клише: Баба Меца остана без краче. Казвам им на работниците: „Баба Меца не може без краче.“ И те се натъжиха за осакатената мечка. Какви хора!… Всеки ги поучава и наставлява: „Оттук мини, насам завий, дръж сега тази линия! Чакай, чакай — това било грешка. Дай сега обратно!…“ Какво дълбоко оскърбление е това!… А народът ни е мъдър и сам си се управлява. У нас воловете са умни — да не говорим за хората…

Като влезеше в Дъбник стражар, цялото село изтръпваше. Не за друго, ами от срам и неудобство пред себе си: може пък да се е намерил някой шашкънин за отвеждане под стража… Най-спокоен съм, когато съм си на село. Там не е възможно да се извърши глупост, да те направят свидетел на някакъв срам. Неудобство и чувство за грозящ срам аз имам само на официален прием…

Връщат се Сия, Павлина и Сашо. Вече е полунощ — бурята се е разнесла. Здрависваме се, подхващаме приказка за колата. Бешков ще си купува кола. Донесли са му каталози на марките — шареният гланц по тях лъщи. Тези коли ще бъдат изложени на Пловдивския мострен панаир и са коя от коя още по̀!… Фамилията твърдо се е спряла на „Мерцедес“. И колата — хубава, и парата — добра: 40 хиляди лева. От десетина дни в джоба си имам шофьорска книжка. „Пазарим“ се да стана на Бешков личен шофьор. Той се въси:

— Като река да се качвам в тази кола, от неудобство пред хората ще взема да се спъна, та ще стана за резила.