Станислав Сивриев
До съмнало (49) (Разговори с Илия Бешков)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Диалог
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Karel (2018)
Форматиране
zelenkroki (2018)

Издание:

Автор: Илия Бешков

Заглавие: Словото

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. 80

Излязла от печат: месец септември 1981 г.

Редактор: Станислав Сивриев

Редактор на издателството: Панко Анчев

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Добринка Маринкова

Рецензент: Здравко Петров; Светлозар Игов

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Денка Мутафчиева; Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5149

История

  1. — Добавяне

48.

4 май — събота ’57

Върнал съм се от Трявна и му нося записките за Тревненското въстание от Цаню Захариев. Възбудата от разкошното пролетно пътуване е още на лицето ми. А и от трагичните страници, в които ослепелият иконописец съобщава как българи ловили българи. Разговорът потегля нататък — към предателството и смисъла на жертвата. Бешков се е вкопчил за края на масата, наклонил се е към мен и говори напрегнато:

— Жертвата е наивно нещо. Тъкмо наивитетът я озарява с красота. Жертвата не изкушава хитреца — неговите неподражаеми способности са в ползването на едно извоювано дело. И все пак — колкото крачки е направил този свят, направил ги е чрез наивниците, чрез фантазьорите. Та ако е с всичкия си, човек тръгва ли през тоя търнак, и то бос?… Бунтовниците победиха само със своята вяра, синовност и пълно отсъствие на чувство за съотношение. А нямаха елементарна представа за материалната сила на страшната империя Турция. Те дори и за себе си нямаха реална представа, защото тя се изгражда чрез дистанциите, съпоставките и логическите построения. Та тези, които се жертвуват са емоционална субстанция. Изобщо — всички бунтовници боравят с по-други мерки. Те нямат действителен усет за веществените сили, за изхода на битката. В това се състои главното им нещастие и великата им сила. Туй е парадоксът на всеки бунт.

Левски за мене винаги е бил най-ясната загадка. Той имаше съвсем различен морал от турците. Българите, с морал на турци, станаха техни съюзници. Господи, от какви тъмни подмоли, отде се взе това черно предателство, това ибрикчийство за едно „аферим“!… Нещо фатално се е разрушило в нас — разрушило се е непоправимо… Аз съм сигурен, че Левски се е борил за една България, която преди всичко да не бъде Турция. По изповедание Левски бе българин — по̀ българин дори от един Ботев, у когото политиката доминира над нравствения възглед. Левски говори за политическо управление на България, за република, а казва: „Чиста и свята“! Това не е политическа, а морална мярка. Ти знаеш ли, че Левски е поправял Ботев? В своето тефтерче той е преписал „На прощаване“ така: „Аз вече пушка нарамих и на глас тичам свободен“! Не народен, а свободен. Ти следва да се досетиш какво значи това! Жалко, че никой не го обнародва и не разтълкува тази поправка.

Питам го:

— Как се пробуди в Левски този усет?

— Монахът! — натъртва Бешков. — Левски и Паисий са едно и също нещо, замесени са от едно и също тесто. Нито единият, нито другият са мислили за политическите граници на България. Това е борба с по-друг хастар. Левски излиза от песента, словото и нравствената завършеност на българина. Той и никой друг не е наричан Апостолът! Това е най-внушителният му паметник. Левски е върхът, до който ние стигнахме като народ в историческия си път…

Бешков мълчи и продължава:

— Тук дядо ти Илия ще ти каже нещо друго. Запомни го и го премисли!… Най-възвишеният момент от борбата ни с турците започва от българската жена — майка и девица. Никоя от тях не се поддаде и не влезе в съпружество с турчин. Тук не става дума за отделните случаи, при които в човека всичко рухва и разпадът го прекършва. Българките се хвърляха в пропасти и редяха песен след песен за вярност. И опазиха гордото си съзнание, че турската плът като физиологически и морален порядък е несъответствуваща на българската. Те не предпочетоха агалъка пред бедността, охолството и чуждия тям живот — пред смъртта. Чак като видяха това, мъжете се размърдаха и тръгнаха да изпълнят туй, към което първи го подтикнаха жените. За това те бяха задължени от жените по най-неотменим начин. Жената винаги е осмисляла подвига на мъжа, както и няма кой друг да оплаче, изпее или огласи жертвата на мъжа — освен жената!… Левски, който беше се лишил от жена, бранеше фанатично каузата на българката. Защото с гения си беше доловил съдбовната същина на нейното присъствие в битието на нацията!