Станислав Сивриев
До съмнало (56) (Разговори с Илия Бешков)

55.

23 август — петък ’57

Бешков наскоро се е върнал от Долни Дъбник. Ходил е там за Илинден и си е дошъл — съживен, обнадежден. Струва ми се, че това съживяване не вещае добро. Подклажда си го сам и сам се улавя какво прави. Той ли няма да се досети, че ободряването му е, задето най-сетне е бил в Дъбник преди края?

Гласът му вчера е бил игрив и шеговит, днес е малко глух и съсредоточен. И погледът му е обърнат навътре. Умората от шофьорите се е обадила. Полуизлегнал се е на своята кушетка — в ръцете си върти жълтеникаво шишенце с някакъв специалитет. Приказва на мен, а не ме гледа:

— Отидох на гробищата, дето лежи мама, дето са баща ми, дядо ми, брат ми. Наоколо край порутените гробове народ, народ. Безгласен и ням в страданието си. Ах, тия гробища!… Дошли са забулени жени, пречистени от скръбта, сдобили се със свобода, която ти дава само пресният гроб и непоправимата беда…

Бешков плаче и разказва. Лицето му се е променило. Никога не съм го виждал така.

— Отидох в гробищата, за да видя де ще се приюти безрадостното ми тяло. Стана ми жал и за самия мен, и за хората, които бяха наоколо. Добрин, мой съученик, идва и плаче: „Остани си при нас, Илийчо, остави тоя град! Ще те отровят. Като сме всинца заедно, на всинца ни ще е добре…“ Какво да му кажа? Тия хора търсеха упование в най-безпомощния човек!… Една жена, която редеше жито и хляб за помен, ми заговори. Скова ме страх. Със същия глас, в същата гама, с която бе нареждала на камъка, заговори и на мене. Или аз бях за нея мъртъв като камък, или камъкът бе оживял за скръбта й, та нему да каже всичко!…