Станислав Сивриев
До съмнало (27) (Разговори с Илия Бешков)

26.

2 май — сряда ’56

— Какво да ти кажа?… Весело ми е, весело, като гледам как всичко се укрепва по един не много укрепителен начин…

Преди три дни Бешков е бил на прием. Облече пред мен чер шевиотен костюм и заигли на ревера си златния лауреатски медал. Огледа го, огледа, че го свали:

— Виж ми акъла! Тръгнал съм да се доказвам с това, което се окачва и сваля…

Изпратих го до Народното събрание — с „дюс“ ревер, в черни шпиц обуща, гологлав и с дряновото бастунче в ръка. Бешков е Бешков с шушони, олизано таке и кожух — човекът в шевиотения костюм е негово подобие.

Той извървя пътя от „Янтра“ до Народното събрание като с чужди нозе. Протегна крак и с дрянова тояжка почукна бомбето на официалната си обувка:

— Човек като заиграе роля, вече не е той. Глупаците ходят в модни къщи — аз си се обличам сам, за да приличам на себе си. Сега между мен и Моша Пиаде ще увисне на окачалка един официален костюм, една салонна конфекция…

Разговорът се е състоял, „конфекцията“ е висяла на окачалката-Бешков и сега дядо Илия разправя какво са си казали с правителствения гостенин от Югославия:

— Още като отидох, един ме улови под ръка и ме поведе да ме представя на Моша. Ама тъй ме повлече, като да бе чакал тъкмо мене. Усетих, че съм един от шансовете на приема и тоя бърза да не го изтърве. „Ето — казва, — друже Пиаде, човекът, който не е рисувал карикатури срещу вас!“ И лъщи от сервилност…

Е! Какво стана? Това, което изглеждаше подозрително, взе че стана накрая едно от възможностите да си кажем по две човешки приказки. То притрябва на същите, които по-рано напъвах да ме въвлекат и се лишат от мен!… Ти нали помниш какво казах в клуба на Светослав Минков: „Умните винаги си оставят резерви за нови евентуалности. Не разходвайте всичките си възможности, не изигравайте всичките си козове! Аз да се натискам — вие ме възпрете, та да повярвам на усета ви за политика!…“ Хората по света ако нямат, отглеждат си играчи за онова хоро, когато музиката ще обърне хавата. А ние: „Дръжте се сега всички, че да им покажем на тях!“ Дръжте се, дръжте се, докато вземем да се пущаме от хорото, че да се оглеждаме един-други кой по-усърдно е играл… И какво ми оставаше на мен? — да се ухиля раболепно пред Моша, та върху фона на някои и други грозоти да му се харесам… Като чух, че тъкмо аз съм бил човекът, който не рисувал карикатури срещу „тях“, проклех се, задето се бях отделил от стадото! Стана ми обидно, погнусих се от себе си: как да обясниш на такъв, че съм се предпазил от откритата вражда не като приятел на някой си, а като малко нещо интелигентен син на своя народ?… Враждуват неуверените в себе си, та чрез враждата да пробутат фалшивата си легитимация за истинска… Аз съм „приятел“ на своите противници, за да не им дам нищо; а безразсъдствата срещу противника завършват накрая с реверанс и предлагане живи късове национална тъкан върху златен поднос…

Аз наистина се ухилих, доколкото моментът бе за усмивка; или по-точно — усмихнах се, за да не изстена. И му рекох: „Драги господин Пиаде! Вярно е, че не съм рисувал обидни за вас карикатури, но не защото сте ми много симпатични, а защото не ми е позволено, както на вас — политиците — да правя глупости. Вие имате оправданието на държавните съображения, а за мен съображенията са най-голямата улика в поквара…“

Той ме изгледа учуден, разсмя се „сръбски“ — малко разпуснато и покровителствено. И нито сянка от обида. Напротив: радва се на предизвикателството. И рече: „Я гледай ти!… Точно така: глупостта и хуморът са несъвместими, а в съображенията наистина има повече поквара, отколкото позиция и такт…“

Аз само така можех да избягна унизителното за мен представяне… Като го усетих, че пое добре, продължих: „Балканите не са Канада. Ние тук сме задължени на три цивилизации: елинска, тракийска и римска. Поради това не е допустимо да не зная мистиката на Черно море, митичната поезия на Егея, музикалния ритъм на балканските планини. В балканците е изявено единството на тези три цивилизации и то ни задължава с единство помежду ни, което не е задължително за Канада.“

Аз го изтърсих това на Моша, а той знаеш ли какво ми каза?

„Вие толкова добре сте опознали Балканите, че те вече са ви тесни. Много ми се «прѝча» с вас — жалко, че на официално място човек не си избира събеседниците…“

Бешков прерови куп рисунки и отделѝ една — „Вуте“. Вуте е вдигнал назидателно показалец: уж сериозно вразумява някого, а е смешен. Отдолу: „Вуте си е Вуте и нема да ме правите никакъв култ на личността!“

— Ето, дори народът чувствува опасността, ако го превърнат в култ и черковен канон…

Пристига Атанас Нейков с рисунки в папка за новия албум на Бешков. Започват да разглеждат отбраното за печат. Бешков говори:

— Какво всъщност е рисунката? Това, Наю, е важно и за тебе, а и за тебе, Сиврѝ-синѝ. Като наблюдаваме нещата отвън и ги рисуваме, ние си служим със зрителното възприятие. Окото ни е дадено на същото основание, както и на животните. Първото му назначение е било да съзира опасността, да открива храна и да предпазва от осакатяващо блъсване в околните предмети. Човекът се е възползвал от способността си да гледа и е започнал да рисува. Как е стигнал до тази потребност, какво го е подтикнало към изображението — това е друг и може би не съвсем земен въпрос. Мене ме занимава възникването на първото заблуждение в човека, а и развитието на тази заблуда, след като той се опули пред първото си изображение… От интуицията той стигна до познанието; от познанието — до неговото отрицание; от отрицанието — до приютяването при фотографията… Физиологическото назначение на окото е да разпознава света, но позволено ли му е то да създава нов свят — по-друг от този, който вижда? Не! То не може да измени на себе си. Ако окото вижда света не какъвто е, ние ще се откажем от това око. Защото то е изменило на своето назначение и няма да ни служи.

На мене окото ми трябва, за да видя какво правя на белия лист. Друг е въпросът, че нарисуваното само но себе си вече е нова реалност, че тя по особен начин изразява зрителното възприятие и не е фотография на действителността. Трябва да имаш мисъл за нещата, за да ги изградиш, конструираш, изобразиш и изразиш. Оттук — окото е само средство! Оттук: ако мислиш във вид на кубове — ще рисуваш само кубове, а хората ще те отминат като непонятен и странен, без да могат да те отрекат. Ето защо даровитият човек трябва да се предпазва от разюздване на въображението си… Вие пък да не вземете сега да ме принизите и кажете: Бешков е за ограниченото въображение!

Съвсем дълга ще стане, ако взема да ви разправям как рисунката се е колебала между символа, синтеза и разказа; на какво мислене съответствува едното, на какво — второто и третото. Ще нагазим още по-дълбоко, ако река да обяснявам как цивилизациите са стигнали до големите обобщения, по които ги разпознаваме и разграничаваме като цивилизации и стил…

Идва и Георги Томалевски. Започва разглеждането на рисунките по идейния макет, с приближаване и отдръпване, със закриване на части от тях, с условно „пречертаване“ на зрителния хоризонт и вертикалните оси. Цели три часа!

Късно е. Нейков и Томалевски си тръгват — надигам се и аз. Бешков ми лови ръката, натисва я да поостана. Усещам го, че е намислил нещо и напипва отде да го подхване. Питам го с поглед — той гледа през мен:

— Наю ще ми направи албума, а в словото съм се предоставил на тебе. Побързай, Сиврѝ-синѝ, защото вече съм пътник!